МАМА И ТОРЕНТИТЕ

Мама бе полуграмотна. И като всеки полуграмотен или неграмотен българин бе безкрайно честен човек. Има някаква връзка между грамотността и честността на човека. Колкото повече се ограмотяваш, толкова повече се отдалечаваш от достойнството си. Толкова повече започваш да правиш компромиси.

Та мама бе полуграмотна, което значеше, че знае буквите, но правилата за тяхното ползване не знаеше. Не бе прочела нито една книга, но ме научи да си свалям шапка в книжарницата.

Т.е., тя изпитваше пиетет не само пред грамотността на другите, а към знанието въобще. Ако нещо я заинтригуваше можеше да слуша с часове. Имам чувството, че в бързината си да възпита сина си – аз съм единственото й дете, значи иде реч за мен, - та в бързината да възпита сина си като че ли не си остави време да прочете поне една книга.

И въпреки всичко изпитваше такъв респект към книгата, какъвто изпитваше към Дева Мария. Мама бе безкрайно набожна, но не слагаше Бог на върха на пирамидата, а майката на Божия син.

Така ме научи да боготворя майка си и аз.

Но…

Беше ми излязла книга и аз, разбира се, надписах една и й я дадох. С ясната мисъл, че няма да я прочете, но ще я носи в чантата си и тайно ще милва портрета ми на задната корица на книгата. И ако някой нещо й каже винаги ще има възможност да извади книгата от чантата и да му рече нещо в смисъл, че от него няма какво повече да научи, защото нейният син е писател и ей сегинка може да извади цяла книга, написана от сина й, и да му я размаха пред носа…

Тази книга щеше да е плодът на нейното възпитание, на невъзможността да прочете книга, за да може синът й сега да кротува в чантата й… Поне в чантата й да кротувам.

И винаги, във всяка моя книга има късче от мама. От начина, по който разказваше, от морала, който проповядваше…

Та й дадох новата си книга на мама, която пред очите ми я погали, нежно я постави на леглото до себе си…

Това не бе последната книга, написана от мен, но бе последната, която дадох на мама.

Тогава тя получаваше петдесет и осем лева пенсия. Помоли ме да й подам чантата – помислих, че ще слага книгата в нея, - подадох й чантата, бяла на цвят, тя я разтвори, извади портмонето си – от ония портмонета, чието езиче се закопчава с тик-так копчета – щракна копчето на „так” – така щраква при отваряне, попита ме колко струва книгата, отвърнах осем лева, тя извади осем лева и ми ги подаде…

Бях сащисан. Гръмнат. Стреснат. Трогнат. Очарован…

Не бях аз…

Тя видя какво е направила с едно „щракване” на копчето на портмонето и рече:

- Взимай, взимай… Това ти е хлябът, мама…

Ако мама имаше компютър тя щеше да попита къде се плащат торентите и никога нямаше да изтегли нищо, ама нищо, дори книгата на нейния син нямаше да изтегли, защото знаеше, че това е хлябът на някого…

И съм безкрайно изумен от реакцията на тези, които ореваха интернет пространството, без да си задават въпроса, че непрекъснато ощетяват някого…

По отношение на книгите отдавна се опитвам да кажа, че е дошло време на смяна на носители. Хартиеният носител вече свърши своята работа и е на доизживяване. Дойдоха нет-буците… Но се питам дали не дойде и краят на професионализма. Защото изведнъж се появиха едни интернет-книжарници, които бълват безплатно електронни книги… А това не е нищо друго, освен нарушаване на авторски права.

Защото няма да минат и десет години и сегашните книжарници няма да са нито толкова много, нито така заредени. Ще изживяват някакъв мним книжен Ренесанс няколко книжарници за букинисти. Но сменяйки носителя ние ще дадем възможност на природата да въздъхне със зелените си дробове, защото ще й спестим сечта за производство на хартия…