Кейт, или Nice Girl

След като се върнеха младите от работа, поверяваше им внука и тръгваше да се разхожда сам по улиците на Брюксел, докато намери приятно място за бира. Срещу входа на приятния за детски игри парк „Жорж Анри“ бе разположено заведението La cuvee á biére. Него избра в този късен следобед. Доколкото му бе известно, с „кюве“ обозначаваха партидите хубаво вино, а тук, изглежда, имаше някаква игра с бирата. Не се чудеше на нищо. Преди няколко дни се смя, когато бе видял заведението „Идвам скоро“ и си бе представил как мъж вече на шест бири е дал щедро обещание на свадливата си жена. Нямаше на кого да дава обещание. Знаеше, че след два часа ще е готова вечерята и трябва да се е прибрал. Поръча бира „Рамѐ“, хубава и скъпа. Харесваше това заведение. Дървените маси навън обираха последните слънчеви лъчи на деня, а зеленината на парка приглушаваше глъчта от близката улица и носеше спокойствие. Чадърите бяха черни, столовете – плетени, а от огромни саксии, сложени една над друга, извираха като водопад червени, жълти, сини, розови и бели цветя. И днес бяха обикаляли много с малкия и сега се бе отпуснал блажено върху стола, отпиваше от чашата на малки глътки, оглеждаше наоколо и се опитваше от всяко присъствие да изкопчи сюжет. Стара игра за забавление. В дъното мъж и жена – и двамата над осемдесетте, се държаха мило за ръце, сякаш съществува опасност да се загубят. На две съединени маси се бяха разположили млади хора и току-що дошлото ново момиче обикаляше, за да целуне всички поред. Изглеждаше аутсайдер в старанието си да се домог­не поне до снизходително одобрение. Точно зад него имаше едно арабско семейство, вероятно пришълци от Сирия. Мъжът обясняваше нещо дълго и назидателно за живота, а двете момчета очевидно скучаеха и въртяха чашите в ръцете си, докато по-голямото изпусна своята, стъклото се счупи, а лепкав сок от кайсия се разля върху крака на майката. Бащата се разкрещя и колкото внимателно да го успокояваше жената, трябваше да мине доста време, за да охлади градусите. До тях млада двойка се целуваше, без да си вземе дъх, и гонеше рекорд на „Гинес“.

Точно срещу него с няколко бири на масата си бъбрят две черни красавици. Изрусени кичури и огромни кръгли обеци се поклащат от темпераментния разговор. И двете в дънки и с ефирни блузки в розово и резеда. Едната е изула сандала си под масата и той се вторачва със закачливо любопитство в тъмното бордо върху върховете на пръстите. Неприлично е, укорява се сам, но не разполага с много време и отпива глътка от бирата за смелост, преди да изрече:

– Извинете за неудобството, мога ли да ви попитам на какъв език говорите – лингала или чилуба?

Двете жени спират оживения си разговор, извръщат се учудени към него и той, почти разкаял се за собствената си глупост, повтаря смутено въпроса. Сега и двете се усмихват. Тази с по-острото лице и розовата блузка го кани на тяхната маса. Защо да общуват така от разстояние. Не чака повторна покана, взима чашата си и сяда при тях. Още веднъж се извинява за нахалството, но и двете го успокояват да не се притеснява. Започва да обяснява как тези дни е пътувал с техни сънароднички до Трир, как те прекрасно пеели и танцували в рейса и как от тях слушал да говорят на лингала. Да, и те говорят на същия език. Значи е познал. Дамите нямаха нищо против да ги почерпи по една бира. Оказа се, че тази, която го покани на масата, наскоро била родила – въобще не ѝ личеше, но детето било толкова дребничко, че в момента е в кувьоз и чакат да го вземат от болницата. Зарадва се, че Дим е от България. Нали е близко до Сърбия? Увери я – съвсем близко, дори имат и обща граница. Мъжът ѝ – французин, сега бил там и водил преговорите по присъединяването на Сърбия към Европейския съюз. Комисар. Такъв комисар май не съществуваше, констатира само за лична консумация, но след като видя снимката на красивия и строен съпруг, бе длъжен да признае на глас, че на такъв човек му приляга голяма и хубава любов. Засмяха се. После той се разприказва как се грижи за внука си, че е писател на свободна практика. Пред жената на несъществуващ комисар нали можеше да се изфука? От неудобство или куртоазия се поинтересуваха за какво пише. Любим въпрос. Разтвори ръце – за голямата и единствена тема – любовта. Пак се смяха, не че любовта е нещо смешно, а нещо велико и хубаво. Първо двете дами бяха сестри, после се оказа, че са братовчедки. Нямало грешка. Все едно били едно огромно семейство. Пак тази, която го покани на масата, изръси нещо, което първоначално го втрещи. Нейната братовчедка сега е сама. Иска ли да ѝ стане приятел? Погледна младата черна жена с ефирна блузка в резеда. Кръглите ѝ обеци закачливо се поклащаха, устните бяха дебели и сочни, веждите тънки, не беше нужно да си припомня, че върховете на пръстите ѝ под масата са потопени в бордо, за да отговори въодушевено:

– Аз ще бъда радостен да бъдем приятели.

Размениха имена, телефони, имейли, правиха си снимки. На едно от кадрото дори нежно се целуваха. Поръчаха нови бири. След време Дим призна на дамите, че се налага да посети едно място. Новата му приятелка Кейт заяви, че и тя ще уважи мястото. Тоалетната се намираше на втория етаж на заведението и дотам се виеше тясна дървена стълба. Още на третото стъпало ръцете на Кейт се залепиха отзад на Дим и почнаха да правят кръгови движения. Стъпваше бавно нагоре, не бързаше. Започна да си представя черното гъвкаво тяло върху бели чаршафи. Не беше го правил с циганка, можеше ли да мечтае, че ще го радва изкусителна негърка. С всяко следващо стъпало топлината се разнасяше лудо из тялото му и се утаяваше в позната твърдост. Пръстите ѝ бяха хищни змийчета, които пълзяха, за да открият пролуки в дрехите и пъхнат огън. Горе на площадката тя го задърпа към сервизното помещение, но той постави показалец на дебелите устни и посочи къде ще отиде по-първо. Докато изпитата бира шумно се източваше в улея, той дочуваше нейния призив: „О-о“, и отвръщаше „О-о“, но след като изтръска последните капки и въздъхна облекчено, пред вратата нямаше никой. Щом седна на масата, Кейт се наведе към него и му каза тихичко:

– Аз те виках. – Смехът ѝ бе хем мъркащо приласкаване, хем щедро хвърляше паяжина сладострастие.

– Знам – отвърна искрено и мислено отново се връщаше върху горещите стъпала на стълбата, вмъкваше се в сервизното помещение, опираше гъвкавия ѝ гръб на стената и пътешестваше по тялото ѝ, докато на пода не започнат с трясък да падат възмутени от гледката кофи, щайги, метли, счупени столове... – И аз виках...

Призна го повече на себе си, защото това бе гласът на неговото разбудено тяло от нещо неназовано, което щеше да се случи. Щеше ли? Докосване със силата на пронизваща мълния, илюзия, която тръгва застрашително по извивката на гръбначния стълб, парещо очакване. Къде е истината? Нямаше истина, а повик на сетивата. Размениха още някое друго изречение през смях и съпругата на французина заяви, че е дошло време да тръгват към колата, паркирана наблизо. Остана още малко на масата, докато гледаше как двете фигури се отдалечават в сумрака, а походката им дискретно издаваше количеството на изпитата бира.

Върна се навреме за вечерята. Снахата беше приготвила сьомга на фурна с ориз. Умееше да го прави. Благодари за прекрасното ядене, дори си сипа допълнително, а домакинята сподели, че тази вечер изглеждал много ведър и жизнерадостен. Отвърна със загадъчна усмивка:

–Може пък и да има защо. Разходката беше хубава.

Използва момента, когато бяха само двамата със сина си в хола, за да му сподели набързо за странната среща. Искаше да го разведри и да откъсне от ежедневните проблеми. Накрая дори му прошушна, че ще търси съдействие за предпазни средства и нещо стимулиращо, защото...

– Няма да се излагаме, я... – и намигна толкова ентусиазирано, че направо примижа с едното око.

– Ей, баща ми, направо си палавник – засмя се синът му. – Ще помагаме, щом трябва...

– Трябва, трябва... – повтори като ехо и му стана драго, че е успял да изтръгне усмивка.

Следващите няколко дни се връщаше към историята и действително се забавляваше. Дори пред своите приятелки на почтена възраст, когато бяха говорили за любовта, им бе разяснил, че обичта не е отношение към отделния човек, а към света като цяло. Позволил си бе да го заимства от Ерих Фром. Който не осъзнава обичта като активност и душевно качество, си въобразява, че е достатъчно да се намери обект. Все едно човек, който иска да стане художник, да не учи рисуване, а да разчита, че като открие модела, всичко ще дойде от само себе си. Кейт, или Nice Girl, както бе записал срещу телефонния ѝ номер, дали бе отношение към света или щение към черната свежа плът. Приемаше го като шега, но закачката му беше приятна, а и го отвличаше в ежедневието. На няколко пъти си звъняха по джиесемите, докато си разменят направените снимки и ги коментират. Накрая се уговориха пак да се видят в същото заведение.

Почна да умува какво да облече, но същевременно му стана смешно. Все едно че е някакъв ученик, който се готви за първа среща. Синът, залисан в грижи, не му беше осигурил „каквото е нужно“, но си мислеше, че така е по-добре и не е нужно да се престарава. Въпреки това на няколко пъти си пръсна дезодорант „Хуго Бос“. В колебание дали е достатъчно си ливна храбро в шепа от парфюма на сина си и започна да го разтрива по лицето си, като повтаряше с умерен укор – изкуфял, побъркан, дърт первезник.

В уречения час вече пиеше първата бира и оглеждаше масите наоколо, за да си измисля сюжети. Най–близко до него се бяха разположили жена на средна възраст с къса пола, излагаща на показ неприлично дебели колене, и млад мъж. Дамата се разпореждаше с поръчките и келнера, очевидно бе свикнала да раздава заповеди. Пръстите ѝ бяха отрупани със златни пръстени, златна верижка се люлееше на оголения ѝ врат. Набързо набеди момъка за жиголо, черпен за добре свършена работата. Жената галеше от вътрешната страна на лакътя едрата му ръка, оставена безгрижно на масата. Под оранжевата му фланелка с щамповани състезателни коли играеха едри мускули. Той я слушаше с неприкрита досада, кимаше мълчаливо и отпиваше често жадни глътки от бирата. Виждаше поредно доказателство – всичко в този живот си има цена. Дори възможността да погалиш някого по ръката.

На съседна маса пак по-възрастна жена в черна рокля се бе изправила, за да си тръгва, и разменяше последни реплики със седнало момче, а кучето му, вързано с кожена каишка за стола, ближеше дискретно женския крак. Вляво от тях заговорничеха четирима мъже. Двама бяха с черни очила, а другите двама лъщяха с голи темета. Обяви ги за мафиоти на преговори. Уточняваха подробности за някаква пратка хероин. Колко му е да я доставят с яхта в Антверпен? Имаше още посетители – и влюбени, и разлюбени вероятно, и млади, и стари – всякакви. Докато си измисли история за всяка маса, щеше да мине много време. След петнадесет минути се обади на черната си приятелка. Не била забравила. Направо звучеше успокоително. След като си заръча втората бира и попълни каталога с още измислени истории по съседните маси, се обади за втори път. Ще дойде, разбира се, ще дойде. Погледът му пак се завъртя ту към зеленината на парка, ту към цветя, които надничаха палаво от наредените една над друга огромни саксии и образуваха цветен водопад, ту към автобусната спирка наблизо, която изпращаше поредния рейс с прибраните пътници.

При третото обаждане вече бе минало повече от час. Дори и на чакащ ученик щеше да му дойде в повече.

– Ало, прекрасно момиче, лъжем ли се, или просто се шегуваме? Какво става?

– Скъпи, извинявай! – издигнал се бе в ранг „скъпи“, но вече въобще не го грееше. – Много съжалявам. Имах проблеми с колата. Почнаха да я оправят, но нещо се затрудняват. Не ми се пътуваше с градския транспорт. Не ми се сърдиш, че няма да дойда, нали?

– Абсолютно!

– Пак ще се чуем, целувки!

– Чао!

Не страдаше, че не е дошла. Въздъхна. Всяко зло за добро, както казват хората, пък и какво би могъл да я впечатли толкова, освен че е бял и дърт. Завърна се вкъщи точно за вечеря. Спагетите със сос болонезе бяха повече от прекрасни.

Наложи се да се чуят още няколко пъти през следващите дни, докато уточнят кога да се видят. Пак на същото място, пак в същия час. Предвидливо седна на масата в заведението с половин час закъснение. Нямаше я. Нямаше и трепети като предишния път дали ще дойде или не. Беше я отписал – своята първа и последна черна любов. Поръча си бира и докато чакаше келнерът да я донесе, се обади.

– Здравей, прекрасно момиче! Пак ли ще се лъжем като предишния път?

– О, скъпи! Ще дойда след петнадесет минути.

– Искаш да ти повярвам?

– Трябва да ми вярваш!

Като си помисли, човек на този свят е дошъл за едната вяра и шепата надежда. Естествено че спекулираше и с вярата, и надеждата. Оставаше да прибави и любов, за да се получи съвсем познат празник. Мерна познати клиенти, очевидно от постоянното присъствие. В скоро време по заслуги щяха да го причислят към тях. Омръзна му да съчинява истории на хората около него. Толкова много измислици в този свят и на кого ли са помогнали? Черното момиче вероятно щеше да го излъже и този път. Класика. Една лъжа повече или една по-малко нямаше да разтърси вселената. Всъщност много по-добре би било, ако си остане крехка романтична неистина. Няма да му се налага да доказва мъжественост на момиче, с близо тридесет години по-младо от него. Нямаше да прави паралели и сравнения коя кръв е по-гореща, кой е по-хищен, кой колко познава „Кама Сутра“ и екзотични техники. Нямаше да търси дори хотел. Отсреща в парка, ако има еротика, си е за тийнейджъри. Не му отива на тази възраст да се муши под храстите и пейките. Съвсем би станал за смях. Едва ли не почваше да се извинява гузно, че е допуснал шанс за неясна авантюра, без да я е отрязал още от началото. Изкачването по стълбите ли бе дало тази измамна храна на илюзиите.

Не видя откъде дойде. Чу енергични токчета и изведнъж тя изникна пред него. Стройна, усмихната, предизвикателна. Дали отново започваше да се изкачва по стълбите? Изправи се от стола искрено изненадан и неприкрито смутен, тъй като изпълзяваха отхвърлени страхове. Устните му потънаха в нейните. Кратко. Колкото прието извинение за закъснението. От цвета на лицето ѝ не можеше да отгатне любовна възбуда. Не беше изплашен. Стъписан – може би, защото бе приспал напрежението, че няма да дойде. Сега оставаше от притеснение да чупи пръсти. Не му отива. Къде остана обичта като отношение към целия свят? Към света като цяло?