I

Битоля,

29 декември 1901

„Ти помниш, Маня, оня рошав комита, който миналата година гостува четири дена у вас.

С него, със стария дядо Яндре, случаят ме събра в Битоля. Временното воеводство в Прилепския район му беше дотегнало и той беше поискал да го върнат обратно при Марко войвода в Леринско. Мен пък ми беше омръзнало да се гоня няколко дена с битолската полиция. Играта взе да става опасна и трябваше да реша: или да се отправя за България, или да стана комита. За първото не ми даваше сърце, за второто – съмнявах се дали е по силите ми. А време за мислене и колебания нямаше.

Когато даскалувахме с тебе, ти знаеш как аз и други като мене интелигенти определяхме съдбата си: ще работим и ще се запознаваме все по-отблизо с полицията, ще треперем непрестанно от обиски и арести, докато един ден и нашата чаша се препълни. Тогава ще ни хвърлят в зандана, ще ни мъчат и разследват, а подир няколко месеца ще ни осъдят или заточат. И – край. Това беше неумолимото предопределение, с което, ти знаеш, аз бях се примирил. Така свършиха толкова наши другари, така ще свършим и ние.

„Да съм мъж, никога не бих се дала жива“ – казваше ти. Ти облажаваше бурния живот на хвърчащите братя и проклинаше своя пол. Мисълта, че никога няма да излезеш вън от ролята на милосърдна сестра, че си осъдена докрай само да прибираш в къщата си блажени бездомници, да им пращаш ризи и чорапи в гората и да попаднеш най-после в затвор – при това пак женски затвор! – тази мисъл подсичаше крилата на твоите блянове. И ти се чувстваше родена нещастница, жигосана от съдбата.

Разбирах те, Маня, напълно те разбирах. Аз също се мислех осъден да бъда докрай прикован за града, да проповядвам борба и да умра не като борец, който до последно издихание приема и отвръща удари, а като работен вол, който без принуждение крачи към кланицата. Аз бях примирен с ужаса на предварителните изтезания и с бавната всекичасна смърт в затвора или на далечно заточение. Защото бях убеден, че ние, интелигентите, можем от градовете да командваме истинските борци и да си останем докрай примерни мисионери и мъченици, но не и да умрем като борци. Допущаш ли, че тази мисъл е за един мъж по-малко мъчителна от твоето съзнавано безсилие на жена?

Реших да придружа дядо Яндре. Докато стигнем при хвърчащите, има да скитаме цели три нощи по поля и планини и да преседим три дена по селата. Ще видя дали нашите мускули са безнадеждно омекнали, дали нашите нерви и стомаси са станали неприспособими към атмосферата и живота в селските колиби.