Операция "Марсов венец"
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Трилър
- Художник: Любомир Славков
- Страници: 166
Изкушението да припознаем в героите на "Операция "Марсов венец" реални лица е много голямо, но авторът сам твърди, че "всичко в тази книга е плод на авторовото въображение и всички съвпадения с реални лица и ситуации са случайни". Ние, естествено, не трябва да се оставяме да бъдем подведени, защото някои събития и личности, описани в романа, напомнят поразително скандални събития и личности от близкото ни минало, макар че, разбира се, писателското въображение е доукрасило и добавило или отнело от истината и този кинематографичен, задъхан роман не може да се нарече документален. Документални са обаче духът на времето, мутренската атмосфера, диалозите, които напомнят езика на зрелия соц, цинизмът и двуличието в поведението на политици, олигарси, магистрати, ченгета, недоверието, прераснало в параноя. Голямо достойнство на този роман е липсата на морализаторство, липсата на открита присъда над тези герои, които до един попадат в графата "отрицателни". Лесно е да съдиш, по-трудно е да се отстраниш и да наблюдаваш. По-трудното е избрал да направи авторът. Двамата главни герои на романа - генерал Смилов и килърът Йото, няма да попаднат в рая със сигурност, но са изобразени с цялата им човешка сложност и противоречия. Ако изобщо има положителен герой, то е едно дете, болно от "пеперудена болест", уязвимо към тези болни "атмосферни" условия. Позволявам си своеволието да приема този образ като метафора на крехкото бъдеще, заченато в тази злокобна, обречена среда. Финалът обаче дава пречистваща надежда.
Виж повече...
Операция "Марсов венец"
Станчо Пенчев
От три неща се тресе земята, дори от четири, които не може
да носи:
от роб, кога стане цар; от глупец, кога до насита яде хляб,
от позорна жена, кога се омъжва, и от слугиня, кога заема
мястото на господарката си.
Притчи Соломонови, глава 30
Като момчета по панаирите обичаха да се подреждат един след друг и да удрят с юмруци голяма кожена круша с метална стрелка и цветна скала. Стрелката отскачаше под виковете им и отмерваше силата на ударите. Ако някой беше казал на генерал Крум Смилов, че в един зимен ден животът му ще се превърти като такава стрелка на панаирен силомер и никога повече няма да се върне в предишното си установено състояние, той просто би се усмихнал злъчно. Тогава му се струваше, че е видял и преживял всичко, което може да се случи на другите, и познава мислите и намеренията им като дневник на покойник.
Професор Секулов отвори прозореца и си пое дълбоко дъх. Въздухът бе влажен и с вкус на луга. Януари изтичаше непривично мек и от два дни денонощно ръмеше. Броните на подредените в двора на болницата линейки лъщяха в рехавата мъгла. Той раздвижи врата и пълните си рамене.
На вратата се почука. Секулов се обърна лениво. Беше младичката едрогърда медицинска сестра, която го гледаше с благоговение и надежда за внимание. Той вдигна едва доловимо брадичка и тя изчурулика:
– Господин Смилов пристигна.
– Покани го веднага – отвърна професорът.
– Но нали казахте да извикам съпругата на заместник-министър... – тя не можа да се сети веднага за името и млъкна притеснено.
– Тя ще почака, генералът не може да чака – каза Секулов и седна зад бюрото си.
Крум Смилов влезе, без да чука, и направи мълчаливо две бързи крачки до писалището, където професорът го чакаше усмихнат и с протегната ръка. Здрависаха се със стегнати длани и Секулов посочи стола вляво:
– Разполагай се. Защо не мина по-рано? Изследванията ти излязоха веднага. Как си?
Смилов – слаб, младолик, с тесни рамене и бедра, в тъмен скъп костюм, се отпусна леко на стола. Професорът – напълнял през последните години, се усмихна с лека завист на естествената му елегантност, присъща на човек, прекарал активния си живот в дипломатическия корпус. Генералът го погледна въпросително.
– Добре ли си? – попита Секулов и разгледа разпилените по бюрото си листове.
– Да – отвърна кратко Смилов.
– Имаш ли някакви оплаквания? Миналия път не каза нищо определено, а аз не виждам нищо обезпокоително в изследванията ти – той вдигна един лист. – Ето кръвната ти картина е добра. Е, не сме на трийсет, но... Боли ли те нещо? – обърна се към Смилов. Той го гледаше с неподвижен безизразен поглед.
– Не, не – генералът отговори някак колебливо, но не отмести поглед. Имаше тесни, твърди очи с почти незабележими вежди.
– Тогава? Проблеми?
– Имам внезапни пристъпи на тревога – каза бавно Смилов. – Никога не ми се е случвало досега.
Секулов кимна:
– Откога?
– Месец и повече.
– Кога се появяват пристъпите? – Професорът го погледна внимателно и като че ли невярващо.
– По всяко време.
– Какво усещаш?
Генералът преглътна сухо:
– Някаква безпричинна паника и страх, че предстои нещо лошо.
Професор Секулов намести очилата си:
– Хм, ще те изпратя, разбира се дискретно, при един мой колега. Да не е от преумора? Работиш ли още?
– Да, но не толкова активно.
– Почини си. За мен си напълно здрав физически за седемдесетгодишен човек и няма от какво да се безпокоиш. Явно нервите ти са разклатени. Защо не смениш въздуха? – Секулов стана и излезе иззад писалището. – Как е Галина?
– По цял ден е в нейната фондация – генералът се надигна.
Секулов видя как лицето му потръпна, но веднага възстанови маската си на непроницаемост. Не изпита жал.
– Не се безпокой, не смятам, че е нещо сериозно. Ще ти се обадя за прегледа. – Професорът протегна длан и докосна несигурно рамото му.
Смилов кимна и му подаде нямо ръка за довиждане.
Професорът остана загледан в затворената врата, после намести очилата си и застана на прозореца. Когато сестрата влезе пак, той ѝ направи знак да изчака. В дългата си медицинска практика бе виждал какво ли не, но някак не можеше да повярва на това, което му каза генералът. Може би защото винаги се бе чувствал неуверен в присъствието му, в излъчващото се от него студено вътрешно равновесие и безчувственост. Като пред статуя на суров древен идол, която времето не можеше да нарани или повреди. „Идол, глупости!“, помисли си и разтри с пръсти чело, но мисълта остана натрапчиво у него, докато преглеждаше следващите си пациенти.
Когато колата излезе на „Витошка“, бледото зимно слънце проби облаците и по мокрия асфалт и тротоарите трепнаха кратки сенки. Смилов спусна стъклото и разтри с пръсти клепачи.
Шофьорът Стамат – едър и кръглолик, с големи, малко клепнали уши, го погледна изчакващо в огледалото. Генералът улови погледа му и каза:
– Спри на „Патриарх Евтимий“, до книжарница „Хеликон“!
– Разбрано – отвърна отсечено Стамат. Бе стар кадър на УБО, излязъл от системата след една от многобройните чистки в службите. Генералът го разпозна случайно като охрана в крайпътен мотел с евтини проститутки и прибра при себе си. Сега му бе верен телом и духом като доберман. Понякога се питаше дали това е от страх или от почит, но друг път бе сигурен, че няма човек, способен да изпитва трайно уважение, и само боязънта да не сбърка го държеше отговорен. Мисълта, че другите се страхуват от него, никога не го бе притеснявала, защото смяташе, че в противен случай страдат редът и справедливостта.
Обедното оживление беше напълнило улиците с хора. По „Витошка“ витрините на пустите след празниците магазини проблясваха в раздигащата се мъгла, а човешката тълпа, понесла тъмните си зимни дрехи, се движеше без ред и посока. Смилов премина от единия на другия тротоар, заобиколи внимателно няколко локви и остана минута пред магазин за обувки. Изпитваше желание да се разсее от неприятните усещания в болницата, но работите му не търпяха отлагане.
Когато влезе в „Синьото кафе“, Асен Катов се изправи от масата в дъното и вдигна показалец, обрамчен с голям пръстен с монета. Здрависаха се с делови усмивки и Катов – слаб като чироз, с пригладени посивели слепоочия и сако с цвят на зелен лимон, каза:
– Радвам се да Ви видя, не сме се срещали много време.
Смилов само кимна и си поръча плодов чай.
– Извинявайте, че Ви обезпокоих, но... – добави Катов.
– Моля Ви се! – махна с ръка Смилов – Винаги съм готов да помогна. Как са нещата в Административния съд?
– Винаги може да е по-лошо, но се справяме. Не Ви търся във връзка със съда.
– Слушам.
Катов преглътна и превъртя едрия пръстен на показалеца си.
– Само ще Ви помоля да извадите батерията на мобилния си телефон.
– Давайте по същество – прекъсна го Смилов, – телефонът ми е в колата.
– Извинявайте, но сме под постоянен натиск. Става въпрос за избора на нови членове на Висшия съдебен съвет. – Катов бе протеже на бившия му заместник в отдела, Войнов, и въпреки че не беше завършил като повечето висши магистрати полицейската школа в Симеоново, успя да направи почти светкавична кариера и да се превърне в доста полезен за управляващата върхушка човек. Генералът стоеше косвено зад възхода му, но го бе подкрепил политически при последния му, най-важен избор за втората по тежест длъжност в Административния съд. Това създаде близост от взаимен интерес, макар че Катов рядко го молеше за услуга.
– Кой е вашият кандидат? – попита Смилов.
– Не само моя. Аз почитам колективната игра, а лобирането в момента е извън всякакъв контрол, всичко изглежда непредсказуемо.
– Или прекалено предсказуемо – усмихна се неволно генералът. Според конституцията от 1991 година съдебната власт беше държава в държавата, тя имаше влияние върху целия живот на обществото, но не подлежеше на контрол от него и се подчиняваше само на свой независим орган. Попълването на квотите във Висшия съдебен съвет винаги предизвикваше раздвижване на политическата класа, съсловието и олигарсите, защото той назначаваше, повишаваше или наказваше магистратите. – За парламентарната квота ли става въпрос?
– Не. Там, слава Богу, имаме прогрес.
Смилов го погледна и каза с едва доловима ирония:
– Не споменавайте напразно името Божие в делата на противната сила!
Катов премигна сконфузено.
– Да разбирам ли, че става дума за квотата на президента? – попита генералът.
– Помощта Ви ще бъде неоценима.
– Карате ме да се притеснявам! – прекъсна го Смилов. – Няма неоценима помощ, но още не съм чул името на кандидата.
– Борил Симеонов.
– Прокурорът? Хм. Главният обвинител няма да е във възторг, Симеонов изсипа доста кал върху него по време на избора му, но... – генералът вдигна иронично рамене – какво да се прави, винаги има недоволни, дори в играта на народна топка.
Катов го погледна:
– Да разчитаме ли?
– Е – усмихна се с лека язвителност Смилов, – аз все пак не слагам подписа си под указа за назначение, но ще направя всичко необходимо да има такъв указ.
– Благодаря Ви! – кимна облекчено Катов. – Аз... мога ли да помогна с нещо?
– Като гражданин – не, но като заместник-председател на Административния съд със сигурност. Има две дела за твърде големи суми срещу една от компаниите, които консултирам. Ще Ви дам номерата на делата.
– Каквото е необходимо, ще бъде направено – каза Катов и погледна римския аргус върху пръстена си.
„Сигурно е фалшив“, помисли Смилов и му подаде ръка.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.