Първа глава

Нощта избледняваше. През отворения прозорец прозираше слаба светлина – виолетова отгоре, розова отдолу, а под нея имаше тясна златиста ивица, която ставаше все по-широка. Константинопол се събуждаше мокър от средиземноморската роса, радостен и отпочинал. Приятно хладният ветрец откъм Босфора носеше всички благоухания на рано цъфналите цветя и храсти. От светлицата се откриваше Златният рог. В първите дни на пленничеството си Йоан съзерцаваше с часове белите ладии по искрящата от слънцето водна повърхност. Красотата на гледката се допълваше от кипарисовите градини с водоскоци на крайбрежните вили и блестящите кубета на църкви и портици по височините на квартал „Петрион“.

– Бог да даде добро време, господарю. Дано не бъде много горещо – каза слугата, докато помагаше на Йоан да се подготви за църква.

Вече бяха изминали две години, откакто най-малкият Асеновец беше в плен. Неговият служник Стефаница имаше български произход и знаеше български език. Въпреки това Йоан не изпитваше добри чувства към него. Стефаница отказваше да му помогне да избяга. Цяла дузина стражари пазеха Йоан и го следваха навсякъде. След време започнаха да го държат под око отдалече, защото вече не допускаха, че бягството му е възможно. Все пак необикновената височина на Йоан – доста над един разтег – и снажното му тяло всяваха страх, а и той беше в онези юношески години, когато човек постъпва необмислено. Без да подозира, хора от Влахерна следяха всяка негова стъпка и дума. Йоан живееше в неизвестност – знаеше, че може да се случи всичко. Най-нещастното му очакване беше да го убият, а най-щастливото – да го пуснат да се върне в Търнов.

Новите му господари като че искаха да го съблазнят. Настаниха го в красива къща недалече от Августейона. Не се скъпяха да го хранят и обличат. Осигуриха му учител да го въведе в науките – богословие, история, етика, политика, риторика и юриспруденция. Казваше се Тимофей – човек с остър ум и изкусен сладкодумник. Тези, които го бяха наели, очакваха, че ще влезе под кожата на Йоан, ще се сприятелят или помежду им ще се породят отношения като между баща и син. Но не се получи, младежът остана затворен в себе си – нито се оплакваше, нито молеше за нещо.

Един ден Тимофей го попита дали ще се съгласи на заниманията им да присъства още един ученик. Йоан прие с безразличие, но Панайотис спечели доверието му. Неговото семейство не беше от придворните. Йоан си помисли, че съученикът му e избран поради неговите забележителни умствени заложби. Не знаеше, че бащата на този младеж също ще започне да го следи, макар и непряко. В неделя следобед Панайотис се връщаше вкъщи, при родителите си. На тези срещи баща му отделяше достатъчно време за разговор, като не пропускаше да разпита за Йоан, уж от любопитство към чужденеца, а и синът му не криеше нищо от него. В понеделник сутрин бащата донасяше с най-големи подробности в императорския двор всичко, което беше научил. Тази информация използваха императорските тайни служби, които имаха задачата да проникнат дори в мислите на Йоан. Това им помагаше да дават необходимите указания на учителя Тимофей.

Йоан не подозираше, че той самият е причината да съществува тази организирана група, която трябваше не само да го пази, а и да контролира неговите мисли и чувства, възпитанието и възгледите му. Имаше вероятност усилията им да бъдат възнаградени и да постигнат целта си. Тогава Йоан щеше да стане техният фаворит за престола в Търнов.

Всеки неделен ден двамата с Панайотис тръгваха рано-рано към храма „Света София“, за да присъстват на литургията. Йоан ходеше там с желание, но не толкова заради богослужението. Интересно му беше да наблюдава членовете на императорския двор, хората от знатни семейства. Някои от тях бяха прославени не само в страната, а и в странство. С най-голям интерес разглеждаше императорската двойка.

По пътя към храма си спомни времето, когато видя Константинопол за първи път. Дни наред гледаше в захлас високите многоетажни здания, позлатени от сутрешното слънце. Човек от пръв поглед разбираше, че величествените фасади, грижливо и изкусно изработените архитектурни елементи носят белезите на отколешна култура и неизчерпаeмо богатство. Като че ли сам Господ се беше усмихнал на тази страна и ѝ бе дал щедрото Си благословение. Винаги когато погледнеше „Света София“, Йоан си спомняше думите на своя учител Тимофей, че тя е най-големият християнски храм в света. Както всяка ясна неделна утрин, и днес огромният купол над централния неф и няколкото по-малки полукупола над източната и западната страна светлееха със сребрист цвят, а слънчевите лъчи придаваха златен оттенък на блясъка им.

Минути преди да прекрачат прага на църквата, запяха камбаните, малки и големи, изплашиха рояк птици, накацали около камбанарията, и възвестиха, че е време за литургия. Двамата младежи потънаха в мрак, когато светлината на лазурното пролетно утро остана отвън, а те се озоваха във вътрешността на църквата. Постепенно очите им свикнаха с по-меката светлина. Отвътре Божият храм изглеждаше още по-величествен. Мястото, което им беше отредено, се намираше на второ ниво в галерията, в дясната корабна част. Оттам можеха да виждат амвона, олтара и като на длан всички знатни особи, които всяка неделя неизменно идваха да се черкуват. Пъстрите им празнични дрехи подхождаха на облицованите със златни мозайки и скъп мрамор стени. Срещу местата на момчетата се намираше другата галерия, отредена за благородници, които бяха по-приближени на императора. Тя се крепеше на редица от капители, чиято повърхност беше украсена с акантови и палмови листа, изрязани така дълбоко, че създаваха впечатление за бяла дантела на тъмен фон. Двамата младежи мятаха искрящи погледи нататък, към чернооките ромейски красавици, замръзнали като изваяни в своите затворени догоре далматики от корава и тежка коприна. Ала най-често поглеждаха към Дионисия. Тя се виждаше в целия си ръст, а пред нея седяха родителите ѝ. Панайотис ѝ кимна и тя му отвърна със сдържана усмивка. Свързваше ги невинно приятелство, но младежът очакваше то да прерасне в нещо повече и смирено се молеше на Бога за това.

В този момент на отсрещната галерия се случи нещо необичайно. Към Дионисия се втурна друго момиче, вероятно нейна приятелка. Двете се прегърнаха и застинаха така задълго. След това започнаха да си говорят както приятелки, които не са се виждали отдавна. До края на службата стояха една до друга, а Йоан не можеше да отклони погледа си от втората девойка.

Всички очакваха с трепет пристигането на императора и императрицата. И ето, от нартекса към нефа през една от деветте огромни врати, наречена „императорска“, те се появиха. Мигновено всички се поклониха ниско, с почти религиозна почит. Императорът беше с черна, леко оредяла коса, мургаво лице с гърбав нос и бляскащи черни очи. Имаше добродушен, но и уверен израз – като на човек, когото съдбата е издигнала по някакво законно, полагащо му се право. Можеше да се допусне, че като всеки велик суверен си позволява да избухва, да вика и да се гневи, но сега цялото му естество и душата му бяха обуздани от силна и искрена набожност. Носеше скиптър и корона, а скъпоценният му кавадион стигаше до пода. Църквата беше приютила цвета на константинополската аристокрация – всички тези хора бяха наследници на своите набожни деди и прадеди, но нямаше нищо друго, което да насърчава и утвърждава вярата така, както фигурата на императора в християнския храм.

Немалка част от погледите бяха отправени към императрицата. Тя вървеше към олтара редом със своя съпруг и господар, вдигнала очи нагоре. В едната си ръка държеше молитвеник. Косите ѝ бяха събрани в златотъкана коприна. Позлатен пояс, който се закопчаваше с голяма тока, прихващаше около кръста дългата ѝ рокля.

Литургията започна. Сам патриарх Георгий Ксифилин, в златовезано пивиале и с лъскава тиара на главата, отслужваше литургията. Разнесе се гъст благовонен дим, който обви свещеника и олтара и се заиздига бавно на спокойни кълба, като увенчаваше тайнствената тържественост на храма. Понесоха се звуците на музиката и тяхната хармония изпълваше църквата ту с ангелски гласове, ту с песента на славеи. В богослужението се включиха епископи с позлатени одежди и други представители на понтифекса, но те не можаха да привлекат вниманието на Йоан. Той не снемаше поглед от девойката, която с детинско страхопочитание и смирение издигаше полузатворени очи към тайнствената и неизмерима сила на Бога. Панайотис, подобно на повечето присъстващи, слушаше жадно песните на духовниците, а винаги когато зазвучеше музиката, лицето му наред с благоговението и страха изразяваше особена наслада.

Когато службата свърши, един от главните свещеници изнесе кратка проповед. Йоан не можа да разбере всичко, защото това не беше истинско и красноречиво слово с присъщата му изразителност, паузи и пластичност на интонацията. Изказът на духовника беше толкова монотонен, че наподобяваше църковно припяване. След като се напрегна, Йоан все пак успя да чуе неговите слова:

– Нашият живот протича в три общности – семейството, църквата и държавата. Днес искам да ви кажа няколко думи за най-голямата ни общност, тази на нашата империя. Какво ни различава от другите народи? По улиците на Константинопол може да срещнете хора от всякаква националност – гърци и траки, арменци и руси, египтяни и сирийци, българи и власи, франки и италийци, светлокоси и мургави, бели и чернокожи. Всички те имат еднакви права, защото пред Господ всички сме равни. Нашата империя е успяла да превърне това расово многообразие в приятелска сплотеност. Замисляли ли сте се коя е съставката, която споява тази разнообразна човешка маса в монолитна сплав? Приемете, че всеки от нас е камък в обществената сграда на империята. Кой според вас е хоросанът, който споява тези камъни така, че сградата да не се разпада и да пребъдва почти цяло хилядолетие? Това е нашата възвишена християнска вяра. Без нея ние сме тълпа, а тя ни превръща в обединено човечество, в общество, на което не са чужди любовта и състраданието, толерантността и взаимното уважение. Както за всеки благочестивец има място на трапезата на християнската вяра, така и в нашето общество има място за всеки човек, независимо какъв е произходът му. Нека всеки от нас да бъде радостен и удовлетворен, че е имал щастието да се роди и да живее в среда, в която е въплътен идеалът на християнството, защото той е в основата на нашата държавна общност. Ако проследим високопоставените мъже, управлявали империята, ще видим, че сред тях има представители на всички националности, които изброих. Това ни дава основание да кажем на Спасителя: „Eто, Боже, ние сме предани на Твоите закони, ние се уповаваме на Тебе, затова молим за Твоята милост и благост към нас“.

Когато службата привърши, Панайотис остана да се моли, а Йоан отиде да се изповяда. Потърси свещеник Данаил, който беше българин. Няколко пъти го беше молил да му помогне да избяга. И въпреки че отецът категорично му отказа, Йоан не виждаше друга надежда. Можеше всяка неделя да го моли за това. Изповедта се пазеше в тайна и Йоан не допускаше, че някой би могъл да чуе разговора им.

– Благослови, Боже, царя на българите! – посрещна го Данаил.

– Защо ме наричаш цар? – попита го Йоан. – Царе са братята ми.

– След като братята ти са постигнали съгласие да управляват българите като равнопоставени царе, логично е и третият брат да има такова право.

– Може и така да е.

– Ще се моля на Бога да бъдете живи и здрави и нека Той ви помага във всяко добро дело.

– Размисли ли дали ще ми помогнеш да избягам?

– Колкото и пъти да ме молиш, моят отговор ще е същият.

– Значи отново ми отказваш. Все пак не разбирам защо. Не можеш или не искаш?

– Не искам да си слагам грях на душата, като ти кажа, че не мога. Сигурно мога.

– Това означава, че съзнателно не искаш.

– Царю, наистина съчувствам на нещастието ти, един Господ вижда. Затова ми е така мъчително да приема твоето възмущение и недоволство.

– Ако ми помогнеш да избягам, обещавам, че ще ти се отблагодаря. Сигурен съм, че ще мога да измоля от братята си да ти дадат най-високата духовна титла в нашата държава – патриарх. Имаш... царската ми дума. Заклевам ти се.

– Не, не! Ние, духовниците, не се борим за титли на този свят.

– Нека за малко да оставим духовенството настрана. Не се ли чувстваш българин? Нима си се отрекъл от своя род? Няма ли у тебе поне капка любов към българщината? Имаш възможност да станеш духовен пастир на своя народ, а ти...

– Знам за какво говориш, царю. Аз съм служител на Христос, а тази служба е извън рамките на народите и на държавите. Той е Бог на всички. Нашият патриарх е наместник Божи на земята. Не мога да дойда в Търнов без неговата благословия. И как бих му обяснил причините, поради които получавам този висок пост?

Докато те разговаряха, църквата обезлюдя. Панайотис беше от малцината, останали в храма. Изчакваше Йоан да свърши с изповедта си и не подозираше, че той говори за нещо друго. Затова, когато българинът се върна при него, Панайотис се учуди на изражението му.

„Защо ли е така кисел – запита се той, когато излязоха навън. – След литургия и изповед хората си тръгват като събудени от сън, облекчени и блажени.“

Слънцето се бе издигнало високо и пролетният ден беше станал още по-светъл. В меката синева се рееха чайки, сякаш носени от морския бриз на Понта и Пропонтидата. Панайотис се чудеше защо това ведро време не разбужда в душата на Йоан подобаващо настроение и за да разбере причината, го попита:

– Хареса ли ти проповедта?

– Не много.

Обикновено след неделната литургия Йоан изпращаше Панайотис донякъде, най-често до пазара за сечива, а когато разговаряха за нещо интересно, го съпровождаше още по-нататък. Двама цивилни войници от императорската гвардия ги следваха постоянно. Изоставаха до тридесет-четиридесет крачки, но на по-многолюдни места скъсяваха разстоянието.

– Очаквах да кажеш нещо подобно – продължи разговора Панайотис.

– Защо?

– Ако вие, българите, споделяхте идеята за съвместен живот на хората от различните народности, нямаше да искате да се отделяте, да въставате и да проливате кръвта си, само и само да не бъдете част от нашата християнска общност.

– Въстанахме, защото искаме да бъдем свободни. Искаме да си живеем в наша държава, а не да сме поданици на чужда.

– Не мога да те разбера – каза Панайотис. – Ние, етническите гърци, също сме живели в своя държава, но сега едва ли има някой, който иска да въстанем и да се отцепим от империята.

– За какво да се отделяте, та нали империята си е ваша?!

– Защо да е наша? Тя е на всички народности, които живеят в нея. Сегашният ни император е от арменски произход. Аз тогава мога да твърдя, че империята е арменска.

– Тази седмица учителят каза, че ромейската империя е основана върху римските държавни традиции, гръцката култура и християнската религия. Къде е тук българското? А на какъв език се говори? Не говорят ли всички държавници на гръцки?

– Какво значи езикът? Едно време се е говорело на латински, но по-късно се е наложил гръцкият.

– Езикът и културата са същината... значат много... – каза Йоан, но замълча, защото видя момичето от църквата.

– Йоане, искаш ли да се разходим с тези девойки? – попита го Панайотис.

Тя се приближаваше към тях със спокойни стъпки, тънка и стройна, с гордо изправена глава и жизнерадостна усмивка на свежите си алени устни, а големите ѝ очи под високо извитите черни вежди и през гъстите мигли горяха в загадъчен блясък. Кожата на лицето и шията ѝ беше съвършено бяла и в този слънчев ден блестеше. Белееха се ярко и малките ѝ ръце, едва скрити в широките дипли на дрехата. Тихо отекваха стъпките на девойките и още по-тихо шумоляха дрехите им. Осветени от слънчевите лъчи, те приличаха на подвижни цветя.

– Закъде сте се запътили? – посрещна ги Панайотис.

– Заникъде, просто си вървим – отговори Дионисия.

– И ние се разхождаме – подхвърли Панайотис. – Можем да си правим компания, ако искате.

– При едно условие – каза Дионисия, като примижа с дясното си око. – Само ако бъдете интересни.

– Смятам, че ще се справим – засмя се Панайотис. – За съжаление флейтата не е у мене, но ще измислим нещо друго. Ще ви задавам въпроси, а вие ще ми отговаряте.

– Може и да се съгласим – каза Дионисия, – стига въпросите да не са глупави.

– Да започнем с първия. Какво е щастие?

– Да постигнеш мечтите си – отговори Дионисия.

– А ти, девойко, какво ще кажеш? – Панайотис погледна приятелката ѝ.

– Щастието ли? – замисли се тя. – Щастието е илюзия.

– Твой ред е, Йоане – подкани го Панайотис.

– Истинското щастие осъзнаваме само когато го изгубим... Щастието е да бъдеш сред близки хора, които обичаш и които те обичат – отговори Йоан.

– Кое цените повече: способностите или красотата? – зададе Панайотис следващия въпрос.

Дионисия се замисли за миг и каза:

– Нека да отговаряме в обратен ред.

Всички извърнаха поглед към Йоан.

– Красотата – отговори той, като гледаше Анна.

– Способностите – каза тя.

– И двете еднакво – даде своя отговор Дионисия.

Панайотис се зачуди какъв да е следващият въпрос, но Дионисия го изпревари:

– Опишете живота с три думи!

– Семейство, род, родина – отговори Йоан.

– Вяра, любов, саможертва – каза Анна.

– Какво са сълзите? – попита Панайотис.

– Слабост – отговори Йоан.

– Крехката граница между болката и щастието – разсъждаваше Анна.

– Какво е любов? – попита Дионисия.

– Сълза от щастие, която се стича по Божието лице – отговори Анна.

– Какво всъщност е Бог? – попита Йоан. – Сълзите, чувствата не са ли нещо присъщо на човека? Когато видя камък да пусне вода, тогава ще повярвам, че и Господ плаче.

– Не трябва винаги да приемаме думите буквално – защити се Анна.

– Има предания, в които се разказва как юнаци могат да стиснат камък така здраво, че да пусне вода – допълни Дионисия.

– Това е само една хипербола – уточни Панайотис.

– И все пак – не отстъпваше Дионисия – мъжете преди са били много по-силни, а сегашните и дърво да стиснат, няма да пусне вода.

„Дали ще мога?“ – запита се Йоан.

Още преди да го отведат в плен, беше виждал как по-големи от него младежи изстискват с една ръка капки сок от бреза. Беше опитвал и той, но без успех. Оттогава обаче бяха минали години и силата му бе нараснала. Заоглежда се – знаеше, че по „Меса“, главната улица, на която се намираха, всичко беше от камък и мрамор и нямаше нито маслинови, нито смокинови дръвчета, камо ли бреза. Но на двадесетина разкрача пред себе си видя едно диво цитрусово дърво. Като стигнаха до него, Йоан подскочи и откърши клонка. Стисна я в края на дебелата ѝ част. Лицето му почервеня, изпъкнаха и се очертаха жилите на врата му. Стърчащите дървесни влакна откъм мястото на счупеното се овлажниха, насъбра се капка и падна върху каменната настилка.

– Ей на това се казва способност – ахна Дионисия.

– Браво! – възкликна и Анна.

– Ние трябва да се връщаме – почти извика Дионисия, като видя, че са стигнали чак до форума „Тафра“.

Тя осъзна, че е в голямо нарушение на майчината си повеля да не се отдалечава много от Августейона.

– Да не ви доскучахме? – попита я Панайотис.

– Да! – отговори Дионисия, докато двете с Анна ги загърбваха, но след миг обърна глава към тях и каза със смях: – Неee!

– Видя ли какво направи той? – попита я Анна, след като се отдалечиха. – Силен е като дъб!

– И почти толкова умен – каза Дионисия и двете избухнаха в смях. – Знаеш ли как го наричат? Скилоян – допълни тя.

– Този прякор го е измислил някой, който нито го е виждал, нито го познава – Анна защити Йоан.

През това време двамата млади мъже също одумваха момичетата.

– Жени, иди ги разбери! – обобщи Панайотис. – Харесва ли ти Анна?

– Не много.

– Какво не ти харесва? Тя възхищава. Умна, артистична, забавна, благодетелна.

– Ти да не се влюби в нея?

– Не. Моето сърце принадлежи на Дионисия. А на тебе какво не ти харесва в Анна?

– Има нещо, което не ми харесва не само в нея, а и във всички вас, ромеите. Защо ви е този вeчен навик да говорите за Бога или непрекъснато да Го споменавате?

– Защото сме християни. А вие, българите, не сте ли?

Йоан не отричаше Бога, но, макар да не признаваше пред себе си, се страхуваше от дълбоката набожност, както го плашеше и тайната на смъртта. Чувстваше се потиснат винаги когато се замисляше за Божиите тайнства. По същия начин го потискаха загадката на човешкия живот и неуспешните му опити да осмисли вечността на времето и пространството.

– Християни сме – отговори той, – но си имаме мяра. Ние таим вярата си в сърцето. А вие с вашите молитви не се ли страхувате, че ще дотегнете на Божието търпение с непрестанните си искания? И нужно ли е във всеки разговор да споменавате името на Бога? Понякога ми се струва, че това е неискрено, лицемерно.

– Анна не е лицемерна. Тя е благородна, естествена, непосредствена, с чисто сърце. А какъв бърз ум има! Боже!

– Панайотис, знаеш ли колко девойки, които са надарени с много по-голям талант, ходят цяло лято боси, за да не си износват сандалите, и тяхната дарба ще отиде на вятъра! Анна е имала късмет, че се е родила в знатно семейство. Образовали са я, възпитали са я, научили са я на доста неща.

– Много повече от това – продължи мисълта му Панайотис. – Получила е свише най-големия дар – благословението.

На връщане Йоан мина отново по „Меса“. Ала мислите му се люшкаха в различни посоки като пламък, раздухван от смесени ветрове. От време на време през носталгичните мисли, които го водеха ту към родния край и братята му, ту към неизвестността, в която се намираше, преминаваше бързо или се задържаше образът на девойката. Но като повървя из града, тези представи започнаха да се разсейват, защото, както всеки чужденец в Константинопол, Йоан не можеше да остане безразличен към града. В началото се дразнеше, когато го възхваляваха, но с времето се убеди, че този град е истинско украшение. Всички чудеса, които в другите градове се срещат рядко, в Константинопол можеха да се видят наведнъж. Наричаха го центъра на света. Както всички реки се вливат в морето, така всички земни блага се стичаха в Константинопол. Всеки ден там докарваха отвсякъде плодове, зърно, меса и риби – едни с кораби, други с талиги. А богатството вървеше ръка за ръка с духовността и изкуството. Имаше много дворци, но и много църкви и манастири.

И какви чудеса можеха да се видят по площадите! Градът привличаше като магнит най-добрите музиканти, артисти, фокусници, философи и поети. Долните катове на всички големи къщи по „Меса“ се ползваха като продавници за всякакви стоки. Тук можеха да се видят храни и вещи за какви ли не потребности, изкусно изработени от дърво, глина, кожа, тъкан и желязо – камилска вълна от Египет, златни и сребърни украси от Венеция, слонова кост от Антиохия, масла от Беотия, коприна от Пелопонес, благовония и кожи от Родос, пурпур от Сирия, вино от Кипър, гиздила от Милано, алемански мечове и други оръжия от Швабия. Прекупци от източните страни доставяха килими от Сарацин и Дамаск, китайска коприна, индийски маргарит, златотъкани платове, атлаз и кадифе. Йоан не се нуждаеше от нищо, но с интерес наблюдаваше какво се купува, слушаше разправиите, гласовете на прекупците, които хвалеха стоката си – някои с медени приказки и многобройни поклони, а други с несдържан език. Никога в родния си край не беше виждал такова изобилие от зеленчуци, ядки, варива и ранни плодове. Керамични делви преливаха от зехтин и други растителни масла. Той мина покрай търговците на прясна риба – там имаше от най-малките рибки, колкото човешки пръст, до най-големите, колкото човешки крак. Следваха цял ред одрани животни, които се режеха според желанието на купувача. Изглежда, продаваха и печено месо. Всичко това го караше да възкликва с удивление.

Йоан почувства глад и си тръгна. Очакваше го вкусно приготвена храна. Обслужваха го усърдно, осигуряваха му живот, мек като камилска вълна. Неведнъж си мислеше, че не трябва да се оставя да го съблазнят. Приемаше всички полагани за него грижи, без да забравя, че не е молил никого за това. Те бяха негови врагове. Някой ден, в подходящ момент, щеше да избяга и тогава горко на онзи, който се опита да го спре.

Панайотис беше изпратен отскоро да живее и да се обучава с Йоан, но двамата бързо се сприятелиха. През неделните следобеди, когато Панайотис отсъстваше, Йоан осъзнаваше от каква самота го спасява присъствието на съученика му. Днешната среща с непознатата девойка породи у него порой от мисли, а нямаше пред кого да ги излее. Къщата, в която живееше, беше мрачна и студена. Не бе виждал тук да влиза жена. Беше ненужно голяма, здрава сграда, строена с щедра ръка и изтънчен вкус, с украси от разноцветен мрамор и благородно дърво. Неделните следобеди прекарваше сам в нея и тогава времето сякаш спираше да тече.

Привечер, когато червеният блясък на залеза засвидетелства края на деня, Йоан започна да се вслушва във всеки шум. Когато чу познатото стържене от стъпките на Панайотис по стълбите, скочи да го посрещне.

– Чест и поклон на тебе, Йоане! – произнесе възторжено Панайотис.

Йоан се поинтересува как е прекарал деня и веднага след това премина на въпроса:

– А какво ще кажеш за Анна?

– Красотата на това създание е достойна да се възпее от трубадури и менестрели – отвърна Панайотис, като вдигна ръка с вирнат показалец.

– Сериозно те питам. Какво знаеш за нея?

– Тя е от династията на Комнините.

– Това не е ли същият род, от който произхожда и император Исак Ангел?

– Исак е по-далечен сродник на Комнините. Бащата на Анна е куманин, а майка ѝ е от императорската династия. Но баща ѝ е почитан човек не само защото жена му е далечна роднина на Исак Ангел, а и заради мъжеството и ума му. Чувал съм, че е ръководил лично пренасяне на свети мощи от Светите места до Константинопол, а такова задължение не се възлага на случаен човек.

– Бог ще дари с голямо щастие онзи, на когото Анна стане жена – каза замислено Йоан.

– Бог може на всеки да дари щастие. Моли се да те благослови – подхвърли Панайотис.

– Не говори така, защото ще се разсърдя. Драго ще ми е да я видя отново. Ако бях свободен като тебе, щях да се сгодя за нея. Но съм пленник, който няма права. Не знам какво ще правят с мене. Искат да им бъда подръка и да ме използват, незнайно кога и как.

– Мисля, че няма да е далече времето, когато ще ти определят роля, която може и да ти хареса, защото би могла да ти отвори вратите към сърцето на Анна.

– Хвала на думите ти, Панайотис! Бива те да изкушаваш. Същински дявол си.