Колкото пò не го приемаха в Художествената академия, толкова по-заинатено Стоян рисуваше картини. Рисуваше едни равнодушни овчици с ръбести крака като краката на козата за прескок във физкултурния салон, обаче с човешки очи. Руното на всяка овца беше тъй фино пипнато, че отсетне мнозина се чудеха на търпението му даси играе чак пък толкова. Малко бяхме тези, които знаехме, че Стоян изобщо не си играеше, а правеше една друга работа: мацваше дебело контура на животинката, после вземаше една виличка за пасти и почваше да я врътка в боята, както се навиват макарони. И тъй се получаваха всичките онези къдри и прелестни буклички, но това беше тайна. Както и да е. В картините му овчиците ту пъплеха по сини баири, ту стояха скупчени под червени дървета, ту се спускаха от ония баири, а над баирите догаряха дяволски залези. Покрай овцете неизменно се мотаеха черни като прилепи кучета, много приятни и изтънчени, с глави на дракончета, духчета и ухилени кукумявчици. Имаше и картини със зимни сюжети – те, разбира се, бяха почти изцяло черно-бели с изключение на гълъбовите слънца в белите небеса: по едно гълъбово слънце на всяка. Там обаче кучетата изглеждаха зли и озъбени, сякаш вампирясваха. Нямаше хора, но облаци – задължително. Веднъж не се сдържах и го попитах ехидно как разбира, че една картина е вече завършена. „Какво викаш?” – рече той. „Как разбираш кога една картина е завършена?” – повторих. „Много просто! – отвърна – Една картина е завършена, когато я подпиша!” – каза.