ВЛЮБВАНЕ

7 октомври 2009:

Почти цяла година се каня да ти разкажа как се влюбих в Аделия.

Може би помниш, че през септември 2007 бях на конференция по невропсихология в Джаксън Хоул заедно с Марк. Стийв, който защитаваше криминални престъпници, имаше насрочено дело във федералния съд в Мисула по същото време и реши да дойде с нас. Нали са запалени планинари, накараха ме да вземем самолета три дни по-рано. Кацнахме в проливен дъжд; планината не се виждаше. Бяхме си запазили един джип Биймър хикс-5, сложихме чантите с официалните костюми в багажника и, въпреки времето, аз подкарах звяра към подстъпа до Тетонските върхове.

Горе едва успяхме да опънем палатката върху прогизналата земя и заваля сняг. Натрупа толкова, че вместо за изкачване до Големия Тетон трябваше да мислим как да се измъкнем надолу. Не знам дали знаеш, че Тетоните са три и са кръстени така от френски трапери, защото им приличали на цици. Чак на втората нощ успяхме да се доберем до джипа, но трябваше да преспим в него. По радиото разбрахме, че снегорините ще стигнат до нашето място най-рано на съмване.  Марк и Стийв бяха бесни. Опитах се да се пошегувам, че не всяка цица, към която протягаме ръка, е готова да ни се отдаде. Това ги вкисна още повече. Неуспехът за много мъже е непоносим, а женското отсъствие го превръща в упрек, особено когато са и лишени от чувство за хумор.

И както знаеш, тук, в Америка, повечето от приятелите ни вземат себе си прекалено сериозно. И не пият. Така че, вместо за трима мъже, които се наливат с мартини в Карибски бар, както е при Хемингуей, става дума за двама американци и един български имигрант, увити в якета върху неудобните седалки на джип германско производство, които си говорят за жени. На сухо. Тези разговори са ме отегчавали винаги, но откак заживях в Америка, не мога да ги търпя. В инфантилността на мъжете тук има нещо брутално: те са като децата, които обичат да тормозят животни, но без невинността.

Бих предпочел твоят колега Марк да ми говори за музика, макар че и на тази тема е скучен. Мислите му се въртяха около професора по кларинет, който беше карал студентки да му показват гърдите си, за да им пише по-добра бележка. Спомни си, за случая писаха в местния вестник, започна разследване и няколко дена по-късно го намериха мъртъв в крайградския парк прегърнал ловната си пушка. Самоубил се беше само една година преди да се пенсионира. Попитах Марк дали е чувал за възрастни жени професорки, които са карали студенти да им показват члена си. Порив на вятъра раздруса тежката кола и не разбрах какво ми отговори.

Стийв не беше университетски човек и беше непоколебим, че професорите не трябва да имат никакви любовни или сексуални отношения със студентките си, дори когато са млади. Той, комарджията, направи аналогията, че никога не играе покер за пари с младите адвокати от фирмата. Стана студено и аз включих двигателя.  На моите 63 години, баща на пет деца от два брака, съм твърде далеч от подобни сексуални притеснения. Или престъпления. Сластолюбието на мъжете е слабост, не средство за упражняване на власт. И са ми особено смешни в напреднала възраст, когато сладострастията им растат обратно пропорционално на възможностите.

Умълчахме се в тъмната кола, засипвана от сняг. Слава богу, имахме гориво да се топлим цялата нощ. Нямах усещане за предстояща катастрофа. Но конференцията щеше да започне в девет на следващия ден, а аз бях предвиден да ръководя пленарното заседание. Сякаш прочел мислите ми, Стийв, който идваше често в Джаксън Хоул да стреля по елени, каза, че знае една баня с козметичен салон на Милуърд Стрийт, където може да се оправим, стига да ни отринат навреме. Представата за турска баня с потилня ме стопли. Тук такива места наричат „Тяло и душа,” но, както Стийв се изрази, до душата рядко се стига. Освен ако не смяташ, че душата ти е в малкия таз, продължих мислите му. Масажът и потилнята, а особено момичетата, които те масажират, го кръвонапълват и те предизвикват към освобождение. Оргазмът е като работа: да произведеш тръпката. Няма го кефа!

И в този момент, повярвай ми, схванат в полулегналата си поза в затоплящата се кола, изведнъж ме осени, че откак се преместихме да живеем тук, не съм изпитвал онова лениво, балканско състояние на мечтателно съзерцание, онова наследено от турско време усещане за безвремие и предчувствие за постоянно, непредизвикано, но събиращо се вътре в душата  удоволствие, което няма нищо общо с ефективността, а е просто наслаждение, отпуснатост, замреженост, разтваряне на сетивата като чашките на цветя, които копнеят да бъдат опрашени, и дали ще завърши с оргазъм или не няма значение, тъй като самото то е един дълъг, чувствен, практически безкраен оргазъм от непроизводителното съществуване. Кеф! Кефът не е освобождение  —  кефът е копнеж, който няма свършване. Иди че го обясни това на Марк и Стийв.

Рано на другата сутрин  —  гол, кисел, с горчива уста и настръхнал от кошмарната нощ, сякаш бях се лашкал неразсъблечен в зиморничав български вагон  —   наистина отворих вратата на парното помещение в „Тяло и душа” на Милуърд Стрийт и се гмурнах в неговия здрач. Петнайсет минути стоях прав на пейката, за да усетя най-горещото. И после, с дробове пукащи от кислород, ме сложиха да легна по корем върху колосан, ослепителен чаршаф в стая с тиха японска музика. Погледнах часовника си: до началото на конференцията оставаха деветдесет минути. Имах време за кратък кеф, американски. Трябваше да ми остане време за едно двойно еспресо, за да се превърна в ефективния индивид, от когото всички очакваха блестящо слово. Започнах да си припомням какво точно щях да кажа и очите ми се замрежиха. Душата ми искаше да потъне в кефа, да не я притеснява часовника, да употреби леността, в която беше родена. Задрямвах, но не сънувах. И тогава усетих малки, кадифени пръсти бавно да се плъзгат по кожата на гърба ми.

Не бях чул кога е влязла. Но кожата ми не можеше да греши: в стаята имаше жена. Пръстите минаваха по врата ми, после по средата на гърба, седалището, бедрата, накрая се отичаха към петите. Бях очувствен от парата, пръхкав, подготвен за усещането. За събуждането. Пръстите бяха научени да прочистват пътищата на телесната енергия от несъзнателно стегнати мускулни влакна: те познаваха механиката на спазмите, конвулсиите и напрегнатостга. Ако бяха мъжки пръсти, щях да усетя прилива на вътрешна енергия в стопроцентовата си отпуснатост. И толкова. Женското пипане обаче припомня на кожата ми за сексуалната тръпка. При цялата си нежност, то е като тътена преди земетресение. Лежах отпуснат под пръстите й, за да се съвзема от физическата умора, но представата, че съм пипан от жена, ми създаваше друг вид напрежение. Както беше анонимно, както беше неутрално, женското пипане ме предизвестяваше за нещо, което стои в мен и чака. Стояло е в мен от дете и щеше да стои, докато живея, без значение дали мога да го осъществя или си остава във въображението ми.

Тогава чух гласа й.  Каза ми да се покрия с чаршафа и да се обърна по гръб. Или може би ми каза да се обърна по гръб и покрия с чаршафа? Второто беше по-лесно, първото – по-прилично. Гласът й беше тънък, звънък, напевен. Не повече от 25-годишен. Твоят глас, любов моя, звучи страшно сексапилно по телефона, дори както си на петдесет, но иначе е поучителен. Гласът на тази жена беше сексапилен без да е носов. Нито нарочно предизвикателен. Никакво глезене. Според мен тя употребяваше най-нормална професионална любезност. Но има женски гръкляни, които вибрират по непоносимо възбуждащ начин: обертоновете, които произвеждат, действат върху кожата като пръсти, които сгорещяват кръвта. Не знам, може би бях подготвен да го възприема така. Но това беше усмихнат глас: на жена, която говори винаги приятелски. Така говорят жени, които не се страхуват от мъжете. И са отворени – няма защо да се крият зад студена интонация.  Ала тяхната отвореност често се тълкува погрешно като откровеност. Сякаш са готови за всякаква интимност. Истината е, че това са жените, които си избират  —  най-трудните жени.

Подчиних се на гласа и се заобръщах върху удобното легло. „Чувствай се като у дома си. Отпусни се. Отпусни се като за сън ...” ми казваше той, а аз не смеех да погледна към мястото, от където идваше. Исках да изглеждам като добър пациент, подчинен на своя лечител. Държах очите си отворени, но, освен заоблените аплици с жълта светлина в ъглите на стаята и пастелено бежовите стени, жена не видях. В този момент тя сложи кърпа, напоена с гореща вода върху очите ми. Още една бариера  —  освен многото морални  —  между предизвестителя на сексуалната тръпка и неосъществимите ми представи. И отново пръстите, които се плъзгаха по кожата ми. Този път придружени от гласа й, който назоваваше кои мускулни групи трябва да отпусна. Гръдните, коремните, четириглавия на бедрото, прасците. И всичко това, от челюстта до пръстите на краката, погалено от нея, трябваше да потъне в напълно отпуснат покой. Подчинявах се бавно. Гласът ставаше все по-мек и тих, сексапилните му вибрации се стичаха и отекваха в корема ми. Покоят ме обзе, бременен с онова очакване, от което няма спасение.

Така съм лежал около пет минути може би, когато нейният глас ми пожела приятен ден преди да чуя вратата на стаята тихо, практически безшумно да се затваря. Очевидно от външната страна. Махнах кърпата от очите си и се надигнах. Бях сам. Умирах за двойно еспресо.

Речта ми мина добре него ден. Конференцията затече в своя банален ритъм. Вечерта имахме традиционния коктейл и вечеря; продължихме с няколко питиета в онзи каубойски бар на главната улица, където столчетата са направени като конски седла. Марк и Стийв се напиха бързо и повтаряха, че трябва да отворим подобен бар в Чикаго. Интелигенцията в Линкън парк била твърде женствена, мъжете щяли да сядат върху конските седла по женски, с двата крака отстрани.