– Той да си гледа свещите – клисарят: Капанови не са пияници! Е, пийнали са като хора, какво? Ако и това е грях, нека ги млатят в казармите пак, да ги млатят!

Пийналите обущари – баща и син – проточиха шии през пангаря. И младият зашипя към сватбарите в черквата:

– Гро-ба наме-рете, гроба на Сашка Карабельов! От кожата му хората си направиха вече кеси-и.

Клисарят му запуши устата. Той си пази службата, клисарят. И нека.

Обущарите отминаха. Младият викаше:

– Лъжат, та-те-е – лъжат, тях-на-та-а... И когато венчават, и когато кръщават, и когато ни колят, все лъ-ъ-ъжат!

– Лъжат верицата им – кандилкаше се старият. – Ама когато – когато ни колят, Събчо, не – не лъжат. А-а, там не лъжат, тяхната...

В черквата гласът на свещеника студено ехтеше, елеят в кандилата пращеше, тихо и мъртво гледаха иконите. Слънцето проникваше през пъстростъклени прозорци и лепеше цветни петна по лицата на сватбарите. Зетят беше в мораво: снажен, мускулест и разноглед. До него се губеше кумът – полковник, дребен, с позеленели брада и еполети. Зелени бяха и очите му. Той ги въртеше към всички. И всеки се посвиваше.

Клисарят гледаше навън, по отминалите обущари. Те се разтушват, разбира се – Капановците: много ги млатили в казармите, превърнали ги на пихтия.

„Тц, тц, тц, разбърка се светът. Ето, сватба ли е това: кметът, прокопсаната кметша, прокурорът и н’ам кой още, а нито един от Карабельовия род.“

Когато свещеникът изведе новобрачните от черквата, нозете на невестата се преплетоха и зетят я отнесе на ръце във файтона.

– Съвладей се, Миче.

Мичето лежеше топла и сочна в ръцете му, но устните ѝ бяха пребелели, тя шепнеше:

– Казах, вкъщи трябваше да се венчеем, не можем излъга никого.

Есенното слънце беше празнично, улиците се стелеха безлюдни, движеха се военни патрули, спираха пред слепите улички и секваше глъчката на скрити жени и деца в тях.

Сватбените файтони се точеха глухо. Младоженецът държеше високо дясното си рамо, на което тежеше главата на Мичето. Тя замижаваше, колчем посрещнеше разногледия му поглед.

...Той ѝ е вече мъж. А улиците са същите и къщите – същи, и небето, и слънцето – все същи.

Не, човек не може да избегне съдбата си.

Впрочем то още се не знае. Нищо се не знае. Може всичко да се промени: слънцето ще стане мораво, дворищата ще се вапцат оранжево и ще потънат в кървавочервено къщята.

Мичето разкри очи. И ѝ бликнаха сълзи. То прозорците в черквата бяха морави, златисти и кървавочервени... И гледаше от амвона баща ѝ мъртвешки блед... Защото той умря... Той нали умря – още преди две години...

„О, ако тате не беше умрял, ако тате не беше умрял!“

– Какво, Миче?

Мичето плахо замижа.

– Господин Иванов.

– Миче, засрами се, какъв съм ти аз вече господин!

Мичето разбра. Тя беше разбрала това още в кабинета му, преди седмици, когато дебелата му длан запечати устата ѝ и в ушите ѝ фучеше: „Не врякай, няма вече накъде, ти си моя!“. Това не можеше да не се разбере!

Сълзи тънки, безсилни играеха по ресните на Мичето.

Да, не с всичко може човек да се примири.

Впрочем той, околийският началник, можеше да вземе, колкото иска – и наследство, и пари.

„Нека вземеше всичко – в тапии и в полици, както предлагаше кметшата!“

Сочното лице на Мичето се сви. Да беше склонил той, околийският, на пари... да беше склонил! Сашко би бил спасен. А всичко друго...

„И-их, какво би значило то! И какво то значи, ха-ха! Нали Иско не е заклан!“

Младоженецът я загледа пак.

– Какво, Миче? Защо се усмихна, сладка?

Мичето се уплаши. Тя да се е усмихнала?

И замижа.

Нищо от това, разбира се: да става каквото ще. Нали Иско е жив, нали е пуснат на свобода... Неговият глас се носеше вчера от Дрангазовата хумба... Да, той беше... И не се знае сега какво ще бъде... Нищо се не знае, нищо!

– Сотире!

– Какво, пиле?

Мичето избели очи! Уплаши се от гласа си. И забрави какво ѝ беше текнало. В съзнанието ѝ стоеше Иско. Че е жив: не е убит. Но какво можеше да значи и това сега.

„Уф, и защо ще убиват евреин. Сашко е заклан, милият, родният!“

...Младоженецът се ухили. И забърса сълзите на невестата си.

– Успокой се, Миче. Стига сълзи, гълъбчето ми. Погледни ме, моето мерджанче. Погледни ме де! Е-е?!

Мичето го погледна. Думите му тя не чуваше: слушала ги е. Това му е удоволствие на кривоокия: да я нарича просташки. И да я заплашва.

„Ех, нека.“

Младоженецът я гледаше остро.

– Какво искаше да кажеш, Миче? Ти искаше да ме питаш за нещо. Отговори де! Е-е?!

– Искам да видя баба. Ще ми позволиш ли?

– Не.

Омръзна това с бабата. Жени! Прегърнат се и – рев: не може да ги раздели човек.

– То се свърши. Това трябва да се разбере. Изкланите – изклани. Свършено.

Мичето замижа пак.

Тежката длан на Сотира галеше бузите ѝ – ту едната, ту другата. И когато коравата му китка допираше устните ѝ, тя си ги свиваше.

Да направи що ще, разбира се: нали те вече не са в кабинета му, на окъсаното кожено канапе.

А-а! Но той сега ще прави това с нея вкъщи пак – и пак – и винаги!

„Не, човек не може да се усвои с всичко! Ето това е най-страшното!“

Бузите на Мичето изстиваха – полъхваше ветрец. Есен е вече, сякаш късна есен – и вали дъжд, и е студено. А беше светло, грееше слънце и небето синееше.

...Да нямаше Мичето поне надежда, да нямаше никаква надежда! О, тогава тя би се решила на нещо. Би свършила със себе си например.