Дядовата ръкавичка

         Тръгнал дядо за Златица,

         изгубил си ръкавица.

         Там играла на поляна

         Малка мишчица Гризана,

         ръкавичката видяла

         и на топличко се свряла.

         Ей го мокър и подплашен

         тича Зайо от горица.

         Спира го на пътя прашен

         дядовата ръкавица.

         — Кой на топло там се гуши? —

         пита Зайо дългоуши…

         — Аз съм мъничка Гризана.

         Кой си ти, та страх ме хвана?

         — аз съм Зайо Средногорски,

         крия се от думи хорски —

         каза Зайо боязливо

         и попита предпазливо:

         — В тая топла ръкавица

         мир дали ще да намери

         мойта, плахата душица?

         — Влез, самичка ми е скучно! —

         рече Гризла благозвучно.

         Подир малко иде Лиса.

         (То без нея що ли бива?)

         Насред пътя се курдиса

         и лукаво се подсмива.

         — Кой е в тая ръкавичка? —

         пита хитрата кумичка.

         — Мишка мъничка гризлива

         тук на топло си почива,

         Зайо-байо Средногорски,

         скрит от лоши думи хорски.

         Ами ваша милост кой е

         и защо ни безпокои!

         — Аз съм златната лисица

         и желая да се стопля

         в вашта чудна ръкавица.

         — Влез, макар че сме мнозина,

         но нали ни си роднина!

         Тръгна Вълчо от гората

         по работа към селата.

         Спира той на пътя прашен —

         гладен, настървен и страшен.

         Ръкавичката съглежда,

         да подуши се навежда,

         но усеща я, че шава

         и запитва той тогава:

         — Чия уплашена душица

         крий се в тая ръкавица?

         — Тук на топло си почива

         мишка мъничка гризлива,

         Зайо-байо Средногорски,

         скрит от лоши думи хорски,

         още нашата кумица,

         златокожата лисица.

         ами ваша милост кой е

         и защо ни безпокои?

         — Аз съм Вълчо от Балкана,

         гост желая да ви стана…

         — Влез, макар че сме мнозина,

         но нали си ни роднина!

         Подир малко всички сещат

         цяла земя разлюляна —

         иде рошава Мецана,

         в ръкавицата надникна

         и юнашки се провикна:

         — Чия уплашена душица

         крий се в тая ръкавица?

         — Тук на топло си почива

         мишка мъничка гризлива,

         Зайо-байо Средногорски,

         скрит от лоши думи хорски,

         още нашата кумица,

         златокожата лисица,

         Кумчо-вълчо от балкана,

         гост на нашата покана.

         Ами ваша милост кой е

         и за що ни безпокои?

         — Аз съм рошава Мецана,

         гост желая да ви стана.

         — Влез, макар че сме мнозина,

         но нали си ни роднина!

         Събрали се те другарски,

         разположили се царски

         и ръкавичката на друма

         и отворили си дума…

         Скоро дядо от Златица

         се завърна да потърси

         свойта топла ръкавица.

         Зер, ако я намери,

         баба с кремък ще я дере…

         И вървейки, и кашлейки,

         насред пътя той се спира

         и душата му примира,

         сърце му се разтреперва —

         гледа, гледа и не верва:

         ръкавичката му шава,

         миша глава се подава

         и опашка от лисица,

         и парченце от ушенце,

         едно късче кожух мечи,

         светят остри зъби нечии…

         — Какво мислиш бре, човече! —

         дядо сам на себе рече

         и ръкави си възпрете,

         и с тоягата удари,

         и повтори и потрети…

         Вечерта дома го срещна

         неговата баба стара:

         дядо лов с колата кара

         и засмян дори до уши,

         той лулата важно пуши…