Пролог

Двамата стояха в мрака и се усмихваха един на друг, докато неспокойните мисли препускаха през главите им. Въпреки товара, който всеки от тях носеше вътре в себе си и криеше яростно от света, външният им вид беше прилежен, спретнат до педантичност, ярко контрастиращ с накъсаните им, препускащи души. Тя носеше масленозелена есенна рокля, падаща свободно и стигаща до коляното, комбинирана с плътен черен чорапогащник, черни кожени боти до глезените и лек есенен шлифер върху роклята. Мъжът беше облечен с черен панталон и стилен бежов пуловер, от който се подаваше яката на риза. Коженото си спортно яке държеше небрежно преметнато на лявата ръка.

Жената подаде ръката си за поздрав и погледна косо мъжа с тъмните си очи, сякаш го изучаваше. Или поне на него така му се струваше. Той се усмихна и стисна ръката ѝ в отговор. Очите им се преплетоха и започнаха лека игра за надмощие, съчетана с взаимно изучаване, която продължи няколко секунди. Устните на жената се разтегнаха в широка усмивка и погледът ѝ омекна, след което тя пусна ръката му. В момента се нуждаеше от него и не можеше да си позволи да обърка нещата заради глупавия си стремеж за контрол.

– Благодаря ви, че намерихте време да дойдете, докторе! – каза тя с равен глас и му отправи поглед, в който блесна искра на признателност.

Тръгнаха по алеята, осеяна с окапали есенни листа. Двама чужденци – една българка и един аржентинец, намерили място и реализация в един от най-красивите градове на Германия – Мюнхен. Имаха достатъчно житейски опит, за да почувстват, че тази вечерна среща ще внесе поредната промяна в живота и на двамата. Беше им останало и достатъчно младежко любопитство, за да рискуват и с едно ново преживяване.

Глава първа

Рея Христова беше на трийсет и четири години, заемаща длъжността „Управител резервации и рецепция“ в хотел „Мариенхоф“. Гостите се радваха на неконвенционалните ѝ методи на работа и неподправеното гостоприемство, с което биваха посрещнати. Искреният и нетърпелив характер на Рея трудно можеше да бъде приведен под контрол. Емоциите се преплитаха и намираха израз понякога в бурен и невъздържан смях, друг път в хапливи забележки или в прибързано раздразнение. Заради непредсказуемия си характер тя се разбираше добре с малка част от колегите си, а останалите изпитваха смесени чувства към странната ѝ особа. В работата обаче винаги се стараеше всичко да върви бързо и гладко.

На двайсетгодишна възраст беше решила, че слабите възможности на родната ѝ България и тежката корупция, разяж­даща държавната администрация, в това число и висшите учебни заведения, не ѝ предлагат кой знае какъв шанс да се развие в личен, професионален или в какъвто и да било друг аспект. Решаващият тласък дойде от факта, че дъщерите и синовете на новоизлюпените след падането на комунистическия режим богаташи се радваха на повече престиж и уважение от истински жадните за знание интелигентни млади хора, произхождащи от нетолкова заможни семейства.

Започна да се оглежда за други възможности. Погледът ѝ бе насочен към светлата и справедлива в нейните представи Германия, където всички студенти се радваха на еднакви права. Това беше държавата, която даваше възможност на един млад, с ограничени финансови средства човек да работи почасово, за да успее да си плаща квартирата, храната и все пак да му остава нещичко, за да изпие една бира с приятели. Там тя виждаше реализацията на своите мечти.

След като стъпи на така мечтаната немска земя, Рея разбра колко наивни и нереалистични са били представите ѝ относно новия ѝ „дом“, ако изобщо можеше да нарече по този свят начин хладната и в прекия, и в преносния смисъл на думата страна. Трудностите с намирането на жилище на поносима цена в началото, отказите при търсенето на работа в момента, в който чуеха, че е чужденка, снизходителните погледи на останалите, когато питаше за посоката със силния си източноевропейски акцент – всичко това я нараняваше по начин, който ѝ се струваше особено жесток. Подобно държание беше за нея един вид „шокова терапия“, както тя обичаше да нарича по-късно този период от живота си. Това я накара да стисне зъби и да види докъде ще успее да стигне.

Записа се в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен и завърши специалност „Публицистика и германистика“, посещаваше курсове по френски и английски, с надеждата след това да си намери работа като международен политически репортер на свободна практика, мечтаеше да ходи в различни страни и да пише за своите впечатления. Като всеки млад и устремен човек, Рея редеше светли планове за бъдещето си, които ѝ даваха сили в лишените от радост моменти.

„Репортерка? В Афганистан!?“ – така майка ѝ беше посрещнала идеята, когато разбра за желанията на дъщеря си. Естествено, реакцията ѝ беше основана на страха за благото на Рея. Но това сега вече нямаше никакво значение и майка ѝ можеше да спи спокойно, мечтата ѝ отдавна бе потънала в небитието.

След завършването на университета Рея започна активно да си търси сериозна работа. Това се оказа голямо предизвикателство, като се има предвид, че самочувствието ѝ още страдаше от многобройните отхвърляния на кандидатурите ѝ за работа като журналист, преживени предната година. Беше разбрала, или по-точно ѝ бе дадено да разбере от главния редактор на списание „Фокус“, че писането за реномирани списания не се отдава на „всеки“. Но това беше само началото. След безбройни интервюта, откази и лутания насам-натам, един ден тя попадна в хотел „Мариенхоф“, където се почувства малко или много на място.

Глава втора

Хорхе Гутиерес беше 42-годишен сърдечен хирург, завеждащ хирургическия отдел на Сърдечния център в Мюнхен, една от най-известните болници за лечение на сърдечносъдови заболявания в света. В първия момент той създаваше впечатление на човек, владеещ себе си до съвършена хармония, но мнозина се бяха давили в морето на бурния му южноамерикански темперамент.

Роден и израсъл в заможно семейство на земевладелци, радващо се на принадлежността си към висшата класа в Аржентина, Хорхе изживя младежките си години пълноценно, или поне той така си мислеше по онова време. Завърши медицина в Националния университет в Кордоба, втория по големина град в Аржентина, намиращ се в северната част на страната. Последваха две години специализация за сърдечен хирург. След дипломирането си, благодарение на връзките на баща си, получи работа като младши кардиолог-специалист в частната болница Hospital Italiano de Buenos Aires.

Икономическата криза удари Аржентина с цялата си сила в навечерието на 2002 година. Забраната гражданите да не могат да теглят повече от 1000 песос (приравнени на 1000 американски долара) на месец от банковите си сметки, наложена от президента Фернандо де ла Руа като крайна мярка за спасяването на националната икономика, беше както абсурдна, така и почти невъзможна за прилагане. Но последното отчаяно действие на правителството, целящо финансовите средства да не бъдат прехвърлени в чуждестранни банки, беше автоматичната обмяна на натрупаните долари в песос, което доведе до фаталния икономически срив. Многобройни демонстрации се организираха в аржентинските градове, хората протестираха срещу неспособното правителство, довело страната до извънредно тежкото икономическо положение. Броят на пострадалите растеше и ежедневно се проливаше кръв при сблъсъците межди граждани и полиция.

Семейството на Хорхе също не беше пощадено, сметките на баща му се пресушиха за една нощ. Вече не можеха да плащат на работниците в пшеничните плантации, а хамбарите бяха пълни със зърно, което не можеха да продадат. В отчаянието си баща му беше взел револвера, който държеше в едно чекмедже на бюрото си, и бе сложил край на живота си. Хорхе и майка му бяха потресени, когато го намериха мъртъв в кабинета му. Няколко седмици след като случаят беше изяснен от властите и забраната за напускане на страната беше отменена, той изпразни личната си спестовна сметка, купи самолетни билети и двамата с майка му заминаха за Европа.

Той беше чувал, че в Германия има високо търсене на лекари специалисти във всички области и това реши дилемата къде да намерят спасение и да започнат нов живот. Подадоха документи за политическо убежище, което беше директно отхвърлено поради причината, че в Аржентина няма война и не ги грози опасност в родната им страна. За да останат в Германия, той се записа в университета и на курсове по немски език, а майка му остана с туристически статут.

Хорхе си намери работа в Сърдечния център, отначало като младши асистент кардиолог, но с течение на времето се изкачваше все по-нагоре, докато оглави отдела на сърдечната хирургия. Той беше първият чужденец в историята на болницата, който оглавява хирургията. Германците не допускаха току-тъй лидери с чуждестранен произход в който и да е бранш. Така че за Хорхе Гутиерес, аржентинеца, това беше огромен успех и можеше да се отбележи като пробив в консервативно изградената работна система. Той осъзнаваше този факт и го използваше целенасочено.

В университета се запозна със съпругата си Елизе Шнайдер. По онова време тя беше млада студентка, която следваше немска и английска филология за учителка в гимназия и вече бързо набираше стаж в преподаването, като водеше два от многобройните курсове по немски език в университета. Елизе беше очарована от испанския акцент, който красеше говора му, и бързо загуби типичното си немско аналитично мислене. Когато Хорхе ѝ предложи брак на третия месец от връзката им, тя прие. Изглежда разликата във възрастта не я притесняваше – той беше на трийсет и една, а тя едва двайсет и двегодишна.

Брачният съюз с младата госпожица Шнайдер го дари с неограничен достъп до пазара на труда в Германия, което се вписваше идеално в плановете на Хорхе. А с раждането на сина им четири години по-късно семейството му доби идеалната конфигурация. Така поне изглеждаше отстрани.

С жена си никога не се караха, а обсъждаха разногласията си с обосновани доводи. Никога не си повишаваха тон. Отношенията им се основаваха на търпение и взаимна привързаност. Бракът беше за него една пълна с удобства институция. Но въпреки спокойния и охолен семеен живот, който водеше, Хорхе чувстваше постоянна необяснима празнота.

За да я запълни, започна да се среща с различни жени. Не криеше от тях семейното си положение, но въпреки това всяка от любовниците му имаше чувството, че е единствената за него. Той им даваше усещането за близост и топлота, създаваше у тях илюзията за любов, без дори да се замисли за последващото разочарование, когато авантюрата приключеше. Или може би се замисляше, но решаваше, че това е реална и справедлива цена, която една жена заплащаше при връзката си с женен мъж. А що се отнасяше до него, известния сърдечен хирург доктор Хорхе Гутиерес, цената никога не му се струваше достатъчно висока. Чарът и ведрият му характер караха почти всяка жена да забрави факта, че би била поредната добавка в списъка на Хорхе. Той никога не се държеше зле с тях, беше винаги абсолютният джентълмен. Носеше им малки, но оригинални подаръци. Караше ги да се чувстват желани. Докато един ден не му омръзнеха.

За срещите си резервираше най-хубавите стаи в хотел „Мариенхоф“, където се радваше на изключителната гостоприемност и дискретност на персонала. Именно там се запозна с младата и напориста Рея Христова, с която не пропускаше да си побърбори за малките, но важни житейски подробности преди появата на компаньонката. Отиваше винаги по-рано от уговорената среща, за да има време да се наслади на остроумните разговори с Рея. Това беше станало за него нещо като ритуал. Ала Хорхе никога не си позволяваше да флиртува с нея. Изпитваше уважение към тази жена, което го държеше на дистанция. Може би защото ѝ беше разказвал много истории от живота си. Рея знаеше за семейството му, за многобройните му авантюри, за работата му, но винаги оставаше усмихната и гостоприемна. Нямаше го в очите ѝ онзи осъждащ израз, който бе виждал по лицата на мнозина други, когато го видеха с някоя от любовниците му. Винаги в нейно присъствие се чувстваше странно приятно. Отдаваше го на факта, че тя беше дяволски добра професионалистка и не позволяваше личното ѝ мнение да засегне качеството на работата ѝ.