ТВОРЧЕСКИТЕ КЛАДЕНЦИ НА ПОЕТА

Зарадвах се, когато Андрей Андреев ми подари двата тома с негови избрани произведения. Първият том — с оригинална поезия, вторият — с преводи на известни руски поети. Чудесно оформени полиграфически, те са като едно малко книжно съкровище. И слава Богу, че все още съществуват издателства, за които книгата е безценно богатство. В края на първи том, озаглавен „Кладенците на моя живот“, е поместена, сред високооценъчните рецензии за поетичното творчество на автора, страничка с биографични данни. Само една страница, но с огромно творческо съдържание — дванадесет поетични сборника, между които „И посрещнете щъркелите“, „Долина“, „Нощ през август“, „Докато трае утринният хлад“, „Листо от общото дърво“, „Пътьом“, „Сираци на вечността“.

Втори том, озаглавен „Заветът на битието“, съдържа преводи от обичани руски поети и авторски сборници на Владимир Соловьов („Божествен огън“), Константин Балмонт („Дойдох да видя слънцето“), Евгений Евтушенко („Под всевиждащото небе“), Анатолий Жигулин („Полярни цветя“), Александър Руденко („Столетни вълни“) и още един сборник с отделни стихове от Пушкин, Лермонтов, Александър Блок, Сергей Есенин, Александър Твардовски, Висоцки, Булат Окуджава, Михаил Дудин и др.

Удивително е колко време, усилия и емоционална енергия е вложил поетът, за да представи на българския читател едни от най-видните творци на руската поезия и от миналото, и от съвремието. И само онзи, който е превеждал поезия, знае колко сложни са условията, за да се получи качествен превод. А доколкото мога да преценя, преводите на Андрей Андреев са между най-добрите до този момент. Защото той самият е между най-талантливите ни съвременни поети, а стойностни поетични преводи се правят само от даровити автори.

Пиететът на Андрей Андреев към руската поезия не е изненада, тъй като той освен творец със славянска душевност, е завършил престижния международен литературен институт „Максим Горки“ в Москва. И за да потвърдя думите си за този голям дял от творческата биография на автора, ще цитирам няколко слова от послеслова на Здравко Недков: „Той е отлично подготвен и отличното познаване на езика му позволява максимално да се доближи до творческата същност на превеждания поет“.

Първият том от двутомника — „Кладенците на моя живот“, съдържа избрани стихотворения, появили се в печата и в отделни негови книги през годините. И тъй като при включването им в съдържанието авторът следва определена хронология, може да се проследи възходящото развитие на лиричния талант на поета. Искам още в началото да отбележа, че Андрей Андреев е един от най-чистите лирици в съвременната българска поезия. И няма как читателят да не познае негова творба, тъй като непременно ще бъде покорен от мекотата на лиричния тон и атмосфера, ще се докосне до вътрешния му образ — ясен и светъл, без тъмни петна и сенчести ъгли.

Докато четях и препрочитах стиховете от „Кладенците на моя живот“, ме споходи мисълта: Андрей е превеждал сравнително малко творби на Сергей Есенин, а в поезията му има нещо есенинско и като атмосфера, и като житейска и творческа естетика. Но независимо от това същността на поетиката им е различна, различен е и погледът им към света, с неговите трайни дилеми и нерешими проблеми. За читателя няма да е трудно да открие „кладенците“, от които той черпи жива вода за творческото си вдъхновение, сили и кураж да остане верен на себе си.

Един от тях - може би най-пълноводният, с най-бистри отблясъци, е човекът. Защото човекът, в сложното си душевно и морално измерение, е и в основата на творческите му търсения като цяло. Той е кладенецът, в чиито води са се наслоили неговите мисли - весели и невесели, дела, постъпки, чувства и преживявания. Всичко, което преминава през дните на живия човек. Водите на този кладенец подхранват и останалите - кладенците на живота и смъртта, на родина и роден дом, майката природа, с долината, реката, гората и сезоните.

На човека и на дадения му свише живот Андрей Андреев е посветил десетки лирични изповеди. В тях идейно-художествените му търсения са насочени към смисъла да си жив, да твориш и да грешиш, да се радваш и да страдаш, да живееш пълноценно, независимо от предизвестения край. Единността на живота и смъртта магнетично привличат поета и го карат да се домогне до прозрението за смисъла на това божествено единоначалие.

Защото бях човекът и защото

като човек обичах този свят,

не мислех за смъртта, а за живота –

единствен сред всемира нежен цвят,

но и цветът цъфти и прецъфтява.

И аз като човек следях това,

което идва или отминава,

заражда се и мре –

със сетива, на мене само дадени от Бога,

от род и от природа, и на мен

наречени, да ги спася от огън

или от студ — та после просветлен

да се изгубя в земните предели,

които ни отрежда вечността.

Но тука бях човекът, а не е ли

човекът - и животът, и смъртта!

Андрей Андреев е направил чудесен подбор на творбите, включени в „Кладенците на моя живот“. Четеш и долавяш чистотата и мелодията на словото, взираш се в приседналия на прага на самотната селска къща мрак, в земята, попила корени и надежди, в пламтящите макови огнища, в магичното небе на августовските нощи, в напевния говор на завръщащите се от полето жени, в димящата разорана пръст, в ромона на реката, в родната долина, в общото човешко дърво, от което и той е лист, и неусетно се изпълваш с чудото, наречено живот, в чудото човек, стъпил в центъра на Всемира. А кладенецът е нашият живот, който копаем от първия до последния си ден.

Друг кладенец, от който авторът черпи живителна вода, е родният дом и родното място, близките, полето, гората, любимата долина и всичко онова, което го е формирало като човек и творец.

Домът, на който бях се обещал

да бъда верен страж в часа обсаден,

отдавна е предаден и продаден,

отдавна моят дом е изгорял.

Сега стоя пред черните стени

и пепелта обръщам - да изровя

за щастие магарешка подкова,

за вяра — клонче от развалини.

Сняг траурен се трупа върху мен

и чувам глутница в нощта да вие.

До сутринта кого ли ще затрие

и чий ли дом ще бъде изгорен.

Но моят ослепял народ мълчи.

За дълго ли, за кратко ли - не зная,

духа му по какво да разпозная,

та той от роба да го отличи.

И сричам твоя плач неизгорял

срещу небето, като дрипа мръсно:

Ще си намеря дом, но ще е късно.

Домът, на който бях се обещал.

Още много неща могат да се изрекат за стиховете на Андрей Андреев - провокиращите с богатата си образност детайли от човешкото битие и житие, ориста човешка и вписването на човека в тайните на всемирните пространства. Но онова, което го прави самороден творец, е умението му да превръща природата във философия на човешкото съществуване, чудесата й, които човек приема като дадености - реката, планината, долината, вятърът, слънцето, летните нощи — като неотменна част от битието му. Това всъщност са и творческите кладенци, от които поетът цял живот е черпил целебна вода, целебен дух и целебни думи.

Ще посоча само няколко знакови негови творби, съдържащи опорните точки на поезията му като цяло: „Оптимистично“, „Земя“, „Тече реката, не изтича“, „Листо от общото дърво“, „Пристанище“, „Дъжд“, „Нощта на август“, „Докато трае утринният хлад“, и други още. А това всъщност са и дълбоките подпочвени води, които пълнят житейските и творческите му кладенци, които той продължава да копае и днес.

Копая кладенец,

години вече кладенец копая.

Прехвърлям пласт след пласт —

вода да стигна.

Закръгля се над мен небето, а водата

все по-далечна и дълбока се обажда,

далечна и дълбока, но я чувам.

И тя шуми и търси път към мене,

и ми напомня, че се доближавам

опасно до сърцето на земята.

А там, високо над небето кръгло,

очи,

все по-замислени и мълчаливи,

навежда майка ми.

Познава тя

и сладостта на тежките победи,

и болката след всеки мой неточен удар.

Вярвам, че на поета Андрей Андреев му предстоят още тежки победи, защото леките не носят истинска радост.