Помашка рулетка
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Романи и повести
- Страници: 154
"Помашка рулетка" е роман, който като че ли е писан утре. Разказ за помаците в Родопите, но и разказ за случващото се с исляма. Консерватизъм и деспотизъм спрямо жената в семейството. Прекарване на хора през границата, каналите за бели робини... Всичко това, което се случва сега всъщност е добре забравено старо. Неща, които се опитваме да забравим, но събитията, случващи се на границата ни сега не са от вчера. Без да е пророк авторът, описал живота на помаците в "Скритият живот на една помакиня" ни представя в този роман другата страна на монетата. Близките, почти роднински отношения, благодарение на които се раждат деца със синдрома на Даун. Възможно ли е брат и сестра да се оженят, възможно ли е брат да е сводник на сестра си, която по-късно... Един разтърсващ разказ за Родопите такива, каквито не ги познаваме. Потънали в тайнственост, забулени с измислен героизъм и измислена история...
Това е роман, който разтърсва със своята откровеност и познаване на живота в Родопите...
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
Иде ми да го хвана тоя доктор за гушата. Телесата му се тресат като малеби в линейката, а той се чуди какво да прави. Уж държи системата, ама линейката се друса.
На няколко пъти вече чука на прозорчето и кара шофьора да спира, защото иглата се вади от вените на Помака.
Тъй му викахме всички в селото.
Помака му викахме.
И помаци, и българи така му викахме.
Той беше единственият ахрянин, който се гордееше с прякора си.
И си носеше тоя прякор от четвърти или пети клас още. Тогава на помаците им сменяха имената.
Всички си смениха имената, само той не го сменяше. Идваше в училище и когато класната го питаше как му е новото име, той мълчеше като пукал.
Седяхме на един чин и аз го ритах по глезените, ама той мълчеше.
Ние с него крива дума не сме си казвали.
Както се казва, от мръвка месо сме израснали и все бяхме заедно, нищо че аз съм българин.
Само тогава, като го ритнах пак под чина така, че кокалчетата чак му разкървавих, той ме изгледа кръвнишки и рече:
-Ти да мълчиш бе, каурин...
-Ти цял живот помак ли ще бъдеш? – му рече тогава класната.
Тя, и класната, беше ахрянка, ама се българееше.
Беше си сменила името няколко години преди останалите. Сигурно и заради това си остана стара мома.
Нито един ахрянин не я искаше, щото ги била предала. И българин от селото не искаше да я вземе, щото е помакиня.
А се чукаше като свирка.
Тогава дечурлигата седяхме на пост пред кръчмата. Даже си бяхме въвели дежурства.
Който беше дежурен от момчетата през деня в клас, още в пет часа следобед заставаше пред кръчмата.
Влезеше ли директорът на училището, или кметът вътре, дежурният ни намираше да ни предупреди.
Ако беше кметът, изчаквахме час-два и всички момчетии – и помачета, и българчета, се качвахме на дървото пред кметството.
От студа ли, от гледката ли, която ни очакваше, ама пишките ни ставаха на кокалчета...
Ако някой ни гледаше отстрани, щеше да ни вземе за ято, готово да отлети на юг.
Ние ни юг знаехме, ни север, но знаехме, че като гътне кметът няколко ракии, ще се качи в стаята си.
Светваше кметът лампата, вдигаше телефона и без нищо да каже, го затваряше.
Минута след това се появяваше и класната.
Оглеждаше се, хлътваше в магазина, пълнеше чантата, дето носеше, после излизаше, пак се оглеждаше, но нагоре, към дървото не се сещаше да погледне.
Ако някой в селото минеше, тя се правеше, че в обувката й е влязло камъче, събуваше я, докато оня отмине, и после, с обувка в ръка, се вмъкваше заднишком в кметството.
Като влезеше при кмета, с него въобще не си говореха. Нито пък гасяха лампата.
Само дето той щракваше ключа зад нея.
Нито един път не я видяхме да си сваля гащите.
Облягаше се на бюрото, докато оня си разкопчаваше панталоните. Сетне вдигаше роклята й...
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.