ПЪРВИЯТ ДЕН

            1.
            Наричаха ме Анри дьо Вентадорн, но размених името си с името на един мъртвец.
            Кажи-речи всеки човек, когото съм срещал, беше чувал името Вентадорн. Но колкото и да е странно, славата му я създадоха двама души, които всъщност не бяха от рода Вентадорн. Оня Бернар дьо Вентадорн, който изпя:

            Щом от сърце не пееш ти,
            не заслужаваш шепа плява,

            той бе син на пекаря на нашия славен замък. Той пял пред Алиенора Аквитанска, след като тя се развела с Людовик VII и станала кралица на Хенри II Английски. Алиенора го пратила при дъщеря си от първия брак — Мариел от Шампан. Ето с призрака на този певец — или по-право с призрака на името му — трябваше да се боря, докато се наричах Анри от Вентадорн, защото всеки очакваше да пропея. Но аз съм прокълнат да плаша дори гарваните със своите песни. Другият Вентадорн — или другата Вентадорн, — за която знаеха всички, бе от знатния род Тюрен и се омъжи за брата ми Ебъл V дьо Вентадорн. Снаха ми се казваше Мария. Тя колкото пееше, толкова повече я възпяваха. Тя, Мария, изрече ония съдбовни слова: „Заслужавам слава не за това, че съм знатна, а защото съм жена, която може да дари с любов…“ Всеки.
            Заради нея напуснах замъка едва шестнадесетгодишен.

            2.
            След две десетилетия бях в Рим. Настъпваше новата 1216 година от раждането на нашия Спасител. Отминал беше Четвъртият Латерански вселенски събор, с папа Инокентий III на върха, с двамина патриарси — на завладените Йерусалим и Константинопол, със 71 митрополити, 412 епископи, 900 абати и безчислени пратеници на църковни князе и светски крале. Мнозина изпратиха свои хора да ги представят на събора, защото сами не смогнаха — или не смееха — да дойдат. В Рим тайно пристигнаха и така наречените или нарочените водачи на албигойците — граф Раймон VI Тулузки със сина си, също Раймон. Те се надяваха на папска милост.
            Преди събора, някъде около лятното слънцестоене, английските барони настигнаха на Рунимедските ливади своя крал Йоан Безземни и го накараха да подпише Великата харта на свободите, за да викне побеснелият Йоан: „Над мен поставиха 25 крале!“ Папата веднага застана зад унижения Йоан, когото сам бе отлъчил — и съборът взе да реди харти против свободите. Като четеш канона против всички ереси, тръпки те побиват. Съборът отне земите на старинния род на тулузките графове и ги даде на Симон дьо Монфор — от Безие до океана и от Пиренеите до Дордон.
            В Рим придружавах Симон дьо Нофл, съсед на Симон дьо Монфор, който получи на събора обещания провансалски замък. Той си тръгна, аз останах в Рим.
            Знаете ли в какво могат да превърнат един град десетки хиляди немарливи мъже? Седмици наред валеше тих дъжд — Уголинов, защото идеше откъм епископията на кардинал Уголино в Остия. Но и той не смогна да измие нечистотията.
            Симон не ми доплати, откраднаха коня ми, изгониха ме от странноприемницата. В този изтърбушен и разкапан град разбрах колко съм отчаян.
            Не за това, че имам седло, а нямам кон, и не за това, че имам корем, а нямам с какво да го напълня. Не и за това, че имам меч, а няма кому да го продам. А за това, че като опитвах на вкус остроумието на редките си проговаряния, усещах, че са подправени, както със захапване се разбира, че златната монета е подправена. Усетих, че повишавам глас и все по-често пипам дръжката на меча си. Това невероятно сборище, където се изприказваха толкова приказки, че кожите на всички стада говеда по света нямаше да стигнат да се запишат тези високопарни слова за вяра, чест и достойнство, зад които откровено зееха разчекнати за лапане и хапане хищни уста, този пореден опит да се въведе някакъв порядък в нашия объркан свят за пореден път — стори ми се окончателно — ме накара да призная, че няма да се оправим и не можем да се оправим.