АРИТМИЯ

— Ето че и на вас се случи същото...

— Същото?

Разговаряме в моя кабинет. Гладка хоризонтална повърхност за под. Строго отвесни стени. Така е било до този миг, така ще бъде и утре, но сега гласът на Кордев идва от високото — все едно, че е стъпил на върха на стълба, а аз съм в подножието й. Стълбата е комична и с много стъпала. Стените са се наклонили към върха й, събират се и четирите в него, а оттам струи гласът на Кордев, бавно изричащ думите, умножени многократно по сила. Струи и погледът му, преминал през центъра на тялото ми и приковал го към пода. В пълна неподвижност. Като зад стъкло на хербарий.

— Същото? — повтарям със съмнение.

Минава време, докато осъзная, че стените са наистина строго отвесни. Че ние стоим един срещу друг върху гладката хоризонтална повърхност на пода. Че всяка вещ е на мястото си — книгите, бюрото, списанието върху него. Мога да протегна ръка и да го докосна. В тялото ми има още сила за съпротива. Съзнанието ми е отказало да приеме факта в чудовищните размери, в които ми го е поднесъл Кордев, захвърляйки го небрежно на бюрото. Трябва да свия факта до обема на орех, да го разчупя в шепата си и сама да изтръгна ядката. Пръстите ми се плъзват към списанието, очите ги следят. То е с бяла лъскава корица. Върху гланца се е отпечатал тебеширеният палец на Кордев. Като вето. Придърпвам го към себе си. По навик го свивам на руло и автоматично го пъхам в чантата. Ръката на Кордев се протяга, моята излиза по-бърза, ключалката щраква. Чантата натежава, не мога да я преместя, в нея е затворен целият ми живот, или по-точно — последните три години от него. Кордев вижда как се смъква рамото ми от тежестта, очите му се присвиват. Доволен е.

— Десет дни ще ви стигнат ли? Починете си!

Отново стените се накланят към върха на стълбата. Отново аз съм в подножието й, а той — на върха. Както тогава, в първия учебен ден, в първия учебен час, когато влезе в залата пръв от всички преподаватели и ни зашемети с онова френско „жени“, което означавало гений, с онази всеотдайност, която изисквала бъдещата ни професия, с онези наши пак бъдещи успехи и грешки, които винаги щели да остават пред очите на хората, запазвани дори и за присъдата на поколенията. И представата за безкрайните стъпала от подножието до върха, които трябваше да изминем, бе същата. И усещането от приковаването на очите му, зелени и присмехулни, бе същото. Смълчаната зала изведнъж ми бе заприличала на грижливо подреден хербарий. Бях се освобождавала бавно от това усещане през годините и то почти не се връщаше, дори имаше мигове, в които ние разменяхме местата си по стълбата — моят поглед приковаваше Кордев към по-долното стъпало с чувството ми за превъзходство. Все по-често през последните три години, в които идвах в института, асистентка вече, изкачвах нетърпелива стълбите, затварях се в кабинета си, спусках секрета и работех, работех, работех, без почивка, без храна, без сън, зазидана от тежките познания на предшествениците си. А вечер вдигах секрета, той падаше зад гърба ми с отсечен, приключващ звук, тичах надолу по реалните каменни стъпала към течащата улица, разпилявах коси по олекналите си рамене, изчистеният ми от формули поглед се усмихваше на колегите, с които се разминавах, на студентите, които се отдръпваха, за да ми сторят път, на портиера, появил се внезапно с връзката ключове в ръка и техният звън бе пожелание за щастие, а неговото „лека нощ“ ме настигаше едва на ъгъла. Десет крачки, петдесет крачки, улицата ме люлееше, сто и петдесет крачки, прегръдките на Павел се отваряха пред мен — покой, сигурност, топлина, и аз потъвах, потъвах, потъвах в тях. Нима всичко това бе изтръгнато до корен и отново седя в подножието на същата онази стълба от първия учебен час, отново в началото и по-зле отпреди, защото...

Откакто Павел ме напусна, ритъмът на нещата се бе объркал. Уж все още беше същото, а не беше. Сто и петдесетте крачки до института се превърнаха неусетно в хиляда. Улицата, която ме люлееше ласкаво, се наклоняваше вече застрашително, загубила блясъка, оживлението, смеха си, сградите ме сепваха с някое случайно лице по прозорците. Стъпалата, които водеха към моя кабинет, ме препъваха, поздравявах портиера с леко кимване и без усмивка, избягвах колегите си, студентите заобикалях, предпочитах страничното стълбище, а в кабинета си се въртях дълго и мъчително над листите, крайното решение ми се изплъзваше, нещо ми липсваше и аз знаех точно името му и не го забравях нито за миг.

Павел!

А списанието с тебеширеното вето на Кордев все още не съществуваше, или... по-точно — аз нямах представа за неговото съществуване.

— Десет дни ще ви стигнат ли?

— Да.

Сега Кордев може да си отиде. Дава ми десет дни, за да дойда на себе си. Да преглътна хапа. Да се съвзема от удара, който сам ми нанесе. Добре премерен и безпощаден. Трябва дори и да благодаря. Бе отворил списанието на точно определената страница, бе започнал да ми превежда. Вдигнах внезапно ръка и той прие жеста ми като молба за пощада. Затвори бързо списанието и го остави да лежи на бюрото. А аз падах, падах, падах до самото начало на стълбата, той се крепеше на върха й. Разкрачил огромните солидни подметки от суров каучук. Едно неразумно негово движение — и можех да се окажа под тях. В оня миг не видях лицето му. А в следващия бе толкова високо, че вече, и да исках, не можех. Само погледът му остана в мен, усещах металния му студ в центъра на тялото си.

Кордев се усмихва върху гладката повърхност на пода. Полудявам ли? В ръката си държи чаша вода, лицето му изглежда загрижено. Намирам сили за една усмивка. Чувам как тупва чантата на пода, протягам изтръпналата си ръка към чашата, изпивам водата на един дъх. Овладявам се. Винаги съм смятала, че умея да се владея. Дори в онзи миг, когато намерих кратката бележчица на Павел.

— С какво още мога да ви помогна?

Сега го гледам и аз. Тъмното на зениците е погълнало зеления присмех, наистина ли се тревожи? Глупости! Не се познаваме от вчера. Той ми подава цигара. Нов жест на внимание. Чувам се отново да благодаря, гласът ми е дрезгав.

— Страхувам се за вас...

Внезапно чувам смеха си, звучи страшно, изпълва кабинета, пространството между стените, пода и тавана, неовладян, луд смях. Кордев се отдръпва, опира с гръб вратата, тя ще го изведе в коридора, дланта му лежи на дръжката, едно леко натисване, и ще мога да си отдъхна. И той също. Страхът е изпълнил зеленото на очите. По челото му неизвестно кога са се появили ситни капчици. Става ми още по-смешно. Гледам го и се превивам от смях. Всички онези негови думи за гениалността са балони, които се пукат от остриетата на моя необуздан смях. Костюмът на Кордев като че ли е напуснат вече от тялото му. Очилата като че ли са закрепени във въздуха, усмивката се е прибрала навътре, няма я. И него го няма, той тича като обезумял към собствения си кабинет с надеждата, че ще успее да превърти ключа, преди да съм го настигнала. Само костюмът, очилата, обувките му с подметки от суров каучук са тук. Дланта, поставена на дръжката, също се е стопила. Но и той съумява да се овладее, да скрие страха, да върне тялото под блестящия тъмносин плат, да върне блясъка на очите под очилата и най-вече да върне своя глас, който надвиква смеха ми.

— Отърсете се от всичко! Заминете някъде, ще ви замества Ангелов. А като се върнете, заедно ще изберем друга тема.

Вече не се смея, вече не го и слушам, никоя от думите му няма значение. Искам да остана сама.

— Да — кимам аз.

Ако продължа да кимам, неговата загриженост ще се изчерпа, ще му омръзне цялата игра и ще си отиде сам, отегчен от собствените си думи, които пропадат в нищото и моето безразлично да. Млада сте, да, ще започнете друга тема, да, заминете някъде с мъжа си, да, върнете се пълна с енергия, да, да, да, на всичко да. Или може би ще се откажете? Чуството ми за реакция ли проверява? Да. Какво говорите? Да. Но вие не ме слушате? Да. Човек иска да ви помогне, а вие... Да. Това на нищо не прилича! Да. Яростта му го изпълва, както преди малко страхът, но той овладява и нея. В крайна сметка той нищо не е загубил. Загубила съм аз. Да-а...

Вратата хлопва зад гърба му.

Отиде си.

Въздъхвам с облекчение, най-сетне съм сама. Мога да се отпусна на стола, да крача по диагонала на кабинета, да се смея, да плача, да крещя, да пълзя, дори да извадя списанието от чантата и внимателно, дума по дума, да преведа въпросната статия. Не, само това не. Мога да не приема факта, докато не съм прочела с очите си, докато... Прочела или непрочела, фактът, заличил три години от живота ми, съществува, спотайва се зад преградите на чантата, чака там като бомба със закъснител. Протягам ръка към нея, прибирам я, преди да докосна чантата. Погледът ми е насочен към вратата, навярно Кордев е зад нея и ме наблюдава през ключалката. Не вярвам и все пак... Вече съм до вратата, вече излизам и в коридора, вече го оглеждам, почти на крачка от кабинета на Кордев. Не съм в ред, как мога да допусна, че той... От него няма и следа. Не съм в ред... Не съм в ред още от времето, когато Павел си прибра костюмите, ризите и чехлите, а с тях и нещо друго. Кога беше това? Преди седмица? Преди десет дни? Преди месец? Или преди шест? Не мога да пресмятам... Загубила съм представа за измеренията и на времето, и на каквото и да било.

А сега накъде?

Моят дом беше там, където беше Павел.

Моят дом беше и тук, където се потях над своята тема.

Осъзнавам бавно, че вече нямам дом. И няма накъде да тръгна. Но и да остана в кабинета повече не мога. Сгъвам разтворените папки, прибирам елката, разпилените листи, таблиците — всичко онова, което само преди час имаше смисъл, а вече го е загубило. Набързо го скривам в чекмеджето. Прилича на бягство. И е бягство...

А сега накъде?

Вървя. Не гледам хората в очите. Така ще отмина незабелязано колегите, познатите, студентите. Струва ми се, че всеки от тях знае. Иска ми се да се убедя в противното. Няма резултат. Лявото ми рамо се е смъкнало почти до тротоара. Вървя изкривена наляво, пръстите на ръката ми тръпнат. Изтръпването пълзи по гръбнака, по коленете, по глезените, бих захвърлила чантата. Нищо няма да промени. В чантата е бомбата със закъснител. Часовникът й не сочи време, но отворя ли закопчалката, времето ще започне да тече. Само преди час загубата на Павел имаше смисъл.

А сега? Накъде?

Студено е. Зъзна. Трябва да вляза някъде на топло, да сгрея ръцете си. Краката. Тялото. И по някакъв начин мъничко топлина да стигне до сърцето. То е късче лед. От него идва студът, съзнавам, макар че не откривам логика, логика няма нито в напускането на Павел, нито в това проклето списание, но между двете има връзка. И тя е обратна. Кога е научил Кордев? Отдавна? Малко преди да ми го донесе? Важно е... Кордев е човек, който знае кога, къде и как да удари. В най-беззащитното място. В най-болезненото. И да причини смъртоносна болка. Да помогне, ако е необходимо. Да не помогне, ако не е. Нужна ли съм му? Смачкана, послушна и предана?

Влизам в някакво заведение. Поръчвам си кафе, чантата пускам на пода. Поемам въздух, главата ми се замайва. Вие ми се свят. Усещам мирис на пот, на парфюм, на движение, нежно облъхната от топлина на живи хора. Няма да се напрягам, може да се живее и без усилие, просто дишаш, гледаш, усмихваш се на всеки, кафето те задушава с аромата си, цигарата отпуска нервите ти...

А се връщам назад до началото. Защо? Нали реши да живееш без .усилие? Спри, преди да е късно, спри!

Не спирам.

Бях сама в кабинета. Кръгът на настолната лампа лежеше върху бюрото. Светът бе влязъл само в този кръг, всичко друго тънеше в мрак. Още нищо не бях губила. Имах своя тема. Имах Павел. Имах време. Имах нетърпението на човек, решил да преобърне света. Имах издръжливостта за това. Светех от оптимизъм. Горях.

После... почукването по вратата. Влезе Кордев. Запали полилея, кабинетът се заля в светлина. Кръгът върху бюрото се стопи в блясъка на изскочилите от мрака вещи. Те заеха непоклатимо местата си, а сред тях непоклатимо стоеше Кордев и ми се усмихваше.

— Работите ли, аз само за минутка...

Като че ли ме изтръгна от сън, внезапно и без смисъл. Сърцето ми се сви, в него нахлу страхът, оня особен страх, от който боледуваха всички в катедрата, необяснен и от непонятно естество, най-коварният страх. Намери ме неподготвена и ме заля. Беше като психоза, която се предаваше от човек на човек. Всеки избягваше Кордев, избягвах го и аз, всеки свеждаше срещите си с него до минимум, разговорите до минимум, зависимостта от ръководството му до минимум. И аз правех същото. Дланите ми започнаха да се изпотяват. И той стесняваше кръговете около бюрото, докато се наведе над избелелия кръг.

— Трислойната плоча? Добре, добре... Винаги съм ви гласувал доверие. Да вярваш на младите…

Говореше много. Измамно бе раздвижването на въздуха, думите му не казваха нищо, създаваха привидност някаква, измамна и безобидна. Трябваше да вниквам зад нея, да я задържа по-дълго, да се вгледам в петната, които оставяше. А те създаваха капани, сплитаха паяжини, заплашваха с нещо. С какво?

Кордев си отиде така бързо, както и бе влязъл. Без да изгаси полилея. Станах след него, превъртях ключа, изгасих осветлението, кръгът на бюрото заблестя ярко, но не ме включи в себе си. Остави ме отвън. Заедно с непонятния страх. Страхът не прекрачи невидимата граница между тъмното и светлото.