Аспарух и синята змия

Аспарух беше облечен с тъмносин кафтан до коленете и червени, везани със злато ботуши. Под кафтана носеше обикновена риза от китайска коприна и кадифен панталон с дебели подложки на коленете, подходящ за танцуване на хорезмийски апак. При тоя танц, както знаем, се рипва от крака право на колене и се обикаля така – на колене – цялата зала. Аспарух беше на двайсет и две и танците още го вълнуваха.

Косата на Аспарух беше сплетена на дванайсет малки плитки, които бяха свързани в една голяма опашка, спускаща се свободно – ту по раменете му, ту по гърба. А косата над челото, чак до темето, слепоочията и тилът бяха внимателно обръснати. От много години българите не управляваха с бръснати глави. Оставяха си дълги коси – като знак за благородство; бръснатите изцяло глави и високите гугли бяха останали в миналото.

Така – с изцяло бръсната глава – бе ходил Атила: най-славният праотец, с когото Аспарух и братята му се гордееха. Бръснатата глава в миналото била знак за власт. Но след хазарското иго тая мода не се възстанови. Сега твърде много неща идваха от гърците.

Аспарух също харесваше гърците с тяхната ученост и безбройни изкуства, но изпитваше и известни съмнения към тях. Те бяха самото отрицание на волния степен дух и на древната традиционна мъдрост на степните хора от Изток.

Но баща му... Да, той беше прекалено близък с тези уседнали християни. Та нима той не пожела да построят град – съвсем подобен на римските – на брега на морето?

И Фанагория стана столица, подобна на ромейските градове – с много сгради от камък и дърво и хора, стълпени като стадо добитък по площада и около капището. Аспарух тайно се бунтуваше срещу баща си.

Традицията го притискаше. И колко странно – традицията го притискаше от две страни. От една страна, тя го задължаваше най-много на тоя свят да уважава баща си. И той уважаваше стария Кубрат. От друга страна, традицията го задължаваше да се прекланя пред степните закони и пред Бога слънце, пред праотците и техните обичаи. А татко му... Той беше (как да изпусне тая мъчителна дума от устата си?)... Той беше християнин. И за него старите обичаи и традицията бяха само един остатък от варварството.

Е, не естествено...Пред хората, пред мнозинството Кубрат спазваше традициите. Но това беше политика. Аспарух знаеше това и страдаше.

Баща му не се уповаваше на старите вярвания и на великата степна традиция със сърцето си. Той я търпеше, за да има мир в народа му. И сигурно щеше да я премахва с времето. Ако имаше време пред себе си.

Но Кубрат беше болен. Една стара рана – от стрела, заседнала в гръдния му кош, отстрани, точно под лопатката – се беше подлютила. Розовият и уж добре зараснал белег се беше разранил и сега в ъгъла му се беше отворила малка дупка, от която непрекъснато изтичаше гной. Ханът отслабваше и силите му се топяха. Беше се оставил някак безропотно в ръцете на двама ромейски лекари. Които, най-вероятно, бяха вредни повече и от тая хазарска стрела.

А хазарските стрели бяха с кукички. Проклетите ромейски лекари, които бяха и арменци на всичкото отгоре, нямаха никакво понятие от стрели или от ваденето им. Тоест – знаеха как се вади обикновена стрела. Но хазарските не бяха обикновени.

Аспарух беше чувал, че някъде далече на запад, в западните римски земи, някакъв лекар бил изковал специален инструмент. Нещо като желязно леговище. Което разширява раната от стрелата. Влиза под нея. И после в неговия, така да се каже, „калъф“ стрелата се измъква – без острите ѝ куки да разкъсат плътта. О, да. Проклетите, умни римляни.

Но както и да е. Такъв инструмент тук нямаше. На изток се разчиташе на човека, а не на човешките произведения. Щом светът не може да се промени с хитроумни инструменти, то ние ще променим по най-хитроумен начин съзнанието си, за да се нагодим към света. Това беше част от източната, степна традиция.

Воинът предпочиташе да се научи да търпи болките с желязна воля, отколкото да потърси някакъв хитроумен железен инструмент, някакъв външен метод за намаляването на болките или лекуването им. Странна разлика, нали? И на запад, и на изток – все хора. Но каква разлика в нагласите...

Аспарух беше раздвоен. Би му се искало да ползва придобивките на западните майстори, но и да остане верен на степната източна традиция. От друга страна, баща му вече не вярваше в степната традиция, но заради хората я спазваше. А Аспарух именно заради баща си би я нарушил. Би приел хитроумните и съвсем нетрадиционни методи на римските лекари.

Оплетени змии се бяха скълбили в душата на Аспарух.

И той излезе през една задна портичка на двореца – който, съвсем в разрез със степната традиция, беше от жълтеникав камък, докаран чак от Колхида – и влезе в конюшните. Набързо и съвсем сам оседла любимия си черен жребец. Метна се на гърба му, изкара го тихо по една уличка на града, която излизаше на полето. И след това, изправил се с гръб към гръкоподобната градска задуха и обърнат с лице към българския въздушен безкрай – като ловен сокол, на когото е махната качулката, – препусна.

Из волната степ.

След като препуска не повече от час, Аспарух се озова на едно от любимите си места. Това беше устието на малка рекичка, която излизаше от един малък скалист пролом, измъкваше се от плетеницата от гъсти шубраци и се вливаше в морето. Някъде там, в далечината, едва-едва се виждаше Кимерийският Боспор.

Близо до устието имаше малка и много закътана пещера. Понякога Аспарух влизаше в нея. Понякога, когато беше там, той имаше чувството, че е потънал право в пастта на коварно създание.

Тази пещера беше творение на морето. А морето беше символ на всичко гръцко, ромейско... И точна противоположност на всичко степно, земно и българско.

Пещерата го караше да мисли и за жените, които също бяха... някак течни, неустойчиви, меки, поглъщащи... о, това са глупави и традиционни представи, но все пак... променливи, неразбираеми жени! Коварна клопка. Волният ездач от степта препускаше без ограничение. Докато не го уловеше някоя жена. И смъртта... и тя беше жена – нали така?

Пещерата навяваше на Аспарух представи точно за такава жена клопка. Гръцка и чужда, женска и задушаваща, коварна клопка. Жена, която воинът копнее и от която се ужасява. Заради загубената волна степна свобода.

Сега Аспарух влезе в пещерата с особено мъчително чувство. Сърцето му биеше възбудено. Имаше чувство, че нещо съдбоносно трябва да се случи. Отдавна се бяха заседели на това крайбрежие, на тоя подобен на гръцки бряг. В тая Фанагория, която приличаше не на степно убежище на волен народ, а на ромейски полис. Все едно беше някаква Аполония или Одесос. Аспарух влезе в пещерата и без да знае защо, си каза: нека се намери решение – на цялата плетеница от съмнения!

Нека се намери решение! В един миг – сега!

Аспарух вярваше в моменталните и вълшебни решения. Беше чел за Александър Велики, който разсякъл прочутия възел на Гордий.

И харесваше такова едно внезапно и категорично решение. Чрез премахване на всякакви усукани пречки, намиращи се само в човешката душа. Оплетените възли от змии.

٭ ٭ ٭

Аспарух поседна на един камък и се отпусна. От един стар свой учител – хански китаец – той знаеше как да се отдава на пълна празнота и да се отървава за известно време от всички мисли. За да стане сърцето му чисто и невъзмутимо.

Докато седеше, беше отпуснал ръцете си – с дългите сини ръкави от тежка сърма – на земята. Дясната му ръка лежеше върху друг един камък, встрани от който имаше малка пещеричка, нещо като ниша в стената на пещерата.

Изведнъж Аспарух се сепна. Нещо докосваше показалеца му. Той извика и разтърси глава. От малката хралупа в стената се показваше малка глава.

Малка, съвсем синя змия беше показала изящната си глава и с тънкия си червен език докосваше пръста на Аспарух. Близваше съвсем леко само върха му. Аспарух с ужас погледна пръста си. Търсеше двете кървави точки – белегът, че си ухапан от отровна змия. Но следа от ухапване нямаше.

Главата на змийчето се скри, но после пак се показа. Аспарух – отдръпнал и опипващ ръката си – сега, някак съвсем учудващо дори и за самия него, се успокои. Протегна отново пръста си. Докосна синята змия по муцунката. Тя все едно му се усмихваше.

Аспарух се наведе и внимателно, без да знае какво точно прави, бръкна с две ръце в хралупата. Змията в първия миг малко се поколеба, но после го остави да вмъкне пръстите си под нея. Аспарух много внимателно подхвана малкото клъбце от жилави бримки и я измъкна от леговището. Усещаше освен телцето ѝ и нещо друго. Извади ръцете си и ги вдигна пред очите си, на светлина, защото в пещерата беше сумрачно. Синята змия беше малка и блестяща. Беше толкова ярка, че все едно беше част от синия му кафтан.

С червени очи, като червените му ботуши. А под нея, или по-точно обхванат от пръстените на телцето ѝ, в шепите на младия българин лежеше един малък, стоманен инструмент.

Аспарух го измъкна много внимателно от пръстените на змийското телце и го огледа. Странно – струваше му се, че още в първия миг е разбрал какво е това желязо. Това беше римският инструмент за изваждане на особено коварни хазарски стрели. На стрели с куки.

Аспарух се усмихна, кимна на малката синя змия, сложи инструмента в джоба на кадифения си панталон и скочи на коня.

Малката змия също кимна на Аспарух.

Но той вече летеше между ниските дървета към крайморския град.

Стара Велика България (на гръцки: Η παλαιά μεγάλη Βουλγαρία), както е наричана от византийските автори, е ранносредновековна държава с владетел Кубрат, съществувала около 30 г. след 632 г. в зоната на Северното Причерноморие – днешна Украйна. В някои източници Фанагория се сочи като столица на държавата. Това предположение се основава на хрониката на Теофан Изповедник, но не се подкрепя от археологическите данни. Стара Велика България като държавно обединение е пряк наследник на Оногурия (463/465 – 527/530 сл. Хр.), създадена от единия син на Атила, Ирник (Ернак).

Тя представлява военно-племенен съюз на прабългарите и сродните им племена, дотогава подчинени на Аварския и Западнотюркския хаганат при граници: на изток – река Кубан, на юг – Азовско и Черно море (без Южен Крим), на запад – река Днепър, на север – река Донец.

Знае се от византийски хроники, че кхан Кубрат, малко след като се възкачил на българския трон, побеждава аварите – като се предполага, че това е станало в периода 632–636 г. По времето на Кубрат се строят нови крепости и се основават нови градове. През 648 г. кхан Кубрат побеждава значителна арабска войска от около 20 000 воини под командването на Абд ел-Рахмани (според летописите на Ат-Табри), навлезли от юг през Кавказ, минали прохода Дебрен и нахлули в земите на барсалите, които са прабългарско племе, по това време част от Стара Велика България. От 650 г. започват постоянни набези от страна на новосъздадената държава на хазарите – Хазарски хаганат. С течение на годините войната между българи и хазари се изостря, докато накрая хазарите унищожават Стара Велика България през 668/671.