Все още има любов
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Разкази и новели
- Страници: 178
Сборникът с разкази "Все още има любов" съдържа както напубликувани нови разкази, така и избрани разкази от първата до последната книга на авторката, награждавани и превеждани в чужбина. Весела Люцканова се ражда в София, където завършва Висшия инженерно-строителен институт. Била е проектант, асистент, заместник-директор на Литературния фонд към СБП, редактор във вестник \"Строител\" и издателство \"Народна младеж\". Сега е собственичка на издателска къща \"ВЛ\". Журналист, съставител, сценарист, писател с множество книги за деца и възрастни. Сред тях са фантастичните й романи \"Клонинги\", \"Кали Юга\", \"Клонингите се завръщат\", сборниците разкази \"Лицето на Горгоната\" и \"Другата врата\". Получавала е различни призове, между които се открояват \"Еврокон\" и \"Гравитон\", връчени й за цялостен принос в жанра.
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
Пак ли сме си същите? Тази среща беше просто удивителна. Не че стана случайно, случайна беше само срещата ми с Ваня, после Ваня звънна на Петър, Петър позвъни на Антон, Антон отиде до Мишо и така само за два дни се свърза веригата, която беше прекъсната повече от петнайсет години. – Е, братлета – свали шапката си Мишо и се загледа в задименото ателие. – След толкова години, а? Пак ли сме си същите? – Боже господи – провикна се от ъгъла Ваня, изведнъж познала във високия униформен мъж онова побъркано момче, което я следваше по петите. Тя скочи първа, с едри крачки прекоси ателието и се изправи пред Мишо, стройна, с дълги крака, все още слабичка, с красиво оформена прическа над хубавото ѝ чело. – Мишо, Мишо, Мишенце! – Хей ти, красавице – прегърна я Мишо, целуна я звучно по двете страни, после я отдалечи от себе си, завъртя се два-три пъти около нея и замърмори: – Струвало си е да ям пердаха заради тебе. Помниш ли откога е ей този белег? – той беше вдигнал падналия си перчем и всички ние, повдигнали се на пръсти, видяхме на челото му дълъг белезникав ръб. Спогледахме се. Историята на този белег за нас беше неизвестна. И петимата бяхме родени в един и същи град, на една и съща прегърбена от старост уличка, къщите ни бяха като сиамските близнаци, ужасно си приличаха, боядисани в някакъв еднакъв цвят, еднакво високи, еднакво любопитно погледнали пред себе си, с еднакви дълги и тесни дворчета, проснати зад гърбовете им като престилки. Там цъфтяха череши и зрееха круши, и тежаха по клоните дюли, и вятърът се люлееше в белите цветове на розите. И петимата бяхме родени по едно и също време, заедно проходихме, заедно скачахме през оградите, катерехме се по дърветата, криехме се в сайвантите, пеехме едни и същи дивашки песни, по едно и също време научихме едни и същи неща за живота и вечер, свили се в някое от тези ужасно приличащи си дворчета, ние шепнехме до късно, заровили пръсти в тревата, а някъде в мрака течаха и се разливаха гласовете на майките ни и пипнешком ни търсеха: – Мишо-о-о! – Ваня! Къде изчезна бе, момиче? – Весе-ла-а! – Тони! Тони-и! – Петьо! Петьо, обади се! Ние мълчахме. Дишахме учестено, стискахме ръцете си, после щяха да ни се карат и дори да ни наплескат, но имаше ли това значение, погледите ни блестяха в тъмното, изпълнени с решителност, ние чакахме и после, когато уличката утихнеше, започвахме отново нашите безкрайни разговори, в които... – Все пак ти се ожени, нали? – Да. – Значи всичко онова за душевната независимост... – Все пак аз се разведох, нали? – Какво да говорим, оставете това, всички ние бяхме лапнали по нея, по-добре кажи нещо за изкуството. – Налей едно коняче. Гърлото ми пресъхна. – Ако тези краставички си правила ти, мога да се оженя за тебе. Луд съм по краставички. – Какво правиш сега? Пак ли си там? Ще се отбия някой път. Думи, думи, думи! Все още бяхме чужди, все още тези петнайсет години лежаха между нас, все още бяха далече онези топли летни вечери, зашеметяващо топли, зашеметяващо летни, обещаващи всичко, целия този дълъг живот, цялата тази прекрасна любов, всичко, всичко... Ей, ама наистина беше чудесно, помниш ли нашите театри долу, в бараката за дърва, оня чаршаф, който слагахме за завеса, колко калай изяде заради него, помниш ли, тя обличаше нощницата на майка си, играеше вечно ролите на принцеси, искаше да става актриса, стана ли, не, а какво стана, инженер, ой-ой-ой, ти какъв стана, авиатор, вие съвсем ме гръмнахте, аз си станах лекар, хирург в онкологията, разбира се, не съм открил още никакво лекарство, но все нещо правя, а понякога нищо не мога да направя и ми идва да се застрелям... А помниш ли, Мишо, нейните картини, тя ги рисуваше по варосаните стени, по тротоарите, по вратите, по прозорците, навсякъде, откъдето минеше, и ние я откривахме по тях. Нейният въглен ни омагьосваше, майка ѝ крещеше, че ще я пребие, но не я пребиваше, и тя разбираше, че това е нещо рядко, нещо различно. Този неин свят от въглен ни смайваше. А сегашните ѝ картини колко са различни, а? А знаеш ли, скоро бях там, отсекли онова дърво, нашето. Притъмня ми. В нашия двор имаше едно чудесно дърво. То беше различно от всички дървета. На дебелото му стебло се крепеше една голяма зелена глава. Ние висяхме на нея над червените вълни на керемидите, ниските къщици оставаха под нас, някъде в тях се тюхкаха майките ни, загрижени и вечно мърморещи, после когато се уморявахме, се спускахме ниско, постилахме пъстри черги под огромната му сянка, лягахме с книги в ръце, закачахме се, пеехме, разменяхме си романите на Майн Рид, превръщахме се в червенокожи индианци, ходехме на лов в прериите, крещяхме и се кланяхме на чуждоземни богове, сами се превръщахме в чуждоземни богове и мечтаехме. Всички ние бяхме побъркани по нещо свое и то беше най-важно. – Лягай! – скачаше по някое време Петьо и натискаше Антон към чергата. Антон изпускаше книгата, извиваше уплашен очи и крещеше, не знаеше какво ни е прихванало, ще взимаме скалпа му или кой знае какво, той беше нашият безобиден пленник, нашето опитно зверче, за нищо не го биваше, нищо не искаше и ние го тероризирахме, но той се мяташе винаги отчаяно в ръцете ни, молеше се и можеше да се разплаче, ако не го беше срам от нас, момичетата. – Не мърдай! – нареждаше Петьо. – Сестра, скалпела – обръщаше се към мен, – трябва да направим дълбок разрез. – Ой! – пищеше Тони. Ваня го рисуваше, седнала на тревата. Между веждите ѝ подскачаше една мъничка, съвсем мъничка бръчица. Тя можеше да се разкиска, устните ѝ трепкаха неудържимо, че бяха я допуснали в операционната, а в една операционна дори художниците трябва да се държат прилично. – Ти нищо не усещаш бе, глупчо, нали са ти направили пълна упойка – шепнеше тихо Ваня, за да не я изгонят. Хирургът не си поплюваше. – Усещам – крещеше Тони. – Край – казваше уморено Петьо, избърсваше ситните капчици пот от челото си, сваляше въображаемите ръкавици, захвърляше ги с отегчено движение. – Количката! Изнесете го! Изнасяхме го, като го дърпахме за ръцете и краката, гърбът му непоправимо смачкваше тревичките, Ваня се обръщаше към нас и продължаваше да рисува лицето му, изплашено, изкривено, пребледняло като на истински опериран. – Неблагодарни са хората – мърмореше като голям Петьо и се тръсваше на тревата. – Ти го спасяваш, а той... – Имам един – разказваше тихо Петър, докато разглеждаше картините по стените, но явно че не ги виждаше и не мислеше за тях. – Имам един, рак в черния дроб. Отворихме го, видяхме и зашихме разреза. Минавам на визитация всяка сутрин, а този човек целува ръцете ми. Не мога да го погледна в очите, да ме убиете, не мога да го погледна в очите. Все това ми разправя, колко добре се чувства сега, колко по-добре се чувства след операцията. Слушам го и не мога да кажа нищо. И не мога да му помогна с нищо. – Някой ден – казах му аз и сложих ръката си на неговата, той не я дръпна – ти ще намериш онова лекарство, за което мечтаеше. И ще можеш да гледаш всекиго в очите. – Не зная – усмихна се тъжно Петър, – не зная, вече не съм сигурен, толкова болки има, толкова болни има, а аз съм уморен, ужасно съм уморен. Дните минават, всеки ден трябва да се помага, всеки ден операции, операции, операции... Той блъсна с отвращение нарязания в чинията салам и посегна към чашата. Отпи, после избърса устните си с мека бяла кърпа и погледна към Ваня. Видях, темето му беше оголяло, нещо скочи във въздуха и прегриза гърлото ми. Имаше някога едно високо дърво в нашия двор, едно разкошно дърво. И едно момче, което вярваше, че ще покори смъртта. Дървото беше отсечено. Ваня рисуваше винаги под това дърво. Заради светлината, казваше тя. Рядко оставаше сама. Заемаше най-грациозната поза, която съм виждала, и убедена, че е красива и някой отнякъде я гледа, тя слагаше палитрата в лявата си ръка, с дясната изцеждаше дълго боите, те излизаха на тънки зелени, жълти, сини и червени змийчета и се къдреха върху палитрата, тя изсипваше разтворителя и бързо грабваше четката. Рисуваше невероятно с бързи и заслепяващи тонове, под ръцете ѝ разцъфваха цветя, чакаха разхлаждащи стомни, котката Белка се припичаше на слънце, спяха една до друга къщите, вятърът се свиваше на кълбо, тих и кротък като агънце, Ваня рисуваше пролетта, рисуваше любовта, рисуваше нощта, рисуваше всичко и ние ахвахме, наведени над рисунките ѝ. Аз я гледах от таванското прозорче и повтарях движенията ѝ. Опитвах се да седна като нея, да свия левия крак под десния и това да е красиво като балет, опитвах се да наведа главата си като нея и косата ми да падне цялата, тежка и златна, на рамото ми. – Господи – въздишах аз, – защо момчетата се влюбват в нея? Защо само в нея?
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.