- Издател: Лексикон
- Жанрове: Художествена литература , Българска класика
- Страници: 124
Хоро“ е роман, на чието авангардно звучене могат да завидят много от днешните „модерни“ и „постмодерни“ писатели. И се завъртат страшните, най-българските 1923 - 1925 години. Един след друг падат убити политици и iнтелектуалци. И сред тях – депутатът Тодор Страшимиров, брат на Антон Страшимиров. Появява се един от най-кратките и трагични некролози в българския ХХ век: „Убиха и брата ми Тодора. Бог да пази България. Това е обстановката, в която е написан романът „Хоро“. Написан, издаден и моментално забранен. Защо се преиздава именно „Хоро“, защо днес? Защото и днес обществото ни е трагично разделено. Разделени са народ и власт, разделени са народ и интелигенция, самият народ не е единен нито в оценките си за миналото, нито в оценките си за настоящето. Ето затова сега се преиздава „Хоро“. За да не достигне днешното ни разделение до момента, в който „злобата ще бъде истинският двигател на човешките отношения“. Дошло е времето да прочетем отново това време; да прочетем отново „Хоро“. И да влезем в голямата история и голямата литература. Няма да ви пожелавам приятно четене. Пожелавам ви мислене. Из послеслова на Роберт Леви-редактор
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
– Той да си гледа свещите – клисарят: Капанови не са пияници! Е, пийнали са като хора, какво? Ако и това е грях, нека ги млатят в казармите пак, да ги млатят!
Пийналите обущари – баща и син – проточиха шии през пангаря. И младият зашипя към сватбарите в черквата:
– Гро-ба наме-рете, гроба на Сашка Карабельов! От кожата му хората си направиха вече кеси-и.
Клисарят му запуши устата. Той си пази службата, клисарят. И нека.
Обущарите отминаха. Младият викаше:
– Лъжат, та-те-е – лъжат, тях-на-та-а... И когато венчават, и когато кръщават, и когато ни колят, все лъ-ъ-ъжат!
– Лъжат верицата им – кандилкаше се старият. – Ама когато – когато ни колят, Събчо, не – не лъжат. А-а, там не лъжат, тяхната...
В черквата гласът на свещеника студено ехтеше, елеят в кандилата пращеше, тихо и мъртво гледаха иконите. Слънцето проникваше през пъстростъклени прозорци и лепеше цветни петна по лицата на сватбарите. Зетят беше в мораво: снажен, мускулест и разноглед. До него се губеше кумът – полковник, дребен, с позеленели брада и еполети. Зелени бяха и очите му. Той ги въртеше към всички. И всеки се посвиваше.
Клисарят гледаше навън, по отминалите обущари. Те се разтушват, разбира се – Капановците: много ги млатили в казармите, превърнали ги на пихтия.
„Тц, тц, тц, разбърка се светът. Ето, сватба ли е това: кметът, прокопсаната кметша, прокурорът и н’ам кой още, а нито един от Карабельовия род.“
Когато свещеникът изведе новобрачните от черквата, нозете на невестата се преплетоха и зетят я отнесе на ръце във файтона.
– Съвладей се, Миче.
Мичето лежеше топла и сочна в ръцете му, но устните ѝ бяха пребелели, тя шепнеше:
– Казах, вкъщи трябваше да се венчеем, не можем излъга никого.
Есенното слънце беше празнично, улиците се стелеха безлюдни, движеха се военни патрули, спираха пред слепите улички и секваше глъчката на скрити жени и деца в тях.
Сватбените файтони се точеха глухо. Младоженецът държеше високо дясното си рамо, на което тежеше главата на Мичето. Тя замижаваше, колчем посрещнеше разногледия му поглед.
...Той ѝ е вече мъж. А улиците са същите и къщите – същи, и небето, и слънцето – все същи.
Не, човек не може да избегне съдбата си.
Впрочем то още се не знае. Нищо се не знае. Може всичко да се промени: слънцето ще стане мораво, дворищата ще се вапцат оранжево и ще потънат в кървавочервено къщята.
Мичето разкри очи. И ѝ бликнаха сълзи. То прозорците в черквата бяха морави, златисти и кървавочервени... И гледаше от амвона баща ѝ мъртвешки блед... Защото той умря... Той нали умря – още преди две години...
„О, ако тате не беше умрял, ако тате не беше умрял!“
– Какво, Миче?
Мичето плахо замижа.
– Господин Иванов.
– Миче, засрами се, какъв съм ти аз вече господин!
Мичето разбра. Тя беше разбрала това още в кабинета му, преди седмици, когато дебелата му длан запечати устата ѝ и в ушите ѝ фучеше: „Не врякай, няма вече накъде, ти си моя!“. Това не можеше да не се разбере!
Сълзи тънки, безсилни играеха по ресните на Мичето.
Да, не с всичко може човек да се примири.
Впрочем той, околийският началник, можеше да вземе, колкото иска – и наследство, и пари.
„Нека вземеше всичко – в тапии и в полици, както предлагаше кметшата!“
Сочното лице на Мичето се сви. Да беше склонил той, околийският, на пари... да беше склонил! Сашко би бил спасен. А всичко друго...
„И-их, какво би значило то! И какво то значи, ха-ха! Нали Иско не е заклан!“
Младоженецът я загледа пак.
– Какво, Миче? Защо се усмихна, сладка?
Мичето се уплаши. Тя да се е усмихнала?
И замижа.
Нищо от това, разбира се: да става каквото ще. Нали Иско е жив, нали е пуснат на свобода... Неговият глас се носеше вчера от Дрангазовата хумба... Да, той беше... И не се знае сега какво ще бъде... Нищо се не знае, нищо!
– Сотире!
– Какво, пиле?
Мичето избели очи! Уплаши се от гласа си. И забрави какво ѝ беше текнало. В съзнанието ѝ стоеше Иско. Че е жив: не е убит. Но какво можеше да значи и това сега.
„Уф, и защо ще убиват евреин. Сашко е заклан, милият, родният!“
...Младоженецът се ухили. И забърса сълзите на невестата си.
– Успокой се, Миче. Стига сълзи, гълъбчето ми. Погледни ме, моето мерджанче. Погледни ме де! Е-е?!
Мичето го погледна. Думите му тя не чуваше: слушала ги е. Това му е удоволствие на кривоокия: да я нарича просташки. И да я заплашва.
„Ех, нека.“
Младоженецът я гледаше остро.
– Какво искаше да кажеш, Миче? Ти искаше да ме питаш за нещо. Отговори де! Е-е?!
– Искам да видя баба. Ще ми позволиш ли?
– Не.
Омръзна това с бабата. Жени! Прегърнат се и – рев: не може да ги раздели човек.
– То се свърши. Това трябва да се разбере. Изкланите – изклани. Свършено.
Мичето замижа пак.
Тежката длан на Сотира галеше бузите ѝ – ту едната, ту другата. И когато коравата му китка допираше устните ѝ, тя си ги свиваше.
Да направи що ще, разбира се: нали те вече не са в кабинета му, на окъсаното кожено канапе.
А-а! Но той сега ще прави това с нея вкъщи пак – и пак – и винаги!
„Не, човек не може да се усвои с всичко! Ето това е най-страшното!“
Бузите на Мичето изстиваха – полъхваше ветрец. Есен е вече, сякаш късна есен – и вали дъжд, и е студено. А беше светло, грееше слънце и небето синееше.
...Да нямаше Мичето поне надежда, да нямаше никаква надежда! О, тогава тя би се решила на нещо. Би свършила със себе си например.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.