От три неща се тресе земята, дори от четири, които не може

да носи:

от роб, кога стане цар; от глупец, кога до насита яде хляб,

от позорна жена, кога се омъжва, и от слугиня, кога заема

мястото на господарката си.

Притчи Соломонови, глава 30

Като момчета по панаирите обичаха да се подреждат един след друг и да удрят с юмруци голяма кожена круша с метална стрелка и цветна скала. Стрелката отскачаше под виковете им и отмерваше силата на ударите. Ако някой беше казал на генерал Крум Смилов, че в един зимен ден животът му ще се превърти като такава стрелка на панаирен силомер и никога повече няма да се върне в предишното си установено състояние, той просто би се усмихнал злъчно. Тогава му се струваше, че е видял и преживял всичко, което може да се случи на другите, и познава мислите и намеренията им като дневник на покойник.

Професор Секулов отвори прозореца и си пое дълбоко дъх. Въздухът бе влажен и с вкус на луга. Януари изтичаше непривично мек и от два дни денонощно ръмеше. Броните на подредените в двора на болницата линейки лъщяха в рехавата мъгла. Той раздвижи врата и пълните си рамене.

На вратата се почука. Секулов се обърна лениво. Беше младичката едрогърда медицинска сестра, която го гледаше с благоговение и надежда за внимание. Той вдигна едва доловимо брадичка и тя изчурулика:

– Господин Смилов пристигна.

– Покани го веднага – отвърна професорът.

– Но нали казахте да извикам съпругата на заместник-министър... – тя не можа да се сети веднага за името и млъкна притеснено.

– Тя ще почака, генералът не може да чака – каза Секулов и седна зад бюрото си.

Крум Смилов влезе, без да чука, и направи мълчаливо две бързи крачки до писалището, където професорът го чакаше усмихнат и с протегната ръка. Здрависаха се със стегнати длани и Секулов посочи стола вляво:

– Разполагай се. Защо не мина по-рано? Изследванията ти излязоха веднага. Как си?

Смилов – слаб, младолик, с тесни рамене и бедра, в тъмен скъп костюм, се отпусна леко на стола. Професорът – напълнял през последните години, се усмихна с лека завист на естествената му елегантност, присъща на човек, прекарал активния си живот в дипломатическия корпус. Генералът го погледна въпросително.

– Добре ли си? – попита Секулов и разгледа разпилените по бюрото си листове.

– Да – отвърна кратко Смилов.

– Имаш ли някакви оплаквания? Миналия път не каза нищо определено, а аз не виждам нищо обезпокоително в изследванията ти – той вдигна един лист. – Ето кръвната ти картина е добра. Е, не сме на трийсет, но... Боли ли те нещо? – обърна се към Смилов. Той го гледаше с неподвижен безизразен поглед.

– Не, не – генералът отговори някак колебливо, но не отмести поглед. Имаше тесни, твърди очи с почти незабележими вежди.

– Тогава? Проблеми?

– Имам внезапни пристъпи на тревога – каза бавно Смилов. – Никога не ми се е случвало досега.

Секулов кимна:

– Откога?

– Месец и повече.

– Кога се появяват пристъпите? – Професорът го погледна внимателно и като че ли невярващо.

– По всяко време.

– Какво усещаш?

Генералът преглътна сухо:

– Някаква безпричинна паника и страх, че предстои нещо лошо.

Професор Секулов намести очилата си:

– Хм, ще те изпратя, разбира се дискретно, при един мой колега. Да не е от преумора? Работиш ли още?

– Да, но не толкова активно.

– Почини си. За мен си напълно здрав физически за седемдесетгодишен човек и няма от какво да се безпокоиш. Явно нервите ти са разклатени. Защо не смениш въздуха? – Секулов стана и излезе иззад писалището. – Как е Галина?

– По цял ден е в нейната фондация – генералът се надигна.

Секулов видя как лицето му потръпна, но веднага възстанови маската си на непроницаемост. Не изпита жал.

– Не се безпокой, не смятам, че е нещо сериозно. Ще ти се обадя за прегледа. – Професорът протегна длан и докосна несигурно рамото му.

Смилов кимна и му подаде нямо ръка за довиждане.

Професорът остана загледан в затворената врата, после намести очилата си и застана на прозореца. Когато сестрата влезе пак, той ѝ направи знак да изчака. В дългата си медицинска практика бе виждал какво ли не, но някак не можеше да повярва на това, което му каза генералът. Може би защото винаги се бе чувствал неуверен в присъствието му, в излъчващото се от него студено вътрешно равновесие и безчувственост. Като пред статуя на суров древен идол, която времето не можеше да нарани или повреди. „Идол, глупости!“, помисли си и разтри с пръсти чело, но мисълта остана натрапчиво у него, докато преглеждаше следващите си пациенти.

Когато колата излезе на „Витошка“, бледото зимно слънце проби облаците и по мокрия асфалт и тротоарите трепнаха кратки сенки. Смилов спусна стъклото и разтри с пръсти клепачи.

Шофьорът Стамат – едър и кръглолик, с големи, малко клепнали уши, го погледна изчакващо в огледалото. Генералът улови погледа му и каза:

– Спри на „Патриарх Евтимий“, до книжарница „Хеликон“!

– Разбрано – отвърна отсечено Стамат. Бе стар кадър на УБО, излязъл от системата след една от многобройните чистки в службите. Генералът го разпозна случайно като охрана в крайпътен мотел с евтини проститутки и прибра при себе си. Сега му бе верен телом и духом като доберман. Понякога се питаше дали това е от страх или от почит, но друг път бе сигурен, че няма човек, способен да изпитва трайно уважение, и само боязънта да не сбърка го държеше отговорен. Мисълта, че другите се страхуват от него, никога не го бе притеснявала, защото смяташе, че в противен случай страдат редът и справедливостта.

Обедното оживление беше напълнило улиците с хора. По „Витошка“ витрините на пустите след празниците магазини проблясваха в раздигащата се мъгла, а човешката тълпа, понесла тъмните си зимни дрехи, се движеше без ред и посока. Смилов премина от единия на другия тротоар, заобиколи внимателно няколко локви и остана минута пред магазин за обувки. Изпитваше желание да се разсее от неприятните усещания в болницата, но работите му не търпяха отлагане.

Когато влезе в „Синьото кафе“, Асен Катов се изправи от масата в дъното и вдигна показалец, обрамчен с голям пръстен с монета. Здрависаха се с делови усмивки и Катов – слаб като чироз, с пригладени посивели слепоочия и сако с цвят на зелен лимон, каза:

– Радвам се да Ви видя, не сме се срещали много време.

Смилов само кимна и си поръча плодов чай.

– Извинявайте, че Ви обезпокоих, но... – добави Катов.

– Моля Ви се! – махна с ръка Смилов – Винаги съм готов да помогна. Как са нещата в Административния съд?

– Винаги може да е по-лошо, но се справяме. Не Ви търся във връзка със съда.

– Слушам.

Катов преглътна и превъртя едрия пръстен на показалеца си.

– Само ще Ви помоля да извадите батерията на мобилния си телефон.

– Давайте по същество – прекъсна го Смилов, – телефонът ми е в колата.

– Извинявайте, но сме под постоянен натиск. Става въпрос за избора на нови членове на Висшия съдебен съвет. – Катов бе протеже на бившия му заместник в отдела, Войнов, и въпреки че не беше завършил като повечето висши магистрати полицейската школа в Симеоново, успя да направи почти светкавична кариера и да се превърне в доста полезен за управляващата върхушка човек. Генералът стоеше косвено зад възхода му, но го бе подкрепил политически при последния му, най-важен избор за втората по тежест длъжност в Административния съд. Това създаде близост от взаимен интерес, макар че Катов рядко го молеше за услуга.

– Кой е вашият кандидат? – попита Смилов.

– Не само моя. Аз почитам колективната игра, а лобирането в момента е извън всякакъв контрол, всичко изглежда непредсказуемо.

– Или прекалено предсказуемо – усмихна се неволно генералът. Според конституцията от 1991 година съдебната власт беше държава в държавата, тя имаше влияние върху целия живот на обществото, но не подлежеше на контрол от него и се подчиняваше само на свой независим орган. Попълването на квотите във Висшия съдебен съвет винаги предизвикваше раздвижване на политическата класа, съсловието и олигарсите, защото той назначаваше, повишаваше или наказваше магистратите. – За парламентарната квота ли става въпрос?

– Не. Там, слава Богу, имаме прогрес.

Смилов го погледна и каза с едва доловима ирония:

– Не споменавайте напразно името Божие в делата на противната сила!

Катов премигна сконфузено.

– Да разбирам ли, че става дума за квотата на президента? – попита генералът.

– Помощта Ви ще бъде неоценима.

– Карате ме да се притеснявам! – прекъсна го Смилов. – Няма неоценима помощ, но още не съм чул името на кандидата.

– Борил Симеонов.

– Прокурорът? Хм. Главният обвинител няма да е във възторг, Симеонов изсипа доста кал върху него по време на избора му, но... – генералът вдигна иронично рамене – какво да се прави, винаги има недоволни, дори в играта на народна топка.

Катов го погледна:

– Да разчитаме ли?

– Е – усмихна се с лека язвителност Смилов, – аз все пак не слагам подписа си под указа за назначение, но ще направя всичко необходимо да има такъв указ.

– Благодаря Ви! – кимна облекчено Катов. – Аз... мога ли да помогна с нещо?

– Като гражданин – не, но като заместник-председател на Административния съд със сигурност. Има две дела за твърде големи суми срещу една от компаниите, които консултирам. Ще Ви дам номерата на делата.

– Каквото е необходимо, ще бъде направено – каза Катов и погледна римския аргус върху пръстена си.

„Сигурно е фалшив“, помисли Смилов и му подаде ръка.