Революцията на парите
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Публицистика , Есеистика
- Страници: 196
Александър Томов е български писател и публицист. Наложи се като един от най-скандалните съвременни писатели заради умелите аналогии с реални личности и събития от годините на проточилия се преход. През последните години той нашумя с трилогиите "Корупция", "Новобогаташи", "Арсения", "Четвъртата власт". По негови сценарии са заснети едни от най-хубавите български филми от 70-те и 80-те години "Елегия", "Романтична история", "Маргарит и Маргарита", "Смъртта може да почака", "Характеристика", "Мечтатели”. В книгата е проследено развитието на парите и влиянието, което оказват върху обществото.
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
ЕГО-ТО И ИСТОРИЯТА НА ЕДИН НАРОД Има една тънка, но много съществена според мен разлика в народопсихологията – между естествения, нормален народен живот и онзи, в който народът или по-голямата част от него преминава така наречената заветна екзистенциална черта и навлиза пряко във властта или косвено чрез приетите за целта механизми. През изминалия вече двадесети век има два класически, бих казал, зашеметяващи примера. Първият е „великата октомврийска социалистическа революция“ от 1917 година в Русия. До онзи съдбовен за нея момент руският народ така или иначе се развива естествено. След Столипиновата реформа, старателно оплюта впоследствие от комунистите, е налице сериозен подем в развитието на руския капитализъм, в частния сектор – статистиките сочат недвусмислено това. Кървавите убийства по онова време са рядкост и с тях се занимава с месеци руската преса. Масите са в относителен покой, дори и след окървавеното шествие от 1905, водено от образцовия провокатор поп Гапон, удушен впоследствие за предателството си от революционерите. Това обаче е привидно, защото руските писатели, публицисти и всякакъв вид разночинци водят вече от десетилетия свирепа, бих добавил сляпа, битка за пробуждането на тоя свой народ, за извеждането му от неговия естествен нормален живот и вкарването му в така наречената много по-късно от екзистенциалистите „гранична“, аз бих я нарекъл „нечаевска“, ситуация, където да се види кой кой е? Повечето от тези талантливи хора вярват във великото чудо, което може да стори този народ – още от прочутата „руска тройка“ на Гогол от „Мъртви души“, който и посвещава най-възторжени редове и в буквалния смисъл на думата я митологизира. За предстоящото руско народно чудо говорят Херцен, Чернишевски и Добролюбов, за него лелее Достоевски, който стига дотам да заяви чрез един от героите си в „Бесове“, че народ, който не е годен да извърши световно чудо, за да спаси света, не е народ, а става само за етнически материал... На пръстите на ръката ми се броят онези, които съзират опасността, която се задава от страна на въпросните народни маси и тяхната освободеност по отношение на световната история. Единият от тях е така нареченият от комунистите „царски цензор“ Константин Победоносцев. Какъв е „страшният грях“ на Победоносцев? Онзи, който е чел неговите съчинения, ще види съвсем ясно, че грехът му се състои в това да опази от посегателствата на руските нихилисти, анархисти, есери и комунисти руското православие, проникновен изразител на което е пак великият византиец Фьодор Михайлович Достоевски. Тъкмо на тази база е и духовната близост между тях двамата. Ако някой си въобразява, че душеприказчик по онова време тъкмо на Достоевски се е ставало лесно – нека бъде така добър да прочете какво точно пише за него приятелят му Страхов. Ще добавя само, че този „велик царски цензор“ е пазел наистина от посегателства руското православие за разлика от онези, дето го наричаха такъв, а впоследствие те самите „цензурираха“ царското семейство, като го избиха и за всеки случай заляха с киселина. Каква мерзост, каква невероятна стопроцентова мерзост. Вторият свръхреакционен философ от онова време, пак, разбира се, обявен за такъв от комунистите, е Константин Леонтиев, който обявява публично страховете си: вместо очакваното от нас руско народно чудо – казва той – подозирам, че нашата освободена народна енергия може да роди единствено Антихриста. Забележително пророчество. Леонтиев се оказва повече от прав. Чрез въпросната октомврийска революция „волният руски народ“ нахлува пряко, брутално във властта и по многострадалната руска земя потичат потоци от кръв. А така наречените народни вождове, които „тая освободена народна енергия“ въздига с всичките възможни знаци на необозримото обожествяване – ето докъде собствено се стига... Вторият пример е с фашистите под предводителството на бившия кандидат-художник и ефрейтор от Първата световна война Хитлер, който сякаш на шега отива веднъж на едно повече от скромно националсоциалистическо сборище в Мюнхен, за да се запише в тази все още напълно маргинална партия – петдесет и не знам кой поред. Сетне обаче по стечение на обстоятелствата става така, че е пусната наново на воля друга една народна енергия, „арийската“, а „русата бестия“ на Ницше така се развилнява, че опустошава повече от половината свят. Знаете ли кой е най-важният лозунг на първите начеващи, така да се каже млади нацисти? „Германийо, събуди се!“ Ето с какво отново се започва, както и с „естествения подбор“, и „правото на по-силния“, по изразите на фюрера, който навярно и не подозира, че тезата е отдавна блестящо разработена от самия Платон в неговия диалог „Горгий“. Ала кой ти чете историята? Къде по-ловко е да кажеш на някой касапин или бакалин от Бавария, че е „свръхчовек“, и обясниш превъзходството му над другите народи. До онзи сюблименен момент немецът е живял кротко, бил е стегнат, рационален, организиран, прецизен и безкрайно работлив, а неговите видни представители във всяка една област – неизброими. Освободената „народна енергия“ обаче ражда своето „ново време“ и „нови кумири“, ражда Гьоринг и Химлер – хвърляли ли сте поглед на страховитите бръщолевения на тоя бивш птицегледач, чието най-голямо откритие е, че селяните са по-смели от гражданите и разбира се, „жената на народа“ – Елза Кох, – носеща в концлагера, който управлява, дамска чантичка, направена от човешка кожа. Освободената „народна енергия“ е стигнала своя апогей... След едно подобно конспективно експозе от моя страна, тъй като е повече от ясно, че подобна тема заслужава далеч по-подробно изследване, е съвсем логично да се запитаме защо става точно така с тая същата освободена народна енергия при тия две наистина велики нации? Защо тая енергия е носител сякаш на цялата човешка злоба, събрана и концентрирана на едно място, а не се проявява като съзидателна сила, за която са мечтали преди това наистина забележителни умове? Утописти и митомани ли са били всъщност те, или просто наново се е повторила „Легендата за Великия инквизитор“? Защо например е съзидателна сила епохата на Еразъм Ротердамски по времето на Ренесанса, в която той не се е отдавал на всякаквите му там мечти, а всекидневно, постоянно е работил, за да постави истинските основи на бъдещата Реформация, а двадесетият век, най-великият по отношение на техническите открития, е и най-разрушителният, и най-ужасният? Редно е също да си зададем и някои други въпроси за нашата съвременност, без които няма и не можем да минем. Като този например защо съветската „перестройка“, замислена от Горбачов като градивна и съзидателна, като дело, което пак, забележете, ще освободи от брежневския и андроповския застой енергията на градивните „народни социалистически сили“ и върне на социализма „човешкото му лице“, се изроди в чудовищен грабеж, в истинска катастрофа? Не си ли отговорим на въпроса, все едно че на нищо не сме си отговорили. Според мен отговорите могат да бъдат два – или че във всеки един народ най-често се таят неговите бъдещи ивангрозневци или още по-тъмни валкирии – зли и неподвластни и на самия него, с които умните му представители трябва много да внимават, както и да познават процесите в дълбочина, а не да се осланят на недоучили семинаристи и кандидат-рисувачи, или това „освобождаване на народната енергия“ не трябва да става изведнъж, от раз, а трябва също много внимателно да бъде насочвано в съзидателната, в „перикловата“, ако мога така да се изразя, посока от определени за целта икономически, духовни и всякакви останали институции, които са свръхважни за държавата и обществото. Вторият отговор, пак според мен, разбира се, е верният, ала той е по-бавният, по-непопулярният, по-скучният, ако щете. Друго е „революционен плам“, метеж, друго е псевдопротестът в медиите, късането на ризи и тути кванти, отхвърлянето на всякаквите му там закони и закончета и навлизането без ограничения в тоя наш уж демократичен живот чрез далавери и безумен грабеж. Някои тъкмо това искаха. „Освобождаването“ на така наречената народна енергия у нас на 10 ноември 1989 се изроди бързо в разруха въпреки повиците и предупрежденията, въпреки всичко. Не вярвам вече у нас да има сериозен човек, който да не е съгласен с това. Така стана в Русия, така стана у нас, както и в братска Румъния, а да не говорим за още по-близките ни братя сърби, които стигнаха до етнически прочиствания. И отново следват новите страшни въпроси – защо? Защо в Чехия и в Словения, в Полша и Унгария преходът стана, а у нас не стана? Много е лесен отговорът, че ние сме православни, а те католици. И че там, където са минали доминиканците, тамплиерите или францисканците, а да не говорим за йезуитите, всичко е по-уредено, по-чисто и по-организирано. Ако е така, къде да сложим една от люлките на човешката цивилизация и на православието – Гърция? Само тоя въпрос е достатъчен, за да заплете като гордиев възел проблема и да търсим, да речем, обясненията на Момзен, че римляните, на които Западът е пряк наследник, са били по-практичните, а елините – повече индивидуалисти, и затова и с повече духовни постижения. Или ще излезе, че гърците като наследници на една велика култура все знаят как точно да се измъкнат, а ние не, макар че също сме православни и би трябвало също да го знаем, както покръстилите се някога „данайци“. Аз неведнъж съм твърдял, че истинският наш български народ е служил и винаги може да ни служи за пример, но никъде не съм казал обратното, че за пример трябва да ни служат неговите тарикати, крадци, лъжци, манипулатори, популисти, престъпници и всякакви други, които се множат по-бързо, отколкото предполагаме. Толкова много са, че умът ми вече не го побира как можем да се опазим от тях и тяхната „ценностна система“, от този „социален промискуитет“, който ни налагат, за да не можем вече да различим питомното от дивото? Може би тъкмо това мощно неистово смесване на добро и зло създава и ония разрушителни сили, които се отприщват при така нареченото освобождаване на големи количества народна енергия? Може би тъкмо него трябва да имаме предвид и да търсим начините и механизмите за озаптяването му? Може би трябва вече съвсем сериозно да се замислим наистина за градивната народна енергия и начините за нейното използване на практика? Историческият опит на човечеството недвусмислено показва, че това става умно и бавно, с воля, упоритост и просвещение, с дълго мислене и търсене на точния и правилен модел. Колко дълго – винаги пита българинът – колко и докога, а в сянката на това негово питане се таи всъщност другото – докога ще ни лъжат? Докогато спрем само да питаме и само да искаме – казвам аз и чувам вече от много места – няма да сме живи дотогава, а имаме един живот, разсипаха ни. Тъкмо в това е и дилемата, че всеки от нас наистина има само един живот, а натрупванията стават с поколения. Не знам дали повечето го осъзнават, но аз – да. И в тоя дух също ми се ще да попитам: какво е историята на един народ, неговото настояще и бъдеще спрямо нечие собствено его, колкото и безценно да е то?
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.