Предисловие

„Казват, че конфликтът е между доб­рото и злото. Но същинският конфликт е между истината и лъжата.“

Дон Мигел Анхел Руис

Имам сметки за уреждане с отминалия ХХ в., който ме изпълваше с противоречия, заблуди и несигурност. Към самия му край вече нямах нито лично, нито национално самочувствие. Така беше с мнозина от моето поколение. Една чужда воля упорито се мъчеше да превърне българите в бездомници „интернационалисти“. Българската история беше „стопанисвана“ от чужденци и безродници – премълчавана или подменяна, пренареждана и осакатявана, за да ни обездушат и обезличат национално. Живеехме десетилетия с измислени и натрапени „правди“. Очевидни истини за знакови явления, събития и факти от близкото и далечното минало бяха табу. Повече от век те биваха премълчавани или преиначавани от мнозина учени и академици на чужда хранилка. Или биваха отричани и анатемосвани от църковни активисти, чиито командни центрове от столетия функционираха извън България. Българската академия на науките и Българската православна църква мълчаха. Родолюбците бяха държани „под око“. Но дойдоха времена, макар и не изкупили греховете си като птицата феникс, да се отърсим от цялата тази пепел.

През последното десетилетие на XX век от прашасалите кьошета на старите библиотеки и заключените сейфове се появиха факти и данни, които опровергаваха много от онова, което официално се учеше за българската история. Наизлизаха провокиращи въображението „тайни“, до които ние, обикновените българи, нямахме достъп дори. В ежедневието нахлуха интернет, социалните мрежи, дигиталният свят и поставиха живота на планетата в информационно общество. Изведнъж стана ясно, че знание не ни достига и сякаш сме осиротели. Но беше и очевидно, че винаги е имало и хора, които отдавна са знаели повече. Нуждата от дълбоко пречистване се изостряше, както и от преосмисляне на цялостния контекст на противоречивата и осакатена българска историография. Трябваше да се върнем много назад и да прохождаме отново. Да извървим непознати друмища, да асимилираме и да се доизграждаме. Налагаше се да преоценяваме същия онзи ХХ век, в който бяха останали младостта, въжделенията, невежеството и заблудите ни. Развенчаваха се исторически митове. Появиха се съвсем различни гледни точки и основания.

Постепенно бе опровергана от столетие внушаваната историческа „истина“, че през VII в. „шепа полудиви, кривокраки прабългари са се настанили в безлюдните земи на юг от Дунава, където заварили малобройни потомци от изчезналото старо местно тракийско население и заедно с тях, за много кратко време, са били погълнати и цивилизовани от миролюбиво и трудолюбиво славянско море“. Опровергаването на тази грубо съшита, очевидна глупост сякаш отпуши духа от бутилката. Професионални и непрофесионални историци и изследователи започнаха да преорават българската история. Оказва се, а ние не знаехме, че науката е разполагала с достатъчно данни, че от хилядолетия насам жители на Югоизточна Европа, Балканите и Мала Азия са били непрекъснато и си остават многобройните палеотракийски и тракийски предци на българите. Макар и под различни имена в древността, тяхното еднокръвно мнозинство винаги е живяло в своите тукашни плодородни земи – от памтивека и досега. Потвърдиха го всички изследвания на българския геном, осъществявани с помощта на най-съвременните научни методи и технологии. Но и това не помогна за промяна на натрапения, бетониран историографски модел.

Старите гърци и римляните са наричали местните разноименни, но със сходни и дори еднакви вярвания и обичаи народи „траки“, „скити“, „гети-готи“, „мизи“ и пр. Високомерно и презрително са ги пренебрегвали и като „варвари“. Откривахме, че за всичко това още в древността са разказвали Херодот, Тукидит, Страбон, Йосиф Флавий и още редица латински, византийски, арабски, арменски и пр. исторически извори. Беше достатъчно само по-внимателно да се прегледат и осмислят източниците. Ставаше ясно, че просветени местни царе и династии още в древността са повеждали елитни части от своите хора на изток и запад, (вж. Цицерон, Ариан, ирландските средновековни хроники в „Книга за създаването на Ирландия“ и др.). Да търсят пространство и общение с Бога сред другите народи. Пренасяли са през столетията и са обогатявали своята прадревна духовна и материална култура. И след много векове, натрупвайки богат цивилизационен опит, някои от тях отново са се завръщали „според родовото си право“ (вж. Анастасий Библиотекар) обратно в родината на своите древни предци. В земите на нашите прапрадеди, от памтивека населявани от еднокръвно местно мнозинство. Всичко това неведнъж се е повтаряло. Докато през VII в. с идването си на юг от Дунава Куберовите и Аспаруховите българи не са сложили край на едно епично историческо завръщане. За да се затвори накрая кръгът на хилядолетните преселения, да престане роенето и да се едини родът. Свещена кръвна и духовна енергия да потече в общ народностен, обединителен цивилизационен поток. И да се роди онова „средновековно културно чудо България“, което руският академик Лихачов нарече „държава на духа“. Автентично кръвно, духовно, обществено-социално и политическо обединение, градено столетия с мисия от високопросветени династии, които притежават най-светла родова памет. Памет за родово единение и историческа мисия на един от най-старите и многолюдни народи, част от които от I до VII в. е съществувал под властта на Рим, а друга, не по-малка, е живеела с традиционната си държавност и древни закони на север, на запад и на изток, на север и юг от свещената река Истър. Ставаше напълно ясно, че от могъщата държава България, с хомогенно население на три и повече морета, се е страхувала всяка империя.

От миналото изплуваха интересни картини на духовна приемственост и културно развитие, за които нямахме представа и не бяхме и подозирали. В стремежа си за истина и справедливост сякаш бяхме зомбирани и ослепели и не виждахме, че сме белязани. И че имаме наша автентична историческа даденост, която вече дори не разпознавахме. От тъмните бездни на заблудите и невежеството най-после започна да се надига най-грижливо потулваната истина. Не беше никак лесно да се осъзнае, че от богатия духовен харман от антични доктрини и от живите проповеди на апостолите Павел и Андрей по нашите земи се е родил сред местното тракийско население на Балканите още през I в. най-старият в Европа автентичен местен раннохристиянски възглед. Могъщ обединяващ възглед, произлязъл органично от древните местни духовни недра и развил се естествено в жилавите корени на тракийските традиции и предфилософската орфическа културна среда, откъдето е черпел ритуали и обредности, живи до днес. Излиза, че последователно, ревниво и акуратно е бил потулван същинският местен етно-културен процес. При това за много голям исторически период – чак до IX в. Защото благодарение именно на този процес през VII в. естествен етно-географски център и духовна „съдина“ на автентичния местен раннохристиянски възглед е станало едно от най-старите държавно-политически обединения в средновековна Европа. То е архивирало и доразвивало пребогатите местни културни традиции, свързани с много древна родова памет. За да се легитимира най-сетне еднородното местно население в дадените му от памтивека от Бога земи, както и неговата поредна историческа еманация в хронологията на света с името „българи“ и „България“.

Автентичният местен раннохристиянски възглед на това старо население е бил лукаво отречен и заклеймен от Константинопол и Рим още през 325 г. като „ерес“ и „зло“. Но макар и преследван, той се е съхранявал и доразвивал през вековете паралелно с официалните догми като устойчив израз и духовно свидетелство за древната култура и на правото на историческа независимост на местното население. Като такъв той се е разпространявал и в средновековна Европа по-отрано и по-често, отколкото знаехме, под различни имена. Средновековната Инквизиция, създадена именно заради него, го е свела до най-общото – „Българската ерес“.

Хилядолетия наред само жреците и царете са били „знаещата“ небесните тайни част от човечеството. Кръвни линии, забулени в мистика и легенди, са управлявали земния свят. Затова духовната среща на древнотракийските Дионисиеви мистерии и орфизма, източните митраизъм и зороастризъм с най-ранната християнска идея през I в. на Балканите е епохално събитие. То заслужава най-бляскава оценка и признание, а не вековно мълчание и преднамерена историческа мъгла. В резултат именно от тази ключова среща на богове и пророци много преди „съборния“ IV в. на Балканите около Черно море, Крим, Прикавказието, Приазовието и Мала Азия се е формирал автентичен местен раннохристиянски възглед. За първи път обикновеният човек е бил признат в духовния всемир. На Балканите се е появило ново мировъзрение и за „езичниците“, и „варварите“, според което всички хора са „равни пред Бога“ и имат право на живот в свобода, равенство, братство и любов.

Тази революционна тайна за свещените човешки права в Божия свят е била предавана от уста на уста и от баща на син столетия, най-първо сред многобройното местно тракийско население. Автентичен светоглед и върховен израз на доброто, тя именно на Балканите се е превърнала в местна религиозна доктрина и духовен носител на извисеност и нравствена мощ, характерни за още неопороченото от имперски амбиции ранно християнство. Най-богат духовен плод, роден от местните култови традиции и боговдъхновението на светите апостоли Павел и Андрей. Този възглед е съзрявал в естествената си тракийска среда от I в. до IV в., отначало сред просветени местни люде. Те са го доизграждали и препредавали на своите потомци – късноантичните и средновековните трако-българи, които са го разнасяли по света. Докато един нов имперски църковен елит не е присвоил през IV в. за себе си страната на „доброто“. И именно този „елит“ е провъзгласил автентичния местен раннохристиянски възглед, на многобройните тукашни хора, за „ерес“ и дело на „злото“. Така още тогава са били разменени нравствените полюси на духовните светове. Ранното християнство, неговите традиции и развитие за един толкова голям период – от I в. до IX в., по нашите земи са били отречени и потулени. Съществуването на автентичния местен възглед е било методично заличавано в името на агресивното ново имперско „добро“.

Доброто и злото, истината и лъжата. Много неспокойни души се трудят неуморно над тези понятия, в които има „тъмна“ и „светла“ страна. Добросъвестното им осмисляне ни отвежда все по-близо до истината за онова, което мнозина си мислят, че българите нямаме – национална доктрина и историческа мисия. От духовно-информационната банка „България“ ще продължават да излизат още и още премълчавани, заличавани, с векове забравени истини и поуки. Закономерният духовен процес е резултат – и неотменима същност – на онази „българска духовна спирала“, която неизменно ни води през изкупление към истинско единение. Така като ни изпълват с живот, съзидание и оптимизъм, но същевременно и с дух на деградация, на отрицание и песимизъм – доброто и злото, истината и лъжата живеят с нас в неизменен дуализъм. Защото двуполюсието е орисия на древния български род. Огнен код в неговата хилядолетна култова култура, обредност, религиозни традиции, бит и душевност. То се е превърнало в своеобразно българско двуначалие и народностна характерност.

Автентичният местен раннохристиянски възглед е имал дълга и поучителна историческа съдба. Преследван като „зла ерес“, столетия е бил премълчаван в угода на гръко-римските църковни и светски върхушки. Но със своите „свещени обреди и обичаи“ (вж. К. Рилски), той не е преставал да живее паралелно с имперската църковна догма през цялото Средновековие. Пътувал е дълго от IV в. до VII в. от земите на Малка Скития, Тракия и Мизия към Ломбардия, Южна Франция и отвъд Пиренеите. През тези три века натам са го пренасяли първо сердикийските „еретици боносианци“, после вези-готите и остро-готите на Аларих I и Теодорих I Велики, както и Алцековите българи като „боносианска“ и „полуарианска“ ерес. Историята го е забелязала чак през Х в. като „новоявила се старовремска ерес“ (вж. патриарх Теофилакт до цар Петър). И вече не е могла да го премълчи благодарение на големия духовен и политически подем на средновековна България. Защото в свещените земи на държавата, в която според Монтен „думите лъжа, измяна, предателство, недобросъвестност, скъперничество, завист и клевета са непознати“ (вж. Монтен, „Опити“), отдавна се е родил и е разцъфтявал автентичният източник на тези справедливи нрави. А от Х в. насетне той е щял да излети като кълбовидна мълния от родните балкански земи и да се превърне в най-забележителното средновековно движение, предхождащо европейския хуманизъм и Ренесанс. Но и в едно от най-вълнуващите и недоразгадани мистични явления с пъпна връв в дълбоката златна древнотракийска културна общност, органично свързано със съдбата на трако-българите. Този автентичен духовен „бацилус булгарикус“ е предтеча и генезис на всички религиозни, социални, културни и политически процеси, тайни общества и движения в пробуждащата се от Средновековието и от „тъмния век“ Европа. Формирал се още през апостолския I в. в земите на древните траки, той се е впечатал дълбоко в народностния дух, бита, празниците и фолклора на предците на българите. И е жив досега.

Ще припомня едно знаменито послание:

„Български приятели, не забравяйте, че вие сте най-древната от съществуващите днес културни нации. И то не само в Европа, но и в света. Миналото погълна Античността – древния Рим, Гърция и др., но България остана като жива отломка от древната европейска култура – най-древната отломка. И затова трябва да я съхраним, та днешна България да не бъде само последната отломка от миналото, но и първата от бъдещето. Първата култура, която ще прекрачи в третото хилядолетие и ще понесе културата към бъдещето. Българите тичат най-отпред с този факел, за да го запалят в третото хилядолетие. Нека не забравяме за това...“ (Д. Лихачов).

Тази книга излага мисли и разказва за богатия духовен харман, за светлите и тъмните вселени в душите на тези Богу мили и немили хора, наричани през времената „варвари“, „скитници“, „езичници“, „еретици“ или пък „сателити“ на Византия, Германия, Русия и пр. – все българи, анатемосвани и преследвани. Преосмисля имперски доктрини, делата на именити български владетели, както и приноса на някои византийски императори тракийци в полза на трако-българите. Търси истината за Юстиниана Прима и Българската охридска архиепископия. И във всичко открива приемственост. Открива я и в свещените мисии на легендарните жреци на Божието слово, рицарите на буквите – от Енох, Ной и Тир, Кадъм, Лин и Орфей, през Етикус Истер, Урфила и Йероним до Константин-Кирил Философ. Наднича в порутени раннохристиянски храмове, градени за първи път в Европа върху древнотракийски светилища, и почиства прахоляка в музейните мозъчни депа. Припомня важни археологически разкрития. Нашепва стари родопски, мизийски и тракийски песни, заслушана в далечното ехо на древни предания, архетипни народни митове и легенди, живи до днес. Представлява скромен опит да напомня за автентичния културен дух в хилядолетната българска духовна и историческа среда. Не утвърждава и не е апология на ереси, нито пък омаловажава българския религиозния ортодокс. Но не робува на никакви религиозни догми, идеологически и геостратегически подходи. Не е религиозен трактат, нито научен труд, но има по малко и от двете.

Защото е време да знаем повече – разбира се, многомилионна Европа отдавна знае, както и милиардната Азия, за онова, което всички наричаме „цивилизация“ и „духовност“. И че неизбродимите друмища на една сложна исторически и географски култура са непресъхващ източник на познание. Че са пътища разпознаваеми – каквито и да са: геополитически, глобални, търговски и пр. То тогава ще разберем, че те винаги и преди всичко са духовни, човешки, системни и едва тогава са станали „исторически“. И ако споменът за многообразния, богат, древен и екзотичен свят не е прекалено обременяван етнически, но просто е поучителна антропология, по-универсален и етнологически, то той ще ни осмисли и обогати в съвременния свят. Най-сетне да се научим да го приемаме като наше всеобщо човешко културно наследство. И да осъзнаем, че „пътят на коприната“ е път, който не води само от изток на запад, но и от запад на изток, от юг на север и от север на юг, от горе надолу и от долу нагоре – но винаги и непрекъснат. Тъй ще можем спокойно да приемем, че такава е естествено живата, вечната връзка помежду ни. Независимо от „стените“ всички ние винаги сме били, сме и ще бъдем на този „път“. Но само, както е рекъл Лао Дзъ – „Направи крачката, тя ще породи втора, втората трета, а третата – десет хиляди и всичко останало“.

Като осъзнавам това в размислите си за неизговореното българско минало, аз не мога да не съм оптимист. Ще се радвам, ако снизходителният читател го оцени. Размислите ми бликат от най-дълбоки кладенци и разказват моята история за моя народ.

18 март 2015 г., Варна

Историята, както драмата и романа, произлиза от митологията, в която линията между факт и фикция не е прокарана. За „Илиада“ например се казва, че всеки, който започне да я чете като история, ще открие, че тя е пълна с фикция, а който започва да я чете като фикция, ще открие, че тя е пълна с история.

Арнолд Тойнби

I.

Видимият и невидимият свят

...както на небето, тъй и на земята...

В различните проявления и форми на света и Вселената, в които живеем, въпреки разделенията и заблудите се крие нещо твърде общо и много, много старо. Изследвайки възникването на видимия свят, съвременната квантова физика с уравненията на Вернер Хайзенберг, Макс Борн, Волфганг Паули и „тълкуванието на Нилс Бор от Копенхаген“, с трудовете на Пол Дирак и Джон фон Нойман през 20-те и 30-те години на XX в. измества класическата механика на Нютон и води към изводи за съществуването на „изначална дуалност“ във Вселената. Дори отива по-далече и отвъд общата теория за относителността на Айнщайн, която изследва макросвета. Насочва вниманието към процеси, които протичат при т.нар. „елементарни частици“ в микросвета и към „дъното на измеренията“. За това „дъно“ засега се знае, че е 10 на минус 33 степен (т.нар. „предел на Планк“), където всичко „ври“ и „кипи“ – движи се, върти се, пулсира и пр. Доразвивана от най-новите изследвания на учени като Джон Бел, Стивън Хокинг и др. и в търсене на изворите на битието, науката вече знае за т.нар. „физически вакуум“ („празно пространство“ за материята, която познаваме), от който под формата на елементарни частици се е зародила първичната материя. Изчислено е, че в този „вакуум“ се намират невидими (около 25%) „тъмна материя“ и (около 70%) „тъмна енергия“. А на „светлата“, видимата за човека част от макровселената, се падат нищожните около 5%. Учените са забелязали още, че за разлика от видимия макросвят, в който пределната възможна скорост за придвижване на материалните тела е скоростта на светлината, в необозримия микросвят елементарните частици могат да се движат с безкрайно голяма скорост. Това поражда т.нар. „принцип на неопределеността“. Този принцип в квантовата механика насочва към съществуването на „мултивселени“ и към схващането, че едно тяло във всеки миг може да бъде навсякъде, тъй като във Вселената всичко е свързано („Теорема на Бел“, 1964 г.). Става ясно, че освен обмяната на енергия в четирите познати физически полета на видимия материален пространствено-времеви свят (силно, слабо, електромагнитно и гравитационно) съществува и слабо проучено от науката „информационно“ поле. Иде реч за измерение, или „поле“, където елементарните частици, независимо на какво разстояние се намират една от друга, „комуникират“, обменят помежду си информация с безкрайно голяма, свръхсветлинна скорост. Това са все процеси, при които не важат познатите закони за „време“ и „пространство“. С други думи, според най-съвременната космологична теория излиза, че загадъчното „информационно поле“ вероятно управлява мултивселените и се прехвърля от вселена във вселена. А това предполага процеси и структури без начало и без край. Теоремата на Бел е потвърдена експериментално. Фиксиран от човешкото око и съзнание, материалният свят е детерминиран и съществува като видими материални частици, предмети, тела и пр. Но ненаблюдавани пряко от човека, „частиците“, от които е съставен микросветът, се движат, въртят и се разпространяват като „вълни“. Казано иначе, в микросвета съществува изначално разнополюсие, дуализъм. Т.е. най-авторитетните учени на съвременния свят твърдят, че в космоса и мултивселената, където „ври и кипи“ от загадъчни, неизвестни на човека „материални“ и „нематериални“ процеси и явления, неизменно съществува „изначален дуализъм“. Всичко това звучи като завръщане към едно много старо, отдавна познато и оспорвано през голям човешки времеви период от схоластика и консервативни ментори познание. Дуализмът е определян и като „тъмна“ и „светла“ материя, като „тъмна“ и „светла“ енергия, като „материя“ и „антиматерия“, като „черна дупка“ и „бяла дупка“ и пр. В безкрайната Вселена елементарната частица съществува и се движи като „вълнà“, но в същото време тя е и „частица“. Макрокосмосът е детерминиран, видим „бял“ свят, а микрокосмосът е невидимият „тъмен“ свят.

Съвременната научна апаратура позволява да се прониква все по-надълбоко в материята и да се откриват явления, полета и измерения, които не могат да бъдат обяснени със съществуващите научни теории. Но откритията на квантовата механика недвусмислено отвеждат блестящи умове като Стивън Хокинг и др. до идеята за съществуването на „висш разум“. Самият Айнщайн през 30-те години на ХХ в., вероятно по същите причини, е бил впечатлен от космогонията на Петър Дънов, за да го нарече възторжено веднъж в радиоефира на Франция „най-големия философ на нашето време“.

„Душата на човека прониква неговото тяло. Тя прониква сърцето, ума му, но е същевременно вън от тях. Тя прониква целия космос, но е същевременно извън космоса. Душата е повече от всичко, което можем да си представим. Тя не може да се опише с думи. И когато се говори, че Бог живее в човек, подразбира се неговата душа. Обиталището на Бог не е човешкото сърце, нито човешкият ум, а човешката душа“ (Петър Дънов).

Големият български мистик вероятно е знаел за физическия вакуум и за информационните полета и че едновременното съществуване на дух и материя е дуализъм, съответен на дуализма в макровселената и в микрокосмоса. Знаел е също, че този дуализъм лежи съответно и в основата на цялата съвременна физика, защото той съществува както в духовните, така и в материалните сфери.

Трябвало ли е наистина да се разделя познанието на „духовно“ и „материалистично“? И защо въпреки знаменитото предупреждение от XVI в. на Филип Ауреол Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм (по-известен като Парацелз) „не разделяй познанието“, век по-късно, от Декарт нататък, и въпреки Кант и Нютон това опасно „разделение“ все пак е било превърнато в догматичен факт. Но ето че съвременните учени през XX в. и XXI в. намират все нови и нови теоретични и експериментални доказателства за една универсална и непосредствена връзка между отделните области на науката и познанието, както и за онова, което ги свързва. Този процес е набрал скорост през втората половина на XVIII в. и началото на XIX в. след Кант, откогато е прието да се говори за две главни течения в науката на Просвещението – „рационалистично“, което започва с Декарт (1596–1650), и „емпирично“, водещо началото си от Джон Лок (1632–1704). „Емпиризъм“ и „рационализъм“ упорито са се конкурирали, докато в края на XVII и началото на XVIII в. не се е появила Нютоновата физика, в която математическият рационализъм и емпиричното изследване най-сетне са тръгнали ръка за ръка. Тъкмо Имануел Кант е постигнал синтез между „рационализъм“ и „емпиризъм“ в трите свои „критики“ и особено в знаменитата си „Критика на чистия разум“, 1871, както и един нов и задълбочен „кантиански“ дуализъм. Той се характеризира още със знаменитата доктрина на Кант за „феноменалния“ и „ноуменалния“ свят, в която строгият мислител от Кьонигсберг е нарекъл „ноумен“ „скритата същност“ на предметите и явленията, постигана чрез процесите на дълбокото им изучаване, осмисляне и умозрително съзерцание. Докато „феномен“ той нарича резултата от въздействието на предметите и явленията върху органите на чувствата и най-външното проявление на нещата, приемано погрешно за тяхна същност.

И ако сега излезем от научните сфери и надникнем в традиционните български светове, във фолклора, обредността, празниците и обичаите, ще видим, че народната памет съхранява от дълбока древност дуалистичния дух и характерности и до днес.

„Има доста категорични сведения от авторитетен автор като Теофилакт Охридски от XI в., който носи титула „Български архиепископ на Охрид“, макар и да е бил византиец: „Българите служеха на Слънцето, Месечината и други звезди“. Тези астрални култове ни навеждат по-скоро към иранските божества, към соларните култове, към зороастризма“ (Проф. Г. Бакалов, док. филм. „Кои сме ние българите“, I ч., 2008).

Йоан Екзарх (IX в.) разказва в „Шестоднев“:

„...[българите] представят Слънцето и Луната като братя, които царуват над света – Слънцето през деня, а Луната през нощта...“

Основен герой в свещената книга на зороастризма „Авеста“ е царят мъдрец Ийм, който според авестийската традиция е бил „първият цар на земята, поставен от Бога“. Името „Ийм“ може да се преведе от авестийски като „двойка“, или „близнаци“. Някои учени твърдят, че най-древният индоевропейски мит разказва за братя „близнаци“, синове на Слънцето. В автентичните текстове на родопските народни песни от сборника „Веда Словесна“ може да се види, че именно цар Ийм е действащ персонаж в обредите на траките-беси-българи, артикулиран като „Има-царе“ (вж. „Веда Словесна“, т. I, с. 127, Санкт Петербург, 1881 г.).

Приема се, че Зороастър е живял около XIV в. пр.Хр. По същото време се предполага, че е живял и Орфей. Напълно възможно е това да се е случило и още по-рано. Но е сигурно, че орфизмът и зороастризмът носят дуалистичен дух и са дали отражение върху християнството и другите религии. Те са белязали силно и вярванията, народностния характер и манталитета на българите. Въпреки консервативността на ортодоксалната църква много български обичаи и празници, останали от древните тракийски предци, са оцелели във времената. Те все още съществуват, съхранявани с търпелива мъдрост от местните хора, заедно с християнската обредност, без да ги делят. Като живи доказателства за многовековна устойчивост и органична връзка на българите с дуалистичната тракийска духовна доктрина и със зороастрийския дуализъм могат да бъдат посочени редица местни празници като Еньовден, Сирни Заговезни, Кукери, Нестинари и др. Древните духовни знаци на българските предци са запечатани дълбоко в народностния бит, душевност, обредност и фолклор. Те пътуват през времената, сякаш от вселена във вселена. Както българите са отивали и са се завръщали, преминавайки през високите планини на древната Балхара, където преди много столетия се е бил родил, проповядвал и умрял великият източен пророк Заратустра. Това личи от многобройните археологически находки из обширните земи на Дунавска, Волжка и Стара Велика България – от Тибет до Адриатическо море. Личи и в миналото, и сега. И до днес щом по тези земи се запролети, местните хора традиционно обкичват с бяло-червени мартеници клонките на разцъфналите дървета за берекет.

Мартеницата е уникален български символ на плодородието, живо съешаване и единство на противоположностите. Архисимвол на мъжкото и женското начало, те са персонализирани в народните предания като „Бе-ро“ и „Ма-ре“, „Пижо“ и „Пенда“ и др. Ревниво са пазени през хилядолетията и са останали непокътнати в устната българска реч и традиция като най-интимно обръщение на жената към мъжа с „бе“ (от Бе-ро) и на мъжа към жената с „ма“ (от Ма-ре). Мъжко и женско, заредени с автентична еротика, но и с атавистичен свян, че е неприлично да се говори и да се разголват неща, които са „дело на сатаната“ и на „долния“ свят, където се „мърсува“. Същата онази еротика, която упорито липсва (вероятно по тази причина) в текстовете на народните песни и дори в класическата българска литература. И същият онзи типично български свян, при който човек направо поруменява, знаейки всъщност какво буре с барут се крие зад него. Все резултат от „горното“ и „долното“, „светлото“ и „тъмното“, „празника“ и „делника“, „доброто“ и „злото“, „видимото“ и „невидимото“ в светлите и тъмните вселени на българина. Защото той много отдавна знае за съществуването на добро и зло и умее да живее с тях. Знае и космическите закони за онова, което става в „горния“ и в „долния“ свят. Все в името на трудния, но светъл избор – „доброто“.

Зъмъчи съ Бужа Майкъ

Уд Игнажден ду Коледъ

Дъ си дубий „бялъ Богъ“...

Дубилъ гу нъ Коледъ...

(бълг. народна песен)

Древното „знаене“ вероятно се е оказало важна предпоставка местните траки лесно да възприемат добрата вест „Христос воскресе из мертвих“, която светите апостоли Павел и Андрей са разнасяли в техните земи през I в. В тези древни тракийски земи, макар че по онова време са били римски провинции, местните хора отдавна са знаели от Дионисиевите мистерии, от Орфеевото учение и от проповедите на Залмоксис за Възкресението. И са очаквали добрата вест. Тяхното отдавнашно „знаене“ вероятно им е помогнало лесно да формират свой, автентичен местен раннохристиянски възглед, изкусно вплетен и върху стария орфически и сходния, отдавна познат и само привидно далечен космически зороастрийски „дуализъм“. Неслучайно българските народни песни и приказките, празниците и обредите, живата реч и фолклорът изобилстват с образи като „Белъ Богъ“ и „Църнъ Богъ“, „Бел овен и Църен овен се бият – за Горната и Долната земя“, „Добър юнак с Добра коня убива ламята“. Както и изрази като „видя бял свят“ или „влезе в черната земя“, „от злото произлиза само зло, от доброто – само добро“ и пр. и пр. И до днес българинът „изпълнява“ един много древен „магически“ ритуал. Като му се случи нещо хубаво, късметлийско, празнично и светло, той „чука на дърво“ – „да не чуе дяволът“. А като се случи лошото, клати мъдро глава: „Е, след лошото идва и доброто“. Това не е народно празнодумие, нито примиренчество, а нещо друго. Българският дух е хилядолетен и хармоничен. Той е мъдър и смирен. Именно затова възникването и утвърждаването на средновековния дуализъм нито е станало „внезапно“, нито е „загадка“. Той е сложен и непрекъснат процес, резултат от вековна приемственост и здрав народен разум. Зареден с извечна духовност и мъдра философия, той представлява закономерна цивилизационна проява на древния духовен код на българите, техният видим и невидим свят.