Пролог

Лятото на 185... година

Страшен бе Вълкашин в своето мълчание. Тишината се беше настанила в малката долчинка, където се бе спотаил войводата с дружина отбрани главорези. Дори птиците по дърветата сякаш бяха притихнали от страх.

Преваляше втори ден, откакто се бяха разположили в засада над този проход, скрит сред гънките на Стара планина. Глад мъчеше харамиите. Високо по склоновете над тях се чуваха чановете на пуснатите на паша по тучни зелени поляни кози и овце. Този звън им навяваше сладки видения за опечено на жар месо. Всички мъчително преглъщаха и смучеха черните сухари, които вадеха от торбите си. Не си струваше да гризат бучките сирене, сухи като тебешир. Щеше да им се допие вода, а тя бе малко и трябваше да я пестят. Не се знаеше колко време ще прекарат в дебнене.

Слънцето се издигаше все по-високо и обливаше с горещите си лъчи притаилите се в долчинката мъже. От жегата ризите под антериите подгизваха от пот. Пот обливаше и лицата им, полускрити от кирливи гъжви. Отдавна некъпаните тела излъчваха тежка, парлива смрад на застояла пот.

Пушеше им се... Ах, с какво удоволствие биха изпили по една лула, натъпкана с мек ароматен тютюн. С какъв мерак биха се оттеглили към близката горичка. Там, под сянката на боровете, с кеф биха запалили малки огньове да си сварят кафе. И изтегнати под дебелите сенки, шумно да сърбат ароматната течност, да смучат чибуци, да се посмеят и отдадат на сладък лаф-моабет.

Но не би! Кафето и джезветата щяха да останат в торбите и дисагите им. Страшен бе гневът на Вълкашин. За най-малкото провинение налагаше жестоки наказания. Страшилище бе той за свои и чужди. Страх ги бе от него, но жаждата за злато бе по-голяма от страха. Всички тези мъже, спречкали се със закона, биваха тласкани от най-първични животински чувства. Две от тях бяха основни – страхът и алчността. Защото, колкото и да се бояха от Вълкашин, трябваше да признаят, че ги водеше към злато и кесиите им винаги бяха пълни.

Мъжете лениво гонеха рояците мухи и често хвърляха погледи към шипковия храст, където под илюзорната му сянка бе прилегнал войводата. И вярваха, че дори някого от тях да го стигне куршум, отмъщението ще е жестоко.

Помнеха какво стана, когато техният събрат Драго бе хванат в капан чрез предателство и убит край едно врачанско село. Влах, кехая при тамошния бей, се полакомил за наградата, определена за главата на всеки катил от шайката на Вълкашин. Затова с хитрост примамил Драго към кошарите, където го чакали в засада сеймените на бея. В завързалата се кратка схватка харамията успял да прекърши двама от чалмалиите, но паднал на земята, пронизан от джепането, което сеймените изстреляли по него. Влахът собственоръчно, за сеир на правоверните, отрязал главата на убития, набил я на остен и започнал да я разнася из цялото село. Накрая я поставил в нозете на бея и след като чул неговото „аферим“, се прибрал вкъщи с пълна кесия сребърни грошове.

Неделя по-късно, в една тиха пълнолунна нощ Вълкашин влезе в селото със своите харамии. Четата се раздели на три. Една част заварди изходите на селото, друга отиде за влаха, а третата, начело с Вълкашин, се отправи към бейските сараи. Сториха го така тихо, че и кучетата не ги усетиха. Дори да ги бяха усетили, нито едно от тях не се обади. Голям майстор бе войводата на тези мурафети. Пазвантите на бейския конак премахнаха тихо, без да пукне пушка. Работеха тихомълком, само с ножове и ятагани. Изклаха турчолята като агнета по Гергьовден. Плочникът на двора потъмня от пролятата кръв.

Самия ага хванаха по долна риза, както сладко хъркаше в покоите си. Овързаха го здраво с въжета, а устата запушиха с парче от собствената му чалма. Беят не можеше да шавне. Единствено очите му, забулени с пелена на смъртен ужас, бясно се въртяха в молба за пощада. Напразно! Вълкашин и хората му не знаеха значението на тази дума. Отмъщението бе жестоко, излизащо от рамките на човешкото съзнание. Избиха цялата челяд. Голямо и малко. Мъжко и женско. Поставиха труповете в постелите им, сякаш спяха. Главите отрязаха, а на тяхно място сложиха свински. За джумбуш и гавра над мохамеданите.

Бея оставиха за накрая. Заставиха го да гледа всичко, което сториха на семейството му. Чудо беше, че сърцето му не се пръсна от гледката. Последва дълга поредица мъчения, от които и арнаутски катили биха повърнали. Харамиите искаха бейското злато... И го получиха. Сетне постъпиха с него така, както и с челядта му.

От семейството на предателя влах не оставиха ни един жив. Обесиха ги на клоните на един орех, като вместо въжета използваха собствените им черва. И всичко това сториха, без да пукне пушка. Измъкнаха се така, както бяха дошли – тихомълком. Същински призраци.

Правоверните побесняха. Дълги дни търсеха извършителите на нечуваното зверство. Ясно бе, че са разбойници. Хайдутите имаха чувство за чест и никога не биха позволили подобна гавра с жертвите си. Потерята претърсваше горите, но не намери никого. Затова изля яростта си върху невинните селяни. Три дни по-късно от цветущото някога село останаха единствено догарящи главни. Малцината, които оцеляха, не знаеха кого да винят за сполетялото ги зло. Дали многовековния поробител, или харамии като Вълкашин и главорезите му?

Войводата замислено смучеше празния чибук. Това действие сякаш укротяваше дивите мисли в главата му. Бавно огледа хората си, спирайки поглед поотделно върху всеки един. Даракчията, Касапина, Терзията... Не! Не беше сбъркал в своя избор! Тук бяха най-отчаяните и отявлени главорези от неговата дружина. Всички имаха смъртни присъди из четирите краища на империята. Бяха го следвали в не един набег, а телата им бяха покрити с белези от рани. До един бяха нишанджии, не хвърляха джепането си на вятъра. Всеки от тях метнеше ли ножа си, сваляше сърна от двайсет крачки.

Силяхите им бяха пълни с оръжие. Нож до нож, пищов до пищов. И всичките излъскани до блясък. Дори и най-претенциозният еничар, ако съществуваха още, нямаше да намери петънце от ръжда по оръжията. Вълкашин бе доволен, че успя за кратко време да подмени остарялото им въоръжение с ново, предимно френско, белгийско и немско. Струваше му торба със злато, дадена на влашките търговци доставчици, но сега харамиите разполагаха с по-модерно оръжие от турците. Докато чалмалиите мъкнеха своите кремъклийки, служили им вярно повече от два века, то хората на Вълкашин разполагаха с ново капсулно оръжие, което наричаха „кабзалия“. То беше по-точно, по-леко, по-надеждно и се зареждаше по-бързо от остарелите кремъклийки. Превъоръжаването на шайката ѝ даваше сериозно предимство пред враговете. А те не бяха малко...

Освен турските сеймени и бабаити – ловци на глави, в дирите им се опитваха да влязат и хайдутите, закрилници на народа. Всички искаха да видят главите на харамиите, набити на кол. Вълкашин презираше и едните, и другите. Хайде, поганците да го преследват, това бе разбираемо и в реда на нещата. Бе затрил не един от тях. Много техни майки беше разплакал. Но хайдутите да го гонят?

Вълкашин не можеше да разбере народните закрилници и техните действия. Непокорни люде, изпълнени с омраза към турците и тяхната тирания. Насъбрали достатъчно смелост в душите си и грабнали оръжието да търсят отмъщение за смъртта на брат или баща, за озлочестена сестра. Това бе присъщо на мъжа. Но вместо да се постараят да натрупат достатъчно злато, да постигнат свобода и независимост далеч от лапите на османлиите, те обикаляха села и паланки да мъстят за нанесените неправди върху изстрадалото население. Че отгоре на всичко упорито говореха за вдигане на въстание и освобождаване на българския народ от игото на поробителя.

Според харамията това бе лудост. Възможно ли бе да освобождаваш стадо от роби? Какво ще правят със своята свобода? Навярно ще подложат гърбината си за седло на друг поробител. Нямаше как да е иначе. Които са родени скотове, умират като скотове. Нещастниците предпочитаха да чоплят мизерните си каменисти нивици и да живеят в къщурки, подобни на кочини. Да навеждат глава пред всеки османлия, който реши да изпробва върху вратовете им остротата на ятагана си, вместо с оръжие в ръка да извоюват правото си на по-добър живот. Такива като тях не заслужаваха никой да умира в тяхна защита, а само и единствено презрение. Вълкашин се чудеше на хайдутите, че обвиняват него, когато турците бастисваха някое село след поредния му набег. Айде холан, чудо голямо! То това тяхното живот ли е? Направо правеше услуга на селяните да се отърват от ежедневните си мъки. Някой би нарекъл това цинизъм, но за Вълкашин и хората му бе житейска философия.

От дете му бе втълпявана простата истина, че ако искаш нещо, трябва да си го вземеш. Даром нищо се не дава! Ни чест, ни богатство, ни свобода... Истинските мъже имаха смелостта да грабнат оръжието и да си осигурят свобода и живот сред злато, вино и жени. Тази житейска истина я бе научил от баща си, както и от неговия баща. И двамата близо двайсет години бяха водили живота на кърджалии в дивите орди на Кара Феиз и Емин ага. Докато редовният турски аскер не бастисал тези, които отказали да сложат оръжие и да започнат мирен живот. Всички, които били с Дьонмето и Балтаджията.

Вълкашин бе дете, но си спомняше деня, когато баща му донесе вестта за смъртта на отеца си в подножието на връх Аидаа. Сам полумъртъв от раните и загубата на кръв, два дни по-късно склопи очи. Но преди да го направи, закле сина си да не бъде овца под ятагана на кучетата Мохамедови.

„Запомни, сине! – бе прошепнал той на смъртния си одър. – Ако трябваше да започна отначало, отново щях да избера този живот. Не бъди роб, не бъди скот! Бъди мъж и вземай от този живот всичко, което пожелаеш, с ятаган в ръка. Оръжието и златото правят мъжа свободен и силен. Няма значение колко ще живееш на този свят – година или век. Живей свободен!“

От този ден бяха изминали много години, но Вълкашин помнеше бащините думи. Те бяха дамгосани в съзнанието му и ги следваше неизменно.

Онези, които смирено понасяха ятагана на поробителя и гъгниво шепнеха молитви пред олтара на малките си църквици, уповавайки се на никому ненужен хилав и смешен господ бог, не заслужаваха да живеят! Единствено ставаха да напояват земята с кръвта си. Та можеше ли мъж да не презира такива подобия на човеци?!

Вълкашин прибра чибука в пояса и притвори за миг очи. Напоследък често се замисляше, че доста се е крил из шубраците и бастисвал хазни и кервани. Бе се задавил от кръв. А и годините си вървяха. Повечето от това време беше прекарал в криене и бягство от потерите на турците или хайдутите. Може би още година-две в набези и... край! На много места бе заровил товари злато и сребро. В гърнета, казани, делви... В пещери, под корените на дървета, в земята, под мостове, навсякъде имаше тайници. Щеше да стигне не за един, а за няколко живота. Мечтаеше да купи земя там, където ятаганът нямаше да го стигне... Някъде на север. Но какво щеше да прави с тази земя? Обикновено мечтите стигаха дотук.

Но преди това трябваше да завърши този дълго планиран набег. Че ще бъде успешен, не се съмняваше. Три недели бяха изминали в приготовления...

Три седмици, откакто платен шпионин се яви пред него и откри, че ватикански слуги ще потеглят от Стамбул с тежък керван и отбрана охрана. Падишахът пращал нарочно писмо до папата, а с него и достойни за сана му дарове. Ще вървят през Едрине, Филибе, София... После ще преминат Балкана и през Враца ще се отправят към Видин. Там ги очаква кораб, който ще откара чернокапците към Виена, а после до Италия. Защо са избрали този маршрут, само те си знаят. Явно имаха достатъчно основание да се откажат от пътуване по море. Навярно заради пиратите, които отново се бяха нароили и плячкосваха морските съдове почти безнаказано. Те бяха същите като Вълкашин, но извършваха набезите си на синьо дъно.

Войводата още веднъж премисли плана си. Охраната ще е двайсетина души, отбран аскер. Чернокапците не ги туряше в сметката, те на чиляци не мязаха. Значи двайсет дула срещу неговите дванайсет, но изпитани в десетки набези главорези. Изненадата също ще е на негова страна. Лошо му се пише на аскера. Додето разбере откъде иде опасността, всеки един от харамиите щеше да е изпразнил по две-три цеви. Веднага след това ще ги връхлетят с голи ятагани. Нямаше начин да не успеят. Та можеха ли двайсетина, макар и опитни войници да се мерят по бързина и ловкост с неговите харамии. Не за първа година скитаха из шубраците. Бяха скъсали десетки чифтове цървули и ботуши, та ще се оставят на някакви си низами...

Острият слух на Вълкашин долови непривичен шум по горната северна част на долчинката и впери тежкия си поглед в тази посока. Същото направиха и останалите, слагайки тежки длани на оръжията си. Минута по-късно при тях дойде един от съгледвачите, изпратени напред да дебнат появата на кервана.

– Идат, войводо! – прохърка с пресъхнало от жажда гърло човекът. – До сахат време са тук.

Вълкашин за последно огледа хората си. Отпи глътка вода от кратунката и тихо изръмжа:

– По пусиите. Действаме както ви заръчах. Пръв стрелям аз. А някой ме е преварил, а съм го скъсил с една глава! Айде, хаирлия да е!

Харамиите се разпръснаха тихо и бързо като гущери по сипей. Всеки зае предварително подготвената позиция и за пореден път провери дали оръжието му е на сгода, та да не го подведе в критичен момент...

Керванът навлезе в прохода с умерена стъпка. Най-отпред, на седемдесет крачки пред другите, вървеше един низам, стиснал пушка в ръка, и внимателно оглеждаше склоновете на баирите, обрасли с гъсти шубраци и дървета. Това бе предният разузнавателен пост, който диреше признаци за засада. Но колкото и да се взираше, не успя да види маскираните харамии. Майсторски се бяха притаили.

Керванът се състоеше от осем натоварени катъра, водени от пеши слуги. Чернокапците и онбашията на аскера яздеха коне. Войниците, разделени на две групи, вървяха пред и зад основната група на почетно разстояние в приличен строй. След дългия преход под силното слънце всички имаха уморен вид. Прах покриваше дрехите и ботушите на мъжете. Личеше си, че имат нужда от почивка.

– Кога, мосю, ще стигнем до някое село? Хората и животните са изтощени – попита един от монасите, който яздеше редом с онбашията.

Въпросът бе зададен на френски език, който турчинът говореше съвсем прилично. Той отвори капаците на сребърния си часовник, погледна стрелките и уморено отвърна:

– Ако е рекъл Аллах, до два часа ще сме стигнали в селото, ваша милост. Там ще намерим зоб за конете, храна за нас и покрив за почивка.

– Знаете ли, мосю? – продължи монахът и поглади тежкия златен кръст на гърдите си. – През цялото време на пътуването слушах какви ли не легенди за разбойници, обитаващи тукашните гори. Но досега не видяхме нито един. Това ме навежда на мисълта, че или тези приказки са силно преувеличени, или в империята ви цари ред и благоденствие. Кое от двете е вярно?

– Падишахът, да умножи Аллах дните му, се грижи за мира и спокойствието в земите си. Хаирсъзи и бунтовници се мяркат от време на време, но не са толкова много, че да разклатят устоите на империята. А и не живеят дълго. Размирните времена отминаха преди повече от трийсет години. Сега нашите интереси, както знаете, са насочени извън пределите на империята. Вие, християните, имате поговорка, в която се казва, че който нож вади, от нож умира. Сам виждате, че ние, защитниците на правата вяра и покорни слуги на падишаха, полагаме сериозни грижи пътищата да са спокойни.

– Чул ви Господ – тихо отвърна черноризецът и откачи от седлото меха с вино. Жегата стягаше слепоочията му като с железни клещи. – Ще ми доставите ли удоволствието да пийнем по глътка от това прекрасно хиоско вино?

Така и не получи отговор. Екна сух, отчетлив гърмеж и онбашията падна от коня с пробита глава. Миг по-късно планинският въздух се раздра от залпа на десетина пушки. Последва втори и трети, вече от пищови. Настана суматоха. Докато разберат откъде иде опасността, турците изгубиха ценни секунди за прегрупиране. Вече бе много късно. Аскерлиите падаха простреляни на земята, а кръвта им се смесваше с прахоляка на пътя. Коне и мулета разтревожено зацвилиха и панически се защураха. Миг по-късно с грозни викове и крясъци от склоновете на прохода като лавина се изсипаха дивите и страшни главорези на Вълкашин с бляскави ятагани в ръце и ножове между зъбите.

Съпротива нямаше. Всички, освен монасите, лежаха на земята с изстиващи тела. Екна вик:

– Дръжте хайванчетата, че изгубихме товара. Фукнат ли животните, кожите ще ви съдера, вашата верица!

Войводата напразно сипеше закани. Харамиите действаха като добре смазани и настроени чаркове на машина. Всеки един знаеше къде и какво да прави. Животните бяха заловени и укротени, въпреки че продължаваха тревожно да се дърпат, подушили миризмата на кръв и барут.

Един от харамиите, овързал набързо ръцете на монасите с конопени въжета, попита Вълкашин какво да прави с тях. Войводата огледа с гнусливо презрение изплашените божи служители и нареди:

– Да носят товара до скривалището. Коне не стигат до горе. То аслъ, от тези облечени в черно скотове друга файда няма.

Мястото, което Вълкашин бе избрал за свое скривалище, бе широка, светла и суха пещера. Скрита в падина, отвсякъде заобиколена с гъсти шубраци и обрасли с дървета склонове, тя можеше да бъде забелязана единствено от птичи поглед.

Седнал върху козяци, скръстил по турски нозе, войводата димеше с чибука си и шумно, с наслаждение сърбаше ароматно кафе. Около него, кой къде свари, бяха насядали част от харамиите. Останалите бяха заели позиции около пещерата, да не ги изненада враг. След като задоволиха глада и жаждата си, време бе да огледат плячката.

Пленените монаси с разтреперани ръце и непрестанно шепнещи молитви към Всевишния устни отваряха пред Вълкашин даровете за главата на католическата църква. Съдържанието на дисаги, чували и денкове се изсипваше в краката му. Пред очите на разбойниците се разкриваха богатства, излезли от хазната на падишаха и одобрени от великия везир. Злато и сребро, ковчежета с разноцветни скъпоценни камъни и златотъкани платове омагьосваха със своето великолепие алчните главорези. Оставаха четири неголеми, плоски и странни сандъка. Бяха изработени от неизвестен майстор с голямо старание. Скъпо черно дърво бе материалът, послужил за направата им. Бяха обковани с бронзови шини и имаха странни, невиждани досега ключалки във формата на деветлъчни звезди.

– У кого е ключът за тези сандъци? – попита войводата, докато с любопитство ги разглеждаше. Опитът му подсказваше, че зад подобна направа се крие нещо ценно. Ненапразно е хвърлен толкова труд по майсторията им. – Даракчи, попитай черните скотове как се отключват?

Даракчията, дясната ръка на Вълкашин, бе едър мъж с тежък поглед и гъсти подковообразни мустаци. На младини бе случил да види свят като моряк. Някои казваха, че бил пират... Говореше свободно няколко езика, между които френски и италиански. Той се приближи до скупчената група монаси, огледа ги изпитателно и се обърна към най-стария:

– Какъв език говориш? Казвай бързо!

– Латински, ваша милост. Иначе от дете съм закърмен с френски, езика на моята майка.

– За майка ти не съм питал! Как се отварят тези сандъци? Има ли ключ и у кого е той?

– Ваша милост, недейте – запелтечи монахът, без да крие страха си. – Този товар е специално за Светия отец. Всичко останало вземете, но него оставете. Господ няма да ви прости обидата, която ще нанесете на Неговия наместник на земята...

Не успя да довърши думите си. Нещо проблясна като светкавица пред очите и в следващия миг собствената му глава се търкулна в скута. От прерязаните артерии шурна струя гъста кръв и опръска останалите монаси. Те притвориха обезумели очи и устните им усърдно започнаха да редят молитва след молитва.

Даракчията бавно избърса окървавеното острие на ятагана си в дрехата на мъртвия и тежко пророни:

– Господ, ако има такъв, отдавна е отвърнал очи от нас. Ние не търсим благоволението на Разпнатия. Сами вземаме каквото поискаме. А вие, кучета, искате ли да последвате участта на дъртия, или ще отговорите на туй, що ви питах?

– Господ ще ви накаже! Ще горите вечно сред пламъците на геената огнена... – надигна се един от монасите с гневен поглед, но в следващия миг и неговата глава се търкулна на пода на пещерата. Кръвта, шурнала от прерязаните артерии, бързо започна да попива в меката фина пръст.

– Грешен отговор – изръмжа злобно Даракчията и се обърна към следващия монах. – Ти. Въпросът е същият.

– Спрете! – Един млад монах простря ръце в молба за пощада. – Спрете, ваша милост, с убийствата. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Ключът е у мен!

Монахът отметна своята качулка и под нея се показа мургава кожа и смолисточерна коса. Лицето бе обрамчено с къса, грижливо поддържана брада. Той извади изпод широкото си черно расо малко ковчеже и благовейно го целуна. После с треперещи ръце го подаде на Даракчията:

– Ето, ваша милост. Тук се крие ключът.

Харамията прибра ятагана си и бавно отвори малкото ковчеже, обковано със злато и украсено със скъпоценни камъни. На дъното му в нарочно гнездо с матов блясък светеше бронзова деветлъчна звезда, с топуз за дръжка от едната ѝ страна. Не беше голяма, но както Даракчията определи, пасваше по размер на ключалките. Силните му ръце с възлести пръсти ловко отключиха сандъците и вдигнаха капаците. Това, което видя вътре, го накара да възкликне от изненада:

– Бреей, мама му стара! Ела да видиш, аркадаш.

Обзет от любопитство, Вълкашин се надигна от мястото си, застана до Даракчията и впери недоумяващ поглед.

– Туй що ще да е, джанъм?

На дъното на сандъците в специални гнезда и обвити в златотъкан атлаз, лежаха неголеми плочи. Но това, което ги накара да облещят очи, бе, че плочите представляваха обработени изумруди с невиждани досега размери и форма. Войводата взе една от плочите и за миг изгуби дъх от мекото зелено сияние, което тя излъчваше в ръцете му. Острият му поглед не пропусна да забележи, че бе изпъстрена с непознати писмена, напомнящи на стилизирани рисунки. През разбойническия си живот Вълкашин неведнъж бе държал в ръцете си различни по вид и стойност драгоценни камъни. Но изумруди с такива размери и форма виждаше за пръв път. Умът му не можеше да разгадае как и с какъв инструмент бяха изписани непознатите знаци върху гладката повърхност на твърдите зелени камъни. Някъде дълбоко в него се прокрадна убеждението, че тези изумрудени плочи надвишават по стойност цялата плячка, придобита в този набег. А тя не бе малка...

Внезапно тишината в пещерата бе разкъсана от няколко изстрела, произведени в опасна близост. Отвърнаха други, единични и неорганизирани. После избухна ожесточена престрелка...

Като светкавица през ума на препатилия и опитен харамия премина мисълта, че врагове са се промъкнали до постовете, разположени около пещерата. Кои бяха те, турска потеря или хайдути, за момента нямаше значение. Ако съдеше по гърмежите, нападателите ги превишаваха по брой. Пък и щом бяха дошли толкова близо, нямаше време да организират отбрана. Хванаха ги неподготвени. Единственият изход бе бягството. Трябваше да се откъснат от нападателите, да се прегрупират, а по-късно щяха да изясняват кои са те и как са влезли в дирите им.

Насядалите около огъня харамии рипнаха отведнъж и грабвайки оръжие, заеха позиции за отбрана на пещерата. Завърза се престрелка между тях и нападателите, чиито силуети вече се мяркаха сред дърветата и шубраците.

Вълкашин бързо уви изумрудените плочи в парчетата атлазен плат и ги пъхна в една козинява торба. Метна я през рамо, хвърли кратък поглед на обстановката и изръмжа:

– Даракчи, с Касапина подир мен! Останалите да задържат нападателите!

– А чернокапците, войводо?

– Майната им. Пиши ги мърша. Бързай, Даракчи! Времето ни изтича като пясък между пръстите...

Тримата като вихър се понесоха през един страничен отвор на пещерата навън, сред гъстите храсталаци и могъщите ели и борове, отправили върхове към небето. След тях, прикривайки бягството им със стрелба, се затичаха и оцелелите харамии.

Минута по-късно в пещерата нахлуха хайдути с насочени напред оръжия, готови за стрелба. Но освен няколко скупчени монаси, бръщолевещи с треперещи устни молитви на латински, други живи не откриха.

Войводата на хайдутите бе висок, тънък и жилест мъж на трийсетина години. Облеклото, както и оръжието му бяха прости и вехти. Отдавна небръсната четина покриваше лицето, но не скриваше волевите му черти и орловия поглед.

Когато влетя в пещерата и се убеди, че освен монасите други живи няма, той набързо изпрати потеря да догони бегълците със заръката без главите им да се не връщат. Сам приседна на един козиняв чувал и едва тогава монасите видяха, че куршум е пробил прасеца на левия му крак.

Един от тях, същият, който, за да предпази другарите си от острието на ятагана, даде ключа на Даракчията, се изправи и приближи до ранения войвода.

– Позволете ми, господине, да се погрижа за раната ви – заговори той на правилен турски език. – Това би било най-малкото, с което да ви се отблагодарим за нашето спасение.

Хайдутинът го измери със строг поглед:

– Като те гледам, май не си нашенец. Турчин ли си?

И без да дочака отговор, се обърна към някого зад гърба си:

– Тодоре, съберете читавото оръжие, барута и джепането. Ще ни потрябва занапред. Ранените да се превържат, а убитите да се погребат!

Монахът извади от една кожена чанта превръзки и различни мехлеми. С малък, но остър нож сряза крачола на ранения, проми с вода раната и внимателно я огледа.

– Имате късмет, господине. Куршумът е излязъл. Ще излекувам раната с този мехлем и ще я превържа. Треска няма да има и в скоро време отново ще тичате.

Докато изричаше тези думи, пръстите му сръчно обработваха раната. Расото се бе разтворило на гърдите и войводата забеляза подалия се от пазвата медальон. Висящ на проста кожена връв, изработен от сребро, медальонът не бе особено голям, но изглеждаше древен, много древен. На лицевата страна бе изобразена чудна фигура на човек с птича глава. Около нея имаше странни знаци и драсканици, непонятни за полуграмотния хайдутин. Войводата с нищо не показа, че го е видял.

След няколко минути превръзката бе готова. Войводата критично я огледа и усмивка озари тънките му устни.

– Браво. Ашколсун, папаз, за вещата ти работа! Хекимин ли си?

– Не, господине – поклати глава монахът и крадешком поглади сребърния медальон. – Въпреки че владея някои от тайните на медицината. Аз не съм турчин. И макар да нося одеждите на католическата вяра, не съм и европеец. Моята родина е Египет. Член съм на орден, който от хиляди години пази скритото познание на Аах Техути. Известен е като Тот Атланта, Триждивеликия, Триждипосветения... Това ви го откривам, защото виждам във ваше лице честен и почтен човек.

– Тот, Тот... Не съм чувал за него в нашия санджак. От кое село е той? – замислено попита войводата. – И за какво познание става дума? Повечето хора от тоз край са бедни и неграмотни. Познание не търси тук!

Пускайки покрай ушите си невежеството, показано от хайдутина, мургавият монах продължи със смирен глас:

– Аах Техути е летописецът на боговете. Сам той е бог на писмеността, познанието, висшата магия, астрономията и други науки. Бил е последният цар и върховен жрец на потъналата някога Атлантида...

– Чакай, чакай, папаз! – нетърпеливо махна с ръка войводата. – Недей да ми мътиш главата с притчи от Светото писание! Не го познавам добре тоз китаб. Интересно ми е да науча как това... познание се е озовало из тези краища? А и ти подир него...

– Когато султан Селим разбил мамелюците през 1517 година и завладял Египет, неговите главорези опустошили Храма на познанието. В него се съхранявали част от изумрудените скрижали. Има и на други места по света, но са неизвестни за нас. За тях се грижат пазителите от други ордени. Завоевателите избили братята от моя орден и заграбили всичко, което им се е видяло по-ценно. Дълги години оцелелите пазители на храма и ние, техните наследници, търсихме откраднатото. Накрая узнахме, че изумрудените скрижали са непокътнати и събират прах в съкровищницата на падишаха. Самият султан не знае какво богатство държи при себе си. – Мургавият мъж млъкна за кратко, докато отпие глътка вода. – Няма да занимавам ваша милост как и по какъв начин сме убедили главата на римокатолическата църква да ни съдейства за връщането на заграбеното. Нашият орден е натрупал много богатства през хилядите години от своето съществуване, но с радост бихме ги пожертвали само и само да си възвърнем откраднатото. И сега, по волята на Всевишния, тези скрижали са в ръцете на злодеите, от които тъй великодушно ни спасихте.

– Най-сетне започнах да вдявам нещата – оживи се войводата. – Значи в момента на набега върху вас сте прекарвали въпросното имане?

– Да, господине. И ще ви открия, че не ще пожалим злато и драгоценности, ако ни помогнете в това начинание. Ще бъдете богат и честит до края на живота си. Ще платим теглото ви в злато и ще добавим още, ако е необходимо!

– Нека първо сложим ръка на това имане, после ще се пазарим! Че така приличаме на онези, дето седнали в бърлогата на мечката да делят кожата ѝ, докато самия звяр го нямало там. Да изчакаме да се върне потерята, после се махаме оттук. Току-виж, привлечени от стрелбата, поганците ни дошли на гости. А дотогава хапнете каквото Бог дал...

Когато по залез-слънце преследвачите се върнаха, капнали от умора, козинявата торба със скрижалите не беше сред плячката, която носеха. Войводата търпеливо изчака да хапнат и пийнат по глътка вода, след което подробно ги разпита.

От разказа на хайдутите стана ясно, че харамиите се отбранявали ожесточено. Но численото превъзходство на горските закрилници, както и техният устрем наклонили топузите на кантара в тяхна полза. Харамиите се топели като сняг под майско слънце. Даракчията, дясната ръка на Вълкашин, бил ударен с два куршума „теллия“ под плешката и предал богу дух, прикривайки бягството на войводата си. Самият Вълкашин останал без джепане и за да не попадне в ръцете на хайдутите, скочил от една чука долу в пропастта.

– Ти я знаеш тази чука, войводо. От нея Вършец се вижда като на тепсия.

Войводата кимна доволно и леко се подсмихна под мустак:

– Отървахме земята от още едни злодеи. Жалко, че Вълкашин и Даракчията не паднаха живи в ръцете ни, а също и малцината разбойници, изплъзнали се от поставения капан. Стари сметки за уреждане имах с тях. Но нейсе... А вие, момчета, сигурни ли сте, че като го видяхте за последно, онзи главорез Вълкашин не носеше голяма козинява торба?

– Не, войводо, торба нямаше – с твърд глас го увери най-старият от хайдутите.

– Да не би да е била у някого от другите айдуци?

– Кога сбирахме оръжието им, покрай никого от тях нямаше торба. Дори да е имало, някъде са я хвърлили, за да тичат по-леко.

– Тогава ще се наложи да я потърсим, момчета – с твърд глас обяви войводата. – Сега починете, от утре заран почваме.

След два дни упорито дирене торбата не бе открита. Хайдутите преровиха всяко храстче, обърнаха всеки камък, обходиха борове и ели, но без резултат. Види се, бе потънала вдън земя. Повече не биваше да се задържат на едно място. Ей селото где е, а то гъмжи от турци. Само вроденият им мързел не ги е довел досега. Но утре или вдругиден? Кой знае?

Войводата даде заповед на четата да се стяга за път. На монасите осигури пълни торби с храна и парични средства, с които да се доберат до родината си. На раздяла стисна ръката на пазителя монах и изрази съжаление, че не е успял да му помогне докрай.

– Благодаря ви, господине, за спасените животи и добрината ви – усмихна се на изпроводяк мургавият египтянин. – Въпреки че не намерихме свещените реликви, поне знаем къде са изгубени. Заедно с моите братя ще държим очите си насочени към тази част от Балканите. Все някога ще се чуе нещо за тях. След година-две, век или хиляда години? Бог знае кога, но ще се покажат. И тогава моите братя ще бъдат готови... Сбогом, разбойнико. Желая ти дълги години живот. Дано борбата ви не е нахалост и да се радвате на победата. Ако не вие, то вашите деца... Сбогом!...

1.

Наши дни...

Наближаваха края на кишлака, когато някъде хлопна врата, разнесе се вик, примесен с ръмжене. Миг по-късно изтрещя кратък автоматен откос и... дотук с тишината. От различни посоки долитаха трясък на врати и прозорци, гърмежи и към малкия отряд полетяха разнокалибрени куршуми. От къщите излизаха полуоблечени мъже, но все с пушкала в ръцете си. И очевидно знаеха как да ги използват.

– Стас, пали скапаната машина! – ядно изръмжа Бедуина. – Осветени сме и всеки, който умее да държи оръжие в този кишлак, в момента стреля по нас.

– Много ценно наблюдение, командире – изсмя се кратко полякът и се заигра с кабелите на стартера. Останалите бойци от отряда насочиха оръжията си в различни посоки и откриха огън по всичко, което се движеше. Жителите на планинското село сякаш знаеха, че в колата се намират полевият им командир и арабският емисар. Затова куршумите, изстреляни от техните оръжия, бяха насочени предимно към гумите и наглите стрелци, вилнели в селото им.

– РПГ на девет часа – предупреди Кьопавия и миг по-късно Бедуина изпрати брадатия мераклия при предците му с кратък откос от своя „Калашников“.

Нещо тежко се строполи зад него. Обърна се и лицето му се сгърчи от болка. Хрътката бе прерязан през гърдите от автоматен откос и не даваше признаци на живот.

– Стас! – изкрещя Бедуина. – Изведи ни от това скапано село, преди да са ни направили на кайма!

Без да отговори, полякът натисна ядно газта и увеличи скоростта. Предното стъкло се украси с няколко дупки от картечни куршуми. Физика изхърка, улучен смъртоносно, и започна да се дави в собствената си кръв. Стас бе ударен в рамото и с труд управляваше машината. Бедуина усети парване в хълбока, но в момента имаше далеч по-важни задачи. Изхвърли празния пълнител на автомата и зареди пълен. Издърпа рязко затвора, вкара патрон в цевта и пусна кратък откос към един брадат любопитко, който се прицелваше в тях от последната къща с допотопна М-16. Мераклията се прикри зад къщата и повече не се показа.

Бедуина хвърли критичен поглед на обстановката наоколо. Бяха напуснали границите на последните къщи в селото. Отляво планините се издигаха почти отвесно, а отдясно зееше дълбока трийсетметрова пропаст, на чието дъно лъкатушеше буйна река. Пътят бе тесен и на места укрепван. Ако не бяха оширените участъци за отбивки и изчакване, два автомобила не биха могли да се разминат.

Силен взрив разтърси планинския склон от лявата им страна. Сред облак дим и прах лавина от различни по големина камъни се изсипа на пътя, току пред колелата на джипа. Образува се солидно препятствие, бе невъзможно да се преодолее от високопроходимия автомобил. Машинално Стас наби спирачки и извъртя волана надясно. Предните колела излязоха от пътя, автомобилът се наклони и постепенно набирайки скорост, се плъзна надолу към пропастта. Взрив се разнесе на пътя зад тях. Нещо тежко удари Бедуина по главата и той се строполи в безсъзнание в купето на машината. Взривната вълна даде допълнително ускорение и джипът се понесе по стръмния склон. Удари се странично в огромна канара, преобърна се няколко пъти и с грохот падна в реката, смазвайки част от пасажерите.

По прищявка на съдбата тялото на Бедуина бе изхвърлено в реката и водата го повлече надолу. Течението го отнесе на плосък песъчлив бряг, далеч от горещата точка, сред зелена долина. Привечер го прибра отряд на канадските военни сили, патрулиращи в района. Телата на другите не бяха открити. След провеждането на издирвателни мероприятия бяха обявени за безследно изчезнали...

Резкият, дразнещ слуха звук на звънеца спаси Александър от лапите на кошмара, който сънуваше. Дрънченето идваше от входната врата. Още преди да отвори напълно очи, ръката му сама потърси пистолета на нощното шкафче. Трябваше да изминат няколко секунди, докато осъзнае, че вече не беше в планините на Афганистан. Намираше се в апартамента на родителите си в малък четириетажен блок в софийския квартал „Западен парк“.

Звънецът продължаваше да оглася жилището с пронизващ мозъка звук. Някой се бе облегнал на бутона и не смяташе да престане. Отправяйки безмълвна „благословия“ към всички роднини на досадника, Александър отвори вратата. На прага, засмян до уши, стоеше братовчед му Радослав.

– Заслужаваш да те застрелят за този шибан тормоз – подхвърли вместо поздрав Александър и отвори широко вратата. – Какво си се ухилил като варена тиква? Влизай!

Кухнята бе малка, но напълно достатъчна, като се имаше предвид, че обитаваше сам жилището. Родителите му от години живееха на село, преживяваха със своите пенсии и със зеленчуците, отглеждани в двора. Също и с парите, които редовно им изпращаше.

Александър включи кафемашината и настани братовчед си на стола до прозореца. Направи кафе и постави пред госта огромна чаша, пълна до половината с черна ароматна течност. От кафето се носеше ухание на кардамон, канела и някакви други екзотични подправки.

– Имам приятел, Виктор се казва – рече Радо, вдъхвайки аромата, издигащ се от чашата. – И той е психопат като теб на тема кафе, но го предпочита на джезве.

– Повярвай ми – засмя се Александър. – Този сорт психопати сме толкова много по света, че един в повече не се забелязва.

Докато домакинът се занимаваше с кафето, Радослав разгърна един обемист овехтял албум. От страниците му надничаха обгорели от слънцето мъже в тактически униформи, окичени с оръжие и боеприпаси. Почти на всяка снимка присъстваше и Александър. На една беше със снайперистка карабина, на друга стискаше в ръце някой от многобройните варианти на „Калашников“ или М-4, брадясал като дивак. На трета, с куфия като същински арабин, разглеждаше сергия на пазар в град, който най-вероятно бе разположен на задника на географията.

– Тази снимка откъде е? – учудено попита Радослав, сочейки фотография, на която Александър раздаваше шоколади на тумба чернокожи хлапета. Те бяха болезнено слаби, сякаш години наред не бяха докосвали свястна храна. На фона зад тях се виждаха скелетите на обгорели колиби, строени с подръчни материали.

– Проклетият Аденски залив. Черпя за трийсетия си рожден ден.

– Негърчетата?

– Това са изтощени от глад и гражданска война деца... Те живеят там, където ти и косматият ти задник не бихте оцелели дори час. Повечето от тях не доживяват до пълнолетие... – Лицето на Александър се сви в болезнена гримаса при спомена за онези дни.

– Но някое от тези деца като нищо би могло да изпразни половин пълнител в гърба ти.

– Би могло... – тихо потвърди Александър, обгърнат от пелената на спомените. – А ти за какъв дявол се домъкна толкова рано? Доколкото зная, срещата ни е в десет.

Радослав се усмихна добродушно, отпи от кафето и погледна братовчед си през гъстите си като метличина мигли.

– Днес си на интервю за работа. Реших да дойда с теб и да те представя на бъдещият ти работодател.

Двамата бяха коренно различни. Като деца бяха израснали заедно, апартаментите им бяха един срещу друг. Докато Радо залягаше над учебниците, Александър тичаше след топката от сутрин до вечер. Тренираше различни спортове. Лека атлетика, плуване, джудо, карате... Неспокойната му натура се хвърляше от едно на друго с неподозирана страст. Докато Радослав изглеждаше масивен със своите сто и трийсет килограма, Александър бе строен, висок към метър и деветдесет, а тежеше около деветдесет килограма. Лицето бе слабо и волево. Въпреки своите трийсет и осем години, около очите му се беше образувала гъста мрежа от бръчици. Кафявите интелигентни очи гледаха на света проницателно, с едва доловима нотка на недоверие. Тялото бе стройно и мускулесто, изсушено от палещите лъчи на знойна Африка. Почти всеки сантиметър от торса, раменете и ръцете бе покрит с гъста мрежа от сложни, разноцветни и неразбираеми татуировки. Личеше изкуството на вещи майстори от различни точки на света. Лицето, обветрено от пустинните ветрове на Ирак и от студа, събиран из високите планини на Афганистан, носеше отпечатъка на бурното му минало. Тънък белег се спускаше от дясната скула към челюстта. Друг украсяваше брадичката, а трети започваше някъде зад лявото ухо и се губеше в гъстата, късо подстригана коса. Тялото също не бе пощадено и носеше отпечатъка на не един огневи контакт.

През последните петнайсет години от живота си Александър живееше извън страната. Съдбата бе отредила да се превърне в охранител, работещ „на терен“ за международна частна военна компания под прикритието на английска охранителна фирма – една от най-големите износителки на охранители из горещите точки на света. От десет години бе на мисии с висока степен на риск в различни „места за отдих и култура“, като Сомалия, Йемен, Ирак, Афганистан и други страни. Навсякъде, където неговите работодатели го изпращаха и имаше нужда от специфичните умения на екипа му.

Екипът... Те бяха неговото семейство и най-близки хора. Бяха си пазили гърбовете в стотици мисии и всеки бе спасявал живота на някой колега при престрелки. През всичките тези години за него бе невъзможно да си представи живот извън екипа. Заедно преживяваха всяка радост и неволя.

Рядко се връщаше в България. Идваше си за една-две седмици, колкото да се види с родители, роднини и приятели, и отново стягаше раницата. Не можеше да се адаптира към този живот. Беше му чужд, странен и някак враждебен. Затова с нетърпение чакаше датата на заминаването. Връщаше се при екипа, където и да се намираше той. Там, сред колегите му, всичко беше по-ясно и просто. Сред тях той израсна като завършен професионалист, високо ценен от работодателите си. Признанието за способностите си получи в деня, когато всички членове на екипа гласуваха единодушно Александър, с позивна Бедуин, да бъде техен лидер.

Ала преди шест месеца настъпиха събития, които доведоха до загубата на екипа му. Александър оцеля, макар и целият в рани и травми. Обзет от убеждението, че е крайно време да затвори тази страница от живота си, той напусна. Тръгна си внезапно, без да намери сили в себе си да посети семействата на загиналите колеги и да изрази съболезнованията си. Просто се махна...

Скита три месеца из Европа, но така и не намери покой. Навсякъде се чувстваше чужд. Сякаш бе попаднал на враждебно настроена планета. Не знаеше какво да прави с живота си. Нямаше визия и цел. Как да живее занапред?... Хвана самолета и се върна при корените си, в България. В продължение на няколко седмици се опитваше да възстанови отдавна прекъснати приятелства, но някак бе отвикнал от този начин на живот. Трябваше да започне някаква работа и да намери цел в обърканото настояще и неясното бъдеще, иначе щеше да полудее. Затова се обърна за помощ към братовчед си Радослав, който прие нещата присърце.

Но имаше проблем. Единствените знания и умения, които Александър притежаваше, можеха да се пласират предимно в някоя гореща точка по света, с висока степен на риск. Досега неговият живот бе войната. Или по-точно, засекретени „хирургични“ мисии. Успяваше там, където много други се отказваха или проваляха. Но предпочиташе да не говори за това. Много трябваше да обяснява, а не бе сигурен, че братовчед му ще го разбере.

След кратко обсъждане и преценка на малкото възможности двамата решиха, че приемливият вариант е персонална защита. Радослав изготви подходяща автобиография, в която изтъкна уменията и опита, които Александър бе придобил през годините. Акцентира върху едни факти от живота му, други завоалира с булото на дипломацията, а трети предпочете да премълчи. С две думи, когато човек хвърлеше поглед върху изписаните редове, би оприличил братовчед му повече на Джеймс Бонд, отколкото на Рамбо.

Помогна му да си извади разрешително за оръжие. Заедно отидоха в оръжеен магазин, в който Александър дълго време разглеждаше различни пистолети. Различни по калибър и цена. Спря се на деветмилиметров броунинг „Хай пауър“. Заради въпросителния поглед на братовчед си Александър поясни:

– Зная, че е стар модел. Дълги години носех такъв. Много сигурно и точно желязо, ако го поддържаш правилно.

Радослав сви рамене в съгласие. В края на краищата... всеки луд с номера си.

Докато отпиваше от кафето, Радослав тайно наблюдаваше братовчед си. Чудеше се дали ще съумее да се справи. Не че нямаше съответните умения, но дълги години бе работил само из горещите точки на света. Съмняваше се, че за три месеца е успял да се „опитоми“. А и този негов груб език. Не можеше да каже и две изречения, без да спрегне мамата в различните глаголни форми и времена. Напоследък наистина се стараеше да се промени, но трябваше време...

– Какво според теб би трябвало да облека? – извади го от мислите му Александър.

– Само не и нещо тактическо. Тук си в цивилизацията... Прекалено официалният костюм би предизвикал учудване. Мисля, че спортно-елегантният вариант напълно подхожда за случая. И за какъв дявол запасваш пет резервни пълнителя? Не си в Багдад или Кабул. Тук не те дебне снайперист от всеки ъгъл.

– Предпазливия и шибаният Господ го пази – неопределено отвърна Александър и облече сакото си. – Готов съм.

Дилян Грозданов, познат в престъпните среди с прякора Слона, паркира огромния си джип на служебния паркинг и се отправи към входа на партийната централа. Той бе грамаден мъж, току-що прехвърлил петдесетте. Неговите два метра и пет сантиметра височина и маса от сто и седемдесет килограма се забелязваха отдалеч. В миналото бе активен борец в тежка категория. След нежната революция в България заряза спорта въпреки блестящата кариера. Вля се в редиците на бригадите от борци застрахователи, сиреч новосъздадените ОПГ. Сега, години по-късно, заменил анцуга и златните ланци с маркови костюми, той се бе издигнал до един от високите постове в престъпната йерархия. Легалният му бизнес служеше за прикритие на нелегалния. И което бе най-важното, имаше стабилен политически чадър над главата си. Разбира се, това удоволствие не бе евтино, но целта оправдава средствата. Често му се налагаше да изпълнява частни партийни поръчки от съмнително естество. Не му харесваше, но парите бяха добри. А и очакваше сериозни дивиденти в близко бъдеще.

Предстоеше му нелека среща с Марков, видно светило на политическия небосклон. Всъщност не точно с него, а с неговата дясна ръка – Венелин Мазнев. Дълбоко в себе си се боеше от това дребно конте. Въпреки че, най-общо казано, Мазнев бе момче за всякакви поръчки, доста хора се бояха от него. През годините си в партийната централа бе събрал прекалено много информация за всичко и всички. Затова в ръцете му бе съсредоточена огромна власт. Не напразно го бяха кръстили Сивия кардинал на партията. Освен това от Мазнев имаше полза. Бе ненадминат в осигуряването на средства за предизборни кампании. Бе си създал връзки навсякъде, дори и в средите, в които нормален политик не биваше да си пъха носа. В много отношения можеше да се каже, че е незаменим.

Дилян Грозданов изкачи няколкото стъпала, водещи към площадката с асансьора. Въпреки своите килограми дори не се задъха. Напъха туловището си в кабинката и натисна съответния бутон. Притеснено погледна часовника си. Наближаваше десет часът, значи се явяваше точно навреме. Мазнев не понасяше закъсненията. Приемаше ги като лична обида. Веднага щом излезе от асансьора, бе поет от секретарката и отведен в малък кабинет, където го очакваше самият Мазнев.

Кабинетчето приличаше на голям килер. Без прозорци, със солидна врата с електронна ключалка и достъп чрез пръстов отпечатък. Иначе бе полупразно. Като се изключат стъклената маса и четирите метални стола около нея, други мебели липсваха. Нямаше компютри, принтери, факсове и друга електроника, така характерни за останалите кабинети. Нямаше дори телефон.

Грозданов изтръпна и стомахът му се сви от притеснение. Добре познаваше тази стая и нейното предназначение. Тя бе своеобразна фарадеева клетка. Тук се провеждаха разговори от особена важност, които не трябваше да стават достояние на чужди уши. Затова бе изолирана и обезопасена по всички правила на занаята. Беше невъзможно да бъде осъществено неоторизирано подслушване. Всеки ден се проверяваше за подслушвателни устройства. Всички, които влизаха, бяха лишавани от всякакви електронни устройства и джаджи. Всички, без изключения. А ключът от стаята се държеше от Мазнев.

Преди да влезе в помещението, Грозданов съвестно предаде на секретарката оръжието и мобилните си телефони. Почувства се гол, а това го накара да изпита още по-голямо неудобство. Мазнев седеше срещу него и се усмихваше със студена, служебна усмивка. Човек би си помислил, че е преминал обучение при монасите йезуити, тъй като лицето му не изразяваше никакви емоции.

Венелин Мазнев бе четиресетгодишен мъж с грижливо поддържана представителна външност. Обличаше се елегантно, но внимаваше неговата елегантност да не засенчва покровителя му. Болезнено честолюбив, Венелин се бе впил като пиявица в Марков. Стремеше се да му бъде полезен във всяко едно отношение. Обсипваше го с ласкателства и доносничеше за прегрешенията на своите съпартийци. Правеше го с изтънченост, граничеща с наглостта. Тайно събираше компромати срещу всички, включително и срещу своя покровител. Съкровената му мечта бе да заеме поста на Марков, а от него като с трамплин да се изстреля към върховната власт. Работеше денонощно за осъществяване на тази си цел. Разполагаше с огромен архив от аудио- и видеозаписи, както и внушителна по обем документация в качеството на компромати. Всички се бояха от него, затова се стремяха да купят доброто му отношение. Малцина знаеха за нетрадиционната му сексуална ориентация, но в днешно време бе едва ли не модно да си гей.

– Добър ден! – пръв прекъсна мълчанието Грозданов. – Смея ли да попитам къде ви стяга чепикът? Щом сте ме викнали – значи има проблем! Какъв е той?

Няколко секунди Мазнев продължи да наблюдава огромния мъж пред себе си, долавяйки страх и притеснение в гласа му. Гледаше го със студен, проницателен, с едва доловима нотка на презрение поглед. Запали цигара и артистично издуха дима към тавана, където мощната вентилация тихо жужеше.

– Как сте със здравето, Грозданов? Как е семейството ви? Децата растат ли? – Гласът бе студен и безизразен в съзвучие с очите.

Великанът се задоволи да повдигне изразително рамене.

– Че как да е? Всичко е нормално, благодаря на Бога!

– Не на Господ, на нас трябва да благодарите – натърти Мазнев. – На вас и вашите главорези ви е дадена свобода за самостоятелни действия. Но тези действия се контролират от нас. Какви ги вършите там, при вас? Съвсем ли сте си изгубили ума? Кой ви разреши да се занимавате с отвличане на деца? Осъзнавате ли колко шум се вдига покрай тези отвличания? Знаете ли колко усилия отиват за прикриването на вашите щуротии?

Грозданов дръзко вдигна глава и отвърна:

– Че нали затова плащам, за да ме покривате. Или сте забравили сумите, които всеки месец постъпват в черната партийна каса. Какво ви пука откъде идват парите? Те не миришат...

– Точно тук грешите. Плащате ни, за да ви покриваме нормалния бизнес. Измами с ДДС, контрабанда, рекет, проституция, дрога и други подобни – да. Но отвличания?! Само ако знаехте как миришат парите от откупите. Вонята от тях достигна до партийната централа. Ще ви го кажа в прав текст. Лайната, които метнахте във вентилатора, изпръскаха и нас. Знаете ли колко усилия трябваше да положим, за да изчистим името ви и да отклоним всички подозрения от вас? Забравихте ли кой преди години ви спаси от присъда за убийство? Ако не бяхме ние, още да лежите в дранголника. А кой ви помогна за разчистването на конкуренцията в контролирания от вас район?

„Само че тази услуга съм я отработил поне десет пъти досега“ – помисли си Грозданов, но гласно каза:

– Е, какво от това? Пресата ще пошуми малко и ще млъкне. Всяко чудо за три дни...

Сякаш прочел мислите му, Мазнев продължи да нагнетява обстановката:

– Вярно е, че ни направихте няколко ценни услуги, но и възнаграждението бе подобаващо. – Той млъкна за няколко секунди, запали нова цигара и издуха дима към тавана. – Слушайте, Грозданов, престанете да се правите на по-тъп, отколкото сте всъщност. Ние сме в един впряг, набийте си го в главата. Много добре знаете за какво иде реч. Едва ли искате някой усърден следовател да извади отново делото ви на бял свят. Или в някоя прекрасна сутрин на главата ви да се изтърсят „качулките“, данъчните и прокуратурата. Цялата империя, която сте създали с наша помощ, може да рухне за миг. А докато лежите в следствения арест, току-виж сте паднали от леглото и сте си счупили фатално врата. Какво ли не става по широкия свят?! Какво ще прави тогава младата ви съпруга? А двете ви малки дечица? Искате ли всичко това да се случи? Много лесно ще го уредя. А после ще се намери някой, който да заеме вашето място. Някой достатъчно послушен и изпълнителен. Защото природата не търпи празно пространство...

– Добре де, поувлякох се малко. Парите бяха добри... – сви примирено рамене огромният мъж. – Няма да се повтори. Кажете какво трябва да направя?

– Да престанете с вашата самодейност! Не сте толкова добър. Таксата, която ежемесечно внасяте в нашата каса, се увеличава с двайсет процента. Не правете такива физиономии! Животът поскъпна. Знаете ли колко ще струват предстоящите избори? Бихте си прехапали езика, ако видите сумите. Това първо... Второ. Наред с „традиционния“ ви бизнес ще поемате единствено задачи, които ние ви спуснем. Повярвайте, така е далеч по-сигурно и безопасно. Ето и първата ви задача! – Мазнев постави пред събеседника си синя папка с двайсетина страници и снимки. – Обектът се казва Васил Димитров, той ви е до болка познат. Реши еднолично да вдигне с петдесет процента възнаграждението за услугите, които ни оказваше с неговите камиони. Тази наглост от негова страна е неприемлива. От друга страна, е дразнещо упорит и не желае да продаде контролния пакет от бизнеса си. Затова се взе решение обектът да бъде санкциониран. Запомнете, Грозданов, никой не е по-голям от държавата! Информацията за неговата основна дейност, семейно положение, социален статут и всичко друго ще намерите в тази папка. Обектът е крайно несговорчив и отказва да работи с нас за благоденствието на партията и страната. А неговите пари и контакти са крайно необходими.

– Какво искате да направя? – с прегракнал глас попита Грозданов. – Да го гръмна ли? Към настоящия момент ползата от него е голяма.

– Престанете да реагирате първосигнално на всяка задача – недоволно сви вежди Мазнев. – Знаете, че Димитров има дъщеря – Виктория. С оглед на зачестилите напоследък отвличания... Все пак има някаква полза от тях. Ами ако момичето тръгне на непланирана екскурзия...? Смятаме, че е възможно по време на нейното отсъствие татенцето да стане по-сговорчив и да промени своето първоначално становище. Бащите са особено привързани към дъщерите си. Това е... Имате две седмици за подготовка. След това в рамките на десетина дни трябва да ми докладвате за положителен резултат. И внимавайте, никакви непредвидени действия. Косъм не бива да падне от главата на момичето!

– Не се съмнявайте, че ще стане точно както искате – увери го огромният мъж и се отправи към вратата. Почти бе стигнал до нея, когато гласът на Мазнев го спря:

– Не бързайте толкова. Бих искал да узная докъде стигнахте с проучвателните дейности в района над Своге? Трябва ли да ви напомням колко важно е това за мен? Дерзайте и не жалете пари! Скенерът, който съм ви предоставил, е първокласен. Цената му е достатъчно висока, за да има само две-три бройки в страната. Постарайте се да оправдаете средствата, които съм вложил в тази операция.

– Господин Мазнев, сигурен ли сте, че тези плочи изобщо съществуват? – колебливо попита Грозданов. – Районът над Своге е доста голям и проучването може да се проточи сериозно. Първоначално посоченият от вас квадрат не даде необходимите резултати въпреки усилените издирвателни мероприятия. Прехвърлихме се върху следващите... Понякога си мисля, че търсим прословутата игла в неприлично огромна купа сено. Затова ви питам отново, сигурен ли сте в съществуването на въпросните артефакти?

Елегантният мъж загаси цигарата си в пепелника и замислено погледна събеседника си. В очите му гореше смесица от алчност и страст. Този пламък бе тъй ярък, че Грозданов за пореден път си позволи да се усъмни в психичното здраве на своята „шапка“. Но от друга страна, парите, които плащаше, не бяха печатани в лудницата.

– Сигурен съм! – отсече Мазнев и в съзнанието му изникна споменът за онзи алкохолизиран свещеник, който преди две години постави началото на това почти налудничаво начинание.

Същият този божи служител прекарал няколко години във Ватикана и имал достъп до библиотеката и нейния архив. Проучвайки стари писма, отнасящи се до Османската империя през ХІХ век, попаднал на интересен доклад. Бил написан от монах, член на екип, изпълняващ специфична мисия. Мисия, която по волята на Провидението била прекъсната на територията на днешна България. Подробности около тази мисия открил в манастира „Монте Касино“, където един от оцелелите монаси прекарал края на дните си.

Грешката на отчето бе, че в състояние на алкохолно опиянение сподели с Мазнев своето откритие. Акт, с който подписа смъртната си присъда.

Политикът потъна в мисли. Близо година ровене по манастири, архиви и библиотеки го убеди в достоверността на тази история. Постепенно бе успял да възстанови събитията от онзи паметен ден отпреди век и половина.

– По-сигурен не бих могъл да бъда – връщайки се към действителността, твърдо заяви политикът. – Колкото до координатите, ще трябва сами да се оправяте. Наемете на „черно“ историци и музейни работници. Платете им колкото трябва, но внимавайте да не се издадете. Залогът е прекалено голям, рискът – също, но ако успеем, ще се изстрелям към върха. А това означава, че вие ще ме последвате. Издигам ли се аз, издигате се и вие. Ние сме свързани, запомнете го! Е, мисля, че това е всичко. Ще ви помоля да ме държите в течение относно развитието на поставените задачи. Желая ви приятен ден.

Огромният мъж стана и отново се отправи към изхода със зле прикрито облекчение. Почти бе стигнал до вратата, когато отново го спря гласът на политика:

– Грозданов, за да не решите, че партията само ви дои, без да се грижи за вас, подавам ви сламка. Един от вашите главорези – Глигана, без знанието ви е осъществил сделка с три тира контрабандни цигари. Помислете върху този факт!

Когато излезе от партийната централа и се отправи към джипа си, Дилян Грозданов установи, че ризата му е мокра от пот.

– Скапан педераст! – ядосано изръмжа той, влезе в машината и хвърли синята папка на седалката до него. – А Глигана ще съжалява, че се е пръкнал на този свят.

2.

Васил Димитров с вял интерес разглеждаше двамата мъже, седнали пред него. Намираха се в кабинета му на дванайсетия етаж от бизнес сграда, която бе негова собственост. Той познаваше Радослав. Имаше договор с неговата фирма за поддръжка на системите за сигурност в сградата. Не беше скъпчия и работеше качествено. Но другият мъж, май Александър му беше името, определено правеше впечатление.

Седеше срещу него спокойно, без да се чувства неловко заради лукса наоколо. Облеклото му бе достатъчно скъпо и марково, за да се появи на купон сред столичния хайлайф. Пиеше кафето на малки глътки и определено изпитваше наслаждение от ароматната течност.

„Гладко избръснат, с безупречна къса прическа, изглежда добре. Но щом се е цанил за охранител, определено е „ниска топка“. Общо взето, става. Въпреки че автобиографията му е стряскаща. Ако дори половината от написаното в нея е вярно, то този Александър би могъл да се окаже печеливша карта в бъдещите ми начинания“ – помисли си Димитров и остави чашката върху чинийката.

– Доколкото виждам, вашата биография е интересна и впечатляваща – поде предпазливо той. – Честно казано, нямам нужда от свръхквалифициран специалист като вас. За мен работят обикновени момчета от местния колорит. Но в името на доброто ни сътрудничество с Радослав ще ви взема на работа.

Никаква емоция не се отрази по лицето на новонаетия охранител. Спокойно допи кафето си, единствено очите му внимателно наблюдаваха.

– Но имайте предвид, че често работното време е ненормирано – продължи Димитров. – Заплащането е чувствително по-ниско от това, на което сте свикнали по широкия свят. Все пак според нашите стандарти ще бъде прилично. Освен за хляб и масло, ще стигне и за чашка квалитетен алкохол – направи опит да се пошегува той. – Смятайте, че сте нает с тримесечен изпитателен срок. Ако съм доволен от вас, трудовият ви договор ще стане постоянен. Секретарката ще ви упъти към „Личен състав“, а шофьорът ми ще ви запознае с естеството на работата. Ако няма друго... – надигна се Димитров, с което показа, че срещата е приключила.

Приблизително по същото време Мазнев излезе от кабинета на своя шеф Марков и мислено доволно потри ръце. Въпреки че лицето му представляваше безизразна маска, цялото му същество вътрешно ликуваше. Събитията се подреждаха точно според неговите желания. Капаните, заложени преди години, започваха един след друг да щракат със своите неумолими челюсти. Дългогодишният и основен противник на Мазнев в ръководството на партийната централа, заместник-председателят, попадна в един хитроумен капан, подготвен преди две години. Въжето, йезуитски изплетено от Сивия кардинал, най-после стегна врата на Владимиров. Това бе името на злополучния заместник-председател.

Мазнев прекрасно осъзнаваше, че в задкулисните политически игри и интриги директната атака нямаше да свърши работа. Затова с много усилия и старание се зае да дискредитира своето „препятствие“ по пътя към върховната власт. Като за начало бе предприел пакет от действия, които да накарат Марков да се усъмни в безупречната лоялност на своя заместник. Когато семето на съмнението намери благодатна почва, старателно поливана и наторявана от Мазнев, от него бързо израсна цветето на дискредитацията. Преди малко на бюрото на Марков бе подписана политическата смъртна присъда на Владимиров. След днешния ден за нещастния заместник-председател нямаше да се намери място в която и да е политическа организация. Той бе свършен. Зачеркнат от списъка на политическите деятели за вечни времена.

„Така му се пада! – злорадо се подсмихна Мазнев, щом влезе в кабинета си. –Дъртото плашило така и не успя да проумее, че съвестта, честността и моралът са излишен лукс в днешния политически живот на страната. От доста време ми беше като трън в задника с неговите морални ценности. Сега може да си ги вземе под мишница и да се оттегли с подвита опашка на вилата си. Дори може да се отдаде на писането на своите мемоари, докато си ближе раните. Говедо. Ще ми се противопоставя, ще ме нарича интригант и така нататък. Сега да го видя... А Марков? И той е от същата конюшня като своя заместник. Но нищо. Вижда се краят и на неговото царуване. По един или друг начин ще слезе от театралната сцена. Тогава идва моето време. Епохата на Мазнев. Ще видят всички как се прави политическа кариера на министър-председател и как се управлява държава!“ Е, наистина към дадения момент този пост бе зает, но това да му е проблемът. Нека се добере до заветните артефакти и тогава... Политиците имаха неприятния навик ненавреме да напускат сцената на живота. Сегашният министър-председател не беше изключение. С помощта на Мазнев ще си тръгне от този грешен свят преждевременно. Като Кенеди и други преди и след него. Но за да се стигне до този момент, трябваха време и пари. Много пари. И Мазнев знаеше как да ги набави.

Владимиров стоеше прав пред бюрото на своя приятел и политически съратник Марков. Едрото му достолепно тяло се бе превило и някак посърнало. Наближаваше шейсет и пет, но си личеше, че някога е бил красив и представителен мъж. Очите, скрити зад лупите на очилата, се замъгляваха и губеха способност за фокусиране. Не можеше да повярва какво се случваше със него.

Обвиняваха го в присвояването на седем милиона лева за последните четири години. Наистина всички следи, които водеха към него, бяха индиректни, но това нямаше никакво значение. Не можеше да обясни, дори и пред себе си, как се е случило това. На всичкото отгоре от тези пари нямаше ни вест, ни кост. Ала на всички документи от ключово значение стоеше неговият подпис. А той не бе взел нито стотинка. Убеден бе, че цялата история е един добре скалъпен компромат. Своя живот бе живял честно и достойно. А сега... Неговият приятел Марков го гледаше с такава ненавист, сякаш пред него стоеше долен престъпник, а не политически съратник от последните две десетилетия. Наясно бе, че в навечерието на изборите не можеха да си позволят лукса подобен скандал да излезе в публичното пространство. Затова тихомълком щяха да го пенсионират с почести заради дългите години неуморен труд. Но петното от обвинението оставаше. Как щеше да живее от тук нататък? Как ще погледне в очите най-близките си роднини и приятели? Как самият той щеше да се гледа сутрин в огледалото? По-добре смърт, отколкото живот в безчестие. По челото на Владимиров избиха едри капки пот. Сърцето го сви, а ръката сякаш сама посегна към таблетките в джоба на сакото.

– Христо, познаваме се от дълги години – едва поемайки дъх, се обърна към Марков. – Може да се каже, че ти израсна в ръцете ми като политическа фигура. Донякъде те възприемам като свой син. През дългите години, прекарани в политиката, би трябвало да си видял мръсотията, сред която тя тъне. Но ти ме познаваш. Можеш ли да си помислиш, че ще посегна на партийни пари? Нима не виждаш, че всичко в папката пред тебе е майсторски сътворен компромат? Вземат се дребни прегрешения, кой ли ги няма в днешно време, раздуват се до невероятни размери и готово. Аз да съм корумпиран?! Аз?! Който целия си съзнателен живот отдадох на партията и на тази доведена до окаяно положение страна! Дори ти сам не го вярваш. Някой ми е подложил динена кора, ясно е. Но ми е болно, че именно ти си се вързал на този фалшификат. Ти, който би трябвало да ме познаваш най-добре от всички в тази централа.

– Решението не подлежи на повторно обсъждане – със свити вежди и пресипнал глас отвърна Марков. – Взето е на най-високо ниво. Дори в бъдеще да се докаже, че това е компромат, петното върху партията остава. А ние не можем да си позволим подобен разкош в навечерието на изборите. Време ви е, господин Владимиров, да излезете в заслужена пенсия. Радвайте се на внуците и изживейте дните си сред тях. Та нали тъкмо вие преди време говорехте за такъв вариант? Донякъде се чувстваме виновни, че дълги години сме ви товарили с работа, без да си даваме ясна сметка, че лишаваме семейството ви от обич и внимание. Затова е време да поправим тази грешка...

– Аз ще си тръгна – уморено въздъхна Владимиров и избърса потното си чело. – Но знай, че ти си следващият. Случващото се днес с мен утре ще застигне и теб. Ще го разбереш, но дано не е прекалено късно. Довиждане. Очаквам да ми кажеш на кого да предам работите си.

– На Мазнев – кратко отвърна Марков и се обърна към прозореца. Не искаше Владимиров да види мъката, която бе изписана на лицето му. Зад гърба му безшумно се отвори и затвори масивната, облицована с кожа врата.