Когато Ели написа „Клемата и френда“, „героичната“ епоха в катеренето не беше отминала и все още забиването на болт си беше проява на слабост. И ето, изминаха има-няма десетина години и той (болтът) взе, че се превърна едва ли не в мерило, че даден алпийски маршрут е „съвременен“ и „труден“. Затова никак не се учудих, че заглавието на новата є книга е „Планката и болтът“.

Естествено, че има ирония. И е ясно, че има връзка между двете книги (и епохи) – Клавис вече е поизраснал и поизменил мисленето си. Най-хубавото е, че е запазил духа си и е осъзнал например, че „нещата, които отличават катеренето от пъненето и суленето, са базовата сила и мускулната издръжливост“. Естествено, с новото време са се появили и нови „герои“.

Ели използва пълния арсенал на катерачния сленг и е събирала грижливо „мъдрите“ катерачни мисли. Нищо чудно всеки да намери някоя „своя“ в текста. Има много точни и комични разяснения, например: „Обери“ не е просто дума, това е крясък, вопъл и волеизявление, което трябва да бъде изпълнено мигновено“, или пък „Фън клайминг“ е... Ама хайде по-сериозно, по вегански: „Има алпинисти, останали в историята с това, което са изкатерили, а не с това, което са яли“.

Като някаква нишка в книгата се промъква мисълта: „В катеренето не стават чудеса“. Какво ни кара тогава да го практикуваме по 30-40 години, та и до края на дните си?Ето това сякаш успява Ели да ни разясни в новата си книга. Което напълно оправдава необходимостта да се лишим от няколко часа тренировки, за да я прочетем!