в мига, когато се разделят. В същото време и трезви, и пияни заключили душите си в черепните черупки като в неразбиваеми сейфове. И не си в състояние да проникнеш в тях с никакъв секретен ключ, с никаква парола – да се досетиш поне какво мисли оня, който седи до теб, който работи до теб, който спи до теб...
За щастие срещна недоволници, които отричаха изцяло расовите предразсъдъци, които като него ненавиждаха неправдата. Недоволството от достигнатото е пружината на прогреса. И се сдружи с тях, притъпи донейде наслояваната отдавна, още от детството горчилка в гърдите си. С общи чувства, с общи мисли, с общи думи.
По право – само с думи! Защото дори и те, съмишлениците, общуваха, търсеха се, разговаряха. А какво ли криеха зад красивите си думи – какви помисли, какви потайни намерения? Как да разбереш кой от тях е искрен и кой – демагог, кой провокатора кой доносник?
И Хелен!
Понякога му се усмихва така, че целият свят край него засиява в розов блясък и хор от ангели го понася върху сладостните си криле. А веднага след това погледът ѝ помътнява, отчуждава се, отдръпва се, сякаш се заключва в леден замък. И как да я запита? Пък и ако някога се престраши, ще му отговори ли тя? Дума и мисъл – това са тъй различни естества. Думата може да бъде чиста лъжа, мисълта – никога. Как да се добере до мисълта ѝ?
Той я бе развеждал из окрайнините на града, сред мизерията, сред мъката и човешкото падение. И бе прочел, така поне му се струваше тогава, погнусата ѝ от несправедливостта – главно от онези, към които тя самата принадлежеше. Бе я водил и по събранията на съмишлениците си. Хелен бе слушала тъй жадно непокорните им слова. Бе ръкопляскала. И викала. А дали бе искрено това?
Може да е прав Джон Мунк, другият океанавт на кораба. То е известно всекиму, който е понадзъртал в историята. Византийските принцеси, а не само те, от скука се забавлявали с робите си. За да бъдат свободни, необвързани. То се знае, додето им омръзнат. Или додето близките им преценят, че е допустимо. После робите, довчерашните любимци, изчезвали. А Босфорът изхвърлял след някой и друг ден на брега удушените им тела.
„Една милионерска дъщеря като Хелен – това е нещо подобно на принцеса“ – често му подхвърляше хапливо Джон...
Водата извън илюминатора притъмня съвсем. Сякаш вече не вода, а туш, синьо-чер, непрогледен туш. В същото време не тъй непрогледен. Така би му изглеждал Космосът – плътен мрак, сред който все пак мъждукат милиарди звездици – светещите искри на гъмжилото планктонни животинки. И както в Космоса, понякога ги закриваха за миг тъмни мъглявини. Само блесналите зеници като на котки в нощта издаваха, че преминават акули.
Почувствал се по-изоставен, още по-забравен от света, човекът включи прожектора. Светлият сноп се вряза в мрака, сякаш провъртя тунел в нищото – един грейнал тунел, в който планктонът танцуваше като снежинки и в който от време на време нахлуваха малки и големи риби. Едни се пръсваха уплашено, като че ли пробиваха стените на тунела, за да се скрият зад тях, а други се скупчваха пред фара, подобно на нощни пеперуди край запален фенер.
Тогава видя акулата. Там, в далечината, където се разсейваха лъчите на прожектора. Дълга три-четири метра, блеснала като метал, с пет червени пулсиращи цепнатини – хрилете ѝ. Тя изплува внезапно, размахала припряно несъразмерната си опашка.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.