Моят град

Знаеш ли, читателю, че в живота на човек настъпва време, когато всичко придобито къде с труд и мъка, къде с измама и далавера, губи реалната си стойност и носталгията по отминалите години в родния край постепенно запълва съзнанието му. Така е и с мен. Щом затворя очи, въздухът около мен се изпълва с мириса и глъчката от моето детство в родния Созопол. Древна Аполония Понтика, хилядолетна крепост с неразгадани тайни, измити от времето, ветровете и бурното море. Аполония, която е владеела земите от Анхиало (Поморие) чак до Тинеада (Инеада, Турция). Погледнат отгоре, градът наподобява огромен ботуш, трите страни на който се къпят в бистрите води на морето. Със сушата го свързва тясна плажна ивица. Тук няма дворове и градини. Всяка педя земя е скъпернически разпределена. Стари дървени къщи, построени в елински стил, все още тук-там напомнят за миналото, което сега е погълнато от бетон и човешка лакомия. Уличките – тесни и калдъръмени – напомнят плетеница от арабски квартал. Малък и уютен пристан, който навремето беше център на черноморския риболов. Сурови и изпекани[1] от слънцето и солта лица на рибари. Тук няма къща, от която да не се е пръкнал моряк, обиколил световните океани с корабите на „Океански риболов“. Защо и как, все още никой не е обяснил смяната на имената на града Аполония Понтика в Созопол – град на спасението.

Древна Аполония се е управлявала от Народно събрание и не е имало партии и назначени кметове. Кодексът за управлението и законите са били съставени от прочутия гръцки философ Анаксимандър. Събранието е избирало сред богатите, знаещи и мъдри граждани архонти. И това е ставало веднъж в годината, като избраниците архонти се задължавали да правят благодеяния на града и жителите му със свои средства. Как ви звучи това сега от разстоянието на времето и нравите. Дали някой, било то кмет, общественик, депутат или министър, би загърбил собствените си облаги и би помогнал на гражданите. Ех, мечти, мечти. Но не си мислете, че и тогава не е имало хора от рода на нашите избраници да мамят и крадат? Но! Тук има едно голямо НО. Не е имало подкупена прокуратура, а отново Народното събрание се е събирало, дебатирало и виновникът бивал прогонен от полиса, а имуществото му конфискувано. Отново се размечтах. Как пък няма машина на времето, която само за миг да ни върне в онези времена преди 2631 години. Едва ли тогава бихме имали толкова кандидати за депутати и управляващи.

Но нека оставим миналото и се пренесем в настоящето. Въпреки че точно миналото, историята, атмосферата на моя град бе привлякла цяла плеяда художници. Още в първата четвърт на миналия век тук, натоварили пълни каруци с всичко необходимо за дълъг престой, пристигат Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, Васил Бараков, Давид Перец, Данаил Дечев, Марио Жеков, Никола Танев, Иван Ненов, Александър Мутафов... Действително цяло съзвездие. А тогава условията за живот са си били мизерни. Дори аз на шега предложих в началото на града да се постави плоча – Пс. Пс. Превод от гръцки на „Псари и Псира“ – РИБА И ВЪШКИ. За жалост, това беше тогавашната действителност в Созопол, но тя не бе пречка за творците да видят в нея Красотата.

После дойде 9 септември, Созопол за дълго стана гранична зона и дотук се стигаше само с издаден от граничните власти „открит лист“. Но това не бе пречка за младите творци като Найден Петков, Александър Петров, Лика Янко, Христо Нейков, Златка Дъбова да идват често. Рисуват и завързват трайни приятелства с рибарите и техните семейства, организират създаването на Базата на СБХ. Художници, натоварени с бои, скицници и платна, идват през всичките годишни времена. Тук са бургазлиите Киро Симеонов, Георги Баев, Генко Генков. По-късно Иван Киров, Димитър Киров, Михалис Гарудис. И всички те си тръгват с картини на моя град, с които участват в наши и чуждестранни изложби. А повлече ли някой крак, тръгва върволица. Ето че и писателите са на прага. Веселин Ханчев, Валери Петров, Иван Пейчев, Константин Паустовски, който, възхитен от града, хората и атмосферата, написва книгата „Амфора“. Тук „дишат свободно“ великият Стефан Цанев и неповторимият Христо Фотев. И как си представяте нещата без присъствието на кинаджиите Рангел Вълчев, Захари Жандов, Георги Алурков – Алурката, а след тях цяла кохорта от артисти, „къде без тях“. Тук вече се снимат по три-четири филма годишно. По примера на СБХ Народният театър, писателският и Съюзът на филмовите дейци си правят творчески бази. Созопол вече е прочут курорт. Димо Димов създаде и утвърди фестивала „Празници на изкуствата Аполония“, провеждан с неизменен успех от 1984 година. Има и една група хора, които се грижеха за запазването облика на Созопол. Това бяха големите архитекти, директорът на Националния институт за паметниците на културата Иван Николов[2] и главният архитект на града Михаил Соколовски. Малко известно е, че тук не бе разрешено на Иван Славков, зетя на Тодор Живков, да построи къща на нос Скамни, така нареченият бял дроб на Созопол, незастроена площ от изток-югоизток, откъдето градът „диша“. Уви, това остава в миналото и дано не съм ви дотегнал с тази суха наглед статистика от имена и факти на хора, допринесли с творчеството си за увековечаването на Созопол.

Но, за жалост, това е градът от моето детство. Сега градът се простира на километри извън ботуша. Стотици хиляди тонове бетон заливат скали и поляни. Неугледни бетонни чудовища, плод на алчни архитекти, задоволяващи капризите на министри, депутати, бизнесмени, мутри и мутреси... А хората, онези сурови, но доблестни мъже – рибарите, са останали в миналото като избледнял спомен. Споменът на моето детство е вече като мираж на несъществуващ хоризонт. Но такъв е животът, той загърбва миналото, препуска лудо през настоящето в търсене на уж по-добро бъдеще. „Созопол е място за релакс и купони.“ Така сегашното ново поколение гледа на него. Но историята остава и това ме кара да се чувствам горд, че съм роден и че съм малка частица от Созопол и древна Аполония,

Ще завърша с изречената полушеговито, полусериозно фраза от един незабравим мой съгражданин, Бате Рашко Милигаров, светла да е паметта му, който не можеше да се примири с „чуждото нашествие“, горд с факта, че градът-държава никога и от никого не е бил завладяван и поробван:

„И НАПРАВИХА СОФИЯНЦИ „АПОЛОНИЯ“, ЗА ДА ПРЕВЪРНАТ СОЗОПОЛ В СВОЯ КОЛОНИЯ.“

[2] Сега Национален институт за недвижимо културно наследство (НИНКН).