Разум в бездната
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Приключенски , Научна фантастика , Съвременна проза
- Страници: 108
Петър Бобев Петров е роден на 9 август 1914 година в Горна Оряховица. На 15 години остава сирак, а негов настойник става чичо му, който е естественик, учител по биология, ловец и препаратор-художник. В интервюта споменава, че през различни етапи от живота си е бил също така и учител, цигулар, карикатурист, научен работник, скиор, ездач, шофьор и какво ли още не. По негови думи не е участвал „само в космически полет“.
Започва да пише чак четиридесетгодишен. Първите му произведения са приказки за дъщеричката му Ани Бобева (която става художник и впоследствие илюстрира много от книгите на баща си). Негов приятел без знанието му ги предава на Ран Босилек, който ги харесва и започва да ги отпечатва в списание „Дружинка“, на което е главен редактор (първият публикуван разказ е „Победеният вятър“, 1953 г.). Ран Босилек го насочва към Ангел Каралийчев, който през пролетта на 1953 година го кани на разговор и го посреща с думите: „Вие сте писател!“. Под редакцията на Ангел Каралийчев тези първи произведения са издадени в сборника „Деца на слънцето“ (1955 г.). Ран Босилек го свързва и с Атанас Далчев, редактор на списание „Пламъче“, който привлича Петър Бобев за редовен сътрудник на списанието.
Виж повече...
Разум в бездната
Петър Бобев
Първият досег
Мракът се сгъстяваше бързо – превръщаше кристалния лазур в плътно синьо мастило, сред което избледняваха прелитащите край батиандъра малки, пъргави като лястовици калмари.
Питър Райт, предоставил управлението на автопилота, който водеше машината му уверено в плавна спирала надолу, попиваше с възхитени очи обгръщащия го воден безкрай. Вече беше забравил броя на спусканията си в дълбините, но всякога като че ли попадаше в тоя странен свят за пръв път. Толкова необичайно, без никаква прилика с привичната за човека природа му изглеждаше всичко тук – винаги различно, като сменяващ се калейдоскоп. Сякаш всеки път, при всяко спускане, попадаше върху нова, непозната планета.
Наоколо, додето стигаха неговият поглед и ултразвуковият лъч на сонара му, гъмжеше животът. Източваха се безкрайни пасажи от сардини и скумрии, подобни на сребристи облаци, сред които се врязваха като побеснели торпили стоманено блестящи и стоманено мощни риби тон. Навремени те изчезваха нанякъде, а на тяхно място връхлитаха, неканени на пиршеството, пъргави делфини афалини, изящни като морски божества, които все намираха време, докато нагълтваха уловената риба, да го изгледат през илюминатора с вечната си дяволита усмивка. Преминаваха глутници акули, всяка глутница от отделен вид и на еднаква възраст. Малките не бяха оцелели редом с ненаситните си по-големи сестри. Ето, отгоре се хлъзна като хвърчило морска костенурка карета, като че ли само да му се покаже, обърна към него обрасналата си с морски жълъди коруба и отново се издигна към повърхността.
Толкова живот! Сушата в сравнение с морето изглежда безжизнена пустиня. Докато тя е царството на растенията, по право на висшите им форми, в морето властват неоспоримо животните.
И сред този кипящ, тържествуващ живот, сред това чудовищно многообразие Питър отново се почувства чужд и самотен – и тук, както на брега, както в големия град, сред милионите себеподобни. Все тъй чужд и самотен – както винаги, откак се помни. И не само заради индианската кръв в жилите си; не само заради романтичката женитба на баща му с дъщерята на стария шаман от Карибския бряг – женитба, която за бащините му сънародници беше равносилна на родоотстъпничество. Питър познаваше безброй хора: и млади, и стари – не метиси като него, а чистокръвни белокожи, които също като него мъкнеха проклятието на самотността. Никой не те знае, всеки нехае за теб, не го е грижа какво мислиш и чувстваш, без желание да проникне до твоята душевна същност, да сподели с теб вълнения и надежди, да разсее съмненията и колебанията в твоята душа. Сам, все сам! И сред научния колектив, и в театралната зала, и пред телевизора. Дори в кръчмата, където със замаяни глави непознати се прегръщат, за да се забравят
в мига, когато се разделят. В същото време и трезви, и пияни заключили душите си в черепните черупки като в неразбиваеми сейфове. И не си в състояние да проникнеш в тях с никакъв секретен ключ, с никаква парола – да се досетиш поне какво мисли оня, който седи до теб, който работи до теб, който спи до теб...
За щастие срещна недоволници, които отричаха изцяло расовите предразсъдъци, които като него ненавиждаха неправдата. Недоволството от достигнатото е пружината на прогреса. И се сдружи с тях, притъпи донейде наслояваната отдавна, още от детството горчилка в гърдите си. С общи чувства, с общи мисли, с общи думи.
По право – само с думи! Защото дори и те, съмишлениците, общуваха, търсеха се, разговаряха. А какво ли криеха зад красивите си думи – какви помисли, какви потайни намерения? Как да разбереш кой от тях е искрен и кой – демагог, кой провокатора кой доносник?
И Хелен!
Понякога му се усмихва така, че целият свят край него засиява в розов блясък и хор от ангели го понася върху сладостните си криле. А веднага след това погледът ѝ помътнява, отчуждава се, отдръпва се, сякаш се заключва в леден замък. И как да я запита? Пък и ако някога се престраши, ще му отговори ли тя? Дума и мисъл – това са тъй различни естества. Думата може да бъде чиста лъжа, мисълта – никога. Как да се добере до мисълта ѝ?
Той я бе развеждал из окрайнините на града, сред мизерията, сред мъката и човешкото падение. И бе прочел, така поне му се струваше тогава, погнусата ѝ от несправедливостта – главно от онези, към които тя самата принадлежеше. Бе я водил и по събранията на съмишлениците си. Хелен бе слушала тъй жадно непокорните им слова. Бе ръкопляскала. И викала. А дали бе искрено това?
Може да е прав Джон Мунк, другият океанавт на кораба. То е известно всекиму, който е понадзъртал в историята. Византийските принцеси, а не само те, от скука се забавлявали с робите си. За да бъдат свободни, необвързани. То се знае, додето им омръзнат. Или додето близките им преценят, че е допустимо. После робите, довчерашните любимци, изчезвали. А Босфорът изхвърлял след някой и друг ден на брега удушените им тела.
„Една милионерска дъщеря като Хелен – това е нещо подобно на принцеса“ – често му подхвърляше хапливо Джон...
Водата извън илюминатора притъмня съвсем. Сякаш вече не вода, а туш, синьо-чер, непрогледен туш. В същото време не тъй непрогледен. Така би му изглеждал Космосът – плътен мрак, сред който все пак мъждукат милиарди звездици – светещите искри на гъмжилото планктонни животинки. И както в Космоса, понякога ги закриваха за миг тъмни мъглявини. Само блесналите зеници като на котки в нощта издаваха, че преминават акули.
Почувствал се по-изоставен, още по-забравен от света, човекът включи прожектора. Светлият сноп се вряза в мрака, сякаш провъртя тунел в нищото – един грейнал тунел, в който планктонът танцуваше като снежинки и в който от време на време нахлуваха малки и големи риби. Едни се пръсваха уплашено, като че ли пробиваха стените на тунела, за да се скрият зад тях, а други се скупчваха пред фара, подобно на нощни пеперуди край запален фенер.
Тогава видя акулата. Там, в далечината, където се разсейваха лъчите на прожектора. Дълга три-четири метра, блеснала като метал, с пет червени пулсиращи цепнатини – хрилете ѝ. Тя изплува внезапно, размахала припряно несъразмерната си опашка.
Но не тя привлече вниманието му – риба като всички други, които бяха пресичали пътя му. А нещо друго – някаква странна буца на гърба ѝ, особена безобразна гърбица. Подире ѝ, все едно самозародени в нищото, се зададоха още няколко акули, задъхани от бързане, които се зъбеха като булдози със сърповидните си уста. Те тракаха трионени челюсти и се стрелкаха все към чудновата гърбица, доближаваха я тъй, че да я докоснат със зъби, после внезапно отскачаха назад уплашени, за да се нахвърлят пак, след като отново наберяха смелост.
Изведнъж гърбицата почерня. Хищниците се вгризаха вкупом в нея. И чудо! Уродливата акула продължи пътя си, но вече с равен гръб, а буцата ѝ остана във водата зад нея, където бавно се разсея в разлато черно облаче.
В същия миг към илюминатора се прилепи един избледнял, обезцветен октопод.
Едва сега Питър си даде отчет за станалото. Това, което бе видял върху акулата, то се знае, съвсем не е било гърбица, а едро главоного. Главоногото бе почерняло с обичайния си трик, после бе избълвало чернилния си двойник, а то, побеляло, измамило враговете, се бе стрелнало върху батиандъра да дири закрила.
Всъщност какво търсеше върху гърба на акулата?
Досущ като ездач, прилепен към седлото, за да избяга от преследваща го глутница. Допустимо ли беше това – октопод да язди акула? Или от страх бе потърсил спасение на най-безопасното място, върху гърба на кръвния си враг? И така с глупостта си неволно се бе спасил, както често става в живота.
Сега той стоеше прилепнал към стъклото, откъдето го гледаше с ококорени жълти очи, чиито водоравни зеници се бяха окръглили от ужас. По тялото му преливаха на забързани вълни една от друга по-ярки разцветки. Не можеше да се успокои. Ту почервеняваше, ту позеленяваше, като преминаваше през всички възможни оттенъци на дъгата. Езикът на багрите говореше по-разбираемо от друг, от всякакъв призив, от всякакъв вик за помощ. И очите му, сякаш човешки очи, присадени от някакъв бог шегобиец към уродливото животинско тяло, гледаха по човешки осмислено, също крещяха молбата си.
Дали пък само очите? Питър усещаше лек шемет. И в него като че ли дочуваше някъде вътре в себе си, в мозъка си, с цялата си същност ясно, отчетливо: „Помощ! Помощ!“.
Това, разбира се, не бяха думи, не можеха да бъдат думи. Замайването безсъмнено се дължеше на друго. Може би налягането в кабината се бе променило. Той погледна манометъра. Нормално. Тогава?
Ала нямаше повече време. Очите, цялото тяло на октопода викаха: „Помощ!“.
И човекът неволно се поддаде на тая молба. Изви лоста за управление, насочи се срещу струпаните хищници, които след първото смайване вече се отправяха по вярната следа на беглеца. Когато ги наближи, той натисна спусъка. Не беше нужно да приложи максималната мощ на ултразвуковото си оръжие. Едва докоснати от невидимия звуков откос, една след друга те обръщаха кореми и безпомощно потъваха, разтапяха се в черното.
Нова игра на цветовете, тоя път по-сдържана, по-омекотена, изрази задоволството на мекотелото от поражението на враговете му. Но очите му продължаваха да се озъртат все така възбудено, в тревожно очакване.
Питър неволно почувства неприятна тръпка. Дали го смути невероятното човекоподобие на октоподовия поглед, тъй мрачен и втренчен, просмукан от някаква свръхчовешка тъга, с някакво чувство на обреченост и пълна безнадеждност? И тая тиха мъка, бликаща от долепеното към илюминатора око, преля в окото на човека, разбуди и неговото за малко отстъпило при борбата чувство на самотност. Безутешността, унинието, убедеността, че си захвърлен сам в нищото, пак го вкопчиха в меките си, но безпощадни пръсти. От тоя поглед като че ли струеше невидим поток, непреодолим прилив на безнадеждна пустота. И Питър отново се сгърчи в своята самота – като охлюв в черупката си, който се надява така да се избави от ненаситните зъби на ровещия по дъното скат. За сетен път почувства колко е празен животът му, колко му липсва човешката взаимност, човешката дружба. И тук, сред това гъмжило на живота; и там, сред човешкото гъмжило. Знаеше – съзнанието, душата е сама, не тялото. Тялото може да общува. Тялото участва в човешкото шествие на живота. Тяло до тяло. А душите – разделени, отдалечени, откъснати една от друга. Ти се движиш сред милиони, милиарди тела, подобни на теб. И слушаш думите им – само това, което те са преценили, че могат да споделят с теб. Но какво се крие зад тия думи? Правда или коварство? Кой ти е истинският приятел; кой – прикрит враг, лицемер?
Дали ще дойде някога ден, когато техниката, науката, прогресът ще постигнат съкровената мечта – когато съзнанието ще може да се свързва с друго съзнание направо, без посредничеството на скъперническите думи, когато всеки ще знае точно какво представлява другият, какво мисли и чувства; когато другият ще знае какво представляваш и ти, каква е и твоята цена.
Мечтаният ден, когато ще общуват самите души, не думите им, тези несъвършени, безпомощни, осакатени техни изяви...
Питър се сепна. Отново включи автопилота, напъти го надолу. Нямаше право да отклонява вниманието си. Длъжен беше да изпълни възложената задача. Там, на дъното, на дълбочина точно две хиляди осемстотин петдесет и три метра, бяха пуснали робота комбайн. С предназначение да предаде посредством телевизионните си очи изображението на местността, където дълбоководните сонди бяха извлекли дънните скални колонки. И да започне експлоатацията.
Всъщност океанавтът не знаеше какво съдържат тия колонки. Анализът им се извършваше в пълна тайна. И с право. Безброй сухоземни акули слухтяха, готови с нокти и зъби да отмъкнат всяко по-тлъсто находище. Шефът му бе загатнал, че ще извличат манган от богатите конкреции на дъното. И Питър не се интересуваше повече. Защото бе обикновен наемник, макар и с висока квалификация, макар и единствен засега в света. Ако вдигнеше много цената си, щяха да минат и без него. Толкова автомати се ровеха вече по океанското дъно. Наели го бяха за друго. Той може би щеше да откаже, ако не беше Хелен. Заради Хелен щеше да помогне на баща ѝ, тоя алчен бизнесмен, не по-добър от другите акули.
Комбайнът внезапно бе престанал да работи и да изпраща телевизионен образ. Спуснатата след това самостоятелна телевизионна камера също излезе от строя, щом приближи дъното. Налагаше се да отиде човек. Човешко око да види, човешки разум да прецени, да установи причината на аварията и ако може, да помогне. Такава беше сега задачата на Питър – да слезе и да види. Само това.
Може би щеше да разбере какво бяха открили, въпреки че много-много не го засягаше това. Океанското дъно е неизчерпаем рудник. Някъде то е застлано като чакъл с чудните метални конкреции. Че какво ли няма там? И желязо, и манган, и кобалт, олово, цинк, никел. И то в концентрации, по-големи от земните. А може да са попаднали и на уран. На много места бяха открити титан, цирконий, торий, ванадий, все метали, без които е невъобразим съвременният живот. От плитчините на Югозападна Африка вече изсмукват с помпи диаманти. В Индонезия вадят с драги калай. Правят се опити за получаване на нефт от най-големите дълбочини.
А октоподът през цялото време не се отделяше от батиандъра. Пълзеше напред-назад, сякаш го изучаваше. Питър отново го загледа. И отново същото безпокойство замъгли съзнанието му. Какво ставаше с него? Защо толкова го вълнуваше това примитивно мекотело? Сякаш през дебелото стъкло го разучаваше човешко лице – със същото човешко изражение на очите, със също такова високоинтелигентно чело. Ще речеш – глава на плешив мъдрец с дълга брада, на каквато приличаха развяващите се пипала. Чело, очи и брада – нищо друго...
Питър трепна. Всъщност имаше ли основание да бъде наречена чело облата подутина между очите му? Океанавтът беше изучил основно анатомията на това примитивно същество. При игрите си по крайбрежието, заедно с майка си, индианката, бе ловил много октоподи, докато баща му, отвратен от цивилизацията, пишеше своите никога неиздадени трудове в дървеното им бунгало под кокосовите палми. Достатъчно беше да захапе главоногото между очите и то умираше. Защото там се помещава неговият мозък, защитен с малка хрущялна кутийка. Толкова е мозъкът на обикновения октопод – колкото две бобени зърна.
А това? Ясно, не беше никакво чело. Беше просто някаква буца, тумор, гноен наръст, образуван случайно на същото място. А може би тъкмо тоя тумор беше причина за необяснимото поведение на октопода.
Съзнанието му отново потръпна под вече познатия му повик за помощ. Странното мекотело отвън пак се бе сгърчило от ужас, който струеше от очите му. Гледаше напред, отвъд обсега на прожектора. И сякаш сочеше с пипало. Поддал се на неговия ужас, Питър включи ехолокатора. Върху светналия екран се появиха няколко синкави петна. Риби тон. Не те бяха предизвикали тревогата на главоногото. Ултразвуковият лъч продължи да опипва мрака. Под водата светлината прониква слабо. И най-мощният прожектор не е в състояние да даде видимост над тридесет метра. А звукът достига навред, до най-големите дълбини. Неслучайно най-висшите обитатели на океана, делфините, са открили за себе си своя биоехолокатор.
Океанавтът трепна. Върху екрана се обрисува едно огромно петно, което постоянно менеше очертанията си, като кръжеше около апарата му на разстояние стотина метра.
Калмар!
Ето ти среща, от която не само злополучният октопод, а и всеки друг, дори и човек в батиандър, въоръжен с последните постижения на техниката, щеше да настръхне. Калмарите – та те са
древните кракени, страхотните морски чудовища, дълго време отнасяни към легендите. Тези чудовища, които злополучният Дени дьо Монфор обвинявал за гибелта на цели флотилии. И заради които е бил взет на подбив от обществото. Няма спор, калмарите са едни от най-агресивните водни обитатели. Питър бе наблюдавал на свобода малки калмарчета. И бе потръпвал пред тяхната кръвожадност. Какви ли биха били възможностите на един голям техен сродник с размери, ако не повече, то поне колкото тия, които вече са известни на науката?
При толкова много спускания към дъното той за пръв път срещаше главоного от такава величина. Само туловището му достигаше петнадесет метра дължина. И понеже му беше известна свирепостта на събратята му, не можеше да си обясни защо тоя се бави така, защо кръжи наоколо, защо не напада както обикновено – мълниеносно, с един скок на биореактивния си двигател.
Октоподът се бе измъкнал назад и се бе сврял между двете външни сопла на батиандъра, не успял да открие по-защитено убежище. И там ту червенееше, ту бледнееше от страх пред невидимия, но предусетен по някакъв начин враг.
Атаката беше светкавична. Още преди Питър да съобрази, от мрака изплуваха, все едно изстреляни из нищото, тентакулите – двете по-дълги пипала на хищника и сграбчиха с ноктестите си вендузи малката подводница. После с рязък тласък я придърпаха назад към разперените по-къси пипала, сред които щракаше огромният папагалски клюн. А над тях, отстрани на торпилоподобното тяло, грееха със сатанински огньове двете му червени очи с големина на автомобилни гуми. И със сатанинска злоба, сатанинска ярост...
В същия миг странният октопод излетя нанякъде, пребледнял от ужас.
Разтърсен от чудовищната хватка, океанавтът едва свари да съобрази. Зловещият клюн вече стържеше по металния корпус, пипалата го притискаха с исполинската си мощ. Заскърцаха заплашително плоскостите за управление, единствените издадени елементи върху хидродинамичното тяло на батиандъра.
Замаян от безредното подмятане, човекът най-после успя да натисне електробутона. Ток от десет хиляди волта обгърна металната обшивка. Калмарът не устоя, сгърчи се и почервеня от гняв, отскочи настрана, зашеметен, обезсилен. За жалост само за миг. После връхлетя с още по-голямо настървение. Но и тоя път – отзад, сякаш някакъв свръхусет му подсказваше, че отпред действа убийственото ултразвуково оръжие, неимоверно по-мощно и по-опасно от опипващите сигнали на кашалотите. Отново вкопчи металната плячка в чудовищната си прегръдка, с по-неудържима ярост застърга с човка.
Питър посегна още веднъж да отхвърли нападателя с електрическия ток. Натисна копчето. Нищо! Опита повторно. Същият неуспех! Ясно, от страхотния тласък инсталацията бе излязла от строя.
Той не искаше да го убива. Само да го прогони. Ала вече нямаше друг изход. Налагаше се да пусне в действие смъртоносното си оръжие. Иначе рискуваше да загуби и батиандъра, и живота си.
Издебнал удобния момент, той натисна спусъка на ултразвуковия генератор. Но с някакво свръхчувствително сетиво, усъвършенствано през милионгодишната борба със сонарите на кашалотите, калмарът се дръпна рязко назад. И невидимият гибелен откос засегна само тентакулата му. Отсече я като нож. От раната бликна синята му кръв, размъти водата. Може би от болка, може би почувствал с дивия си мозък, че има насреща си по-опасен враг, кракенът изблъска с внезапен напън плячката си и отскочи назад, след като изблъвна от водната си фуния кафява боя.
От грубия удар Питър удари челото си в илюминатора. А когато отново отвори очи, чудовището беше изчезнало. Сякаш не се бе вестявало, като отминал кошмар. И само отрязаното пипало, което продължаваше да се гърчи, докато потъваше към дъното, издаваше, че не е било никакъв кошмар, а жестока действителност. Предупреждаваше човека за непознатите опасности, с които можеше да се сблъска по пътя си към бездната. Ехолокаторът му напразно опипваше водните слоеве. Само няколко акули, усетили с непогрешимия си нюх мириса на кръвта, налитаха върху потъващия къс месо.
Вече можеше да продължи пътя си. Питър отново се наклони върху пулта за управление. Натисна ключа на автопилота... Водореактивните струи зашумяха неравно. И батиандърът се запремята безпомощно във водата. Човекът мигновено изключи двигателите. Бе успял да разбере, бе видял и през илюминатора, че хоризонталните плоскости – елероните и вертикалният рул – са смачкани от кратката схватка с кракена.
Апаратът беше напълно неуправляем, негоден за работа. Питър натисна аварийното копче и оловните топчета, които му служеха за баласт, шумно се изсипаха през люка навън. Добила положителна плаваемост, лодката се устреми бързо нагоре. Осветеният от прожектора планктон заприлича на обилен снеговалеж.
А там, на предишното място, между двете сопла, отново се бе сгушил октоподът...
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.