Източни Родопи

Денят преваля, конете ни уморено ситнят към низините, зад нас е Орта-кьой, а далеч напред, сред вълни от меки хълмища, блещят устремени към небето куполът и мечетите на Султан Селем джамия. Тя е лебедът на съвременния изток и по красота съперничи на приказките от пустинята на Арабия. Водачът ни, Докторът, спира врания си кон и говори:

– Дойде германски професор и намери, че почвата в долината на Марица е второстепенна по качество.

Конете ни спреха един след друг.

– Как – второстепенна?

– Първостепенна била почвата по нилската долина, – отговаря нехайно и повежда Докторът пак... – Имало осем качества почва. Първа била оная по Нил, – втората е тук...

Нашият водач е свършил по зъболекарство в Русия, а после учил административни науки в Германия. Между първата и втората му професия изтекли десет години, които той употребил, да предвожда революционни чети в Родопите. Човекът е син на някогишния лъв в Одринско – Нено Казакът. И когато хайдушкия отпръск се върнал от Русия с диплом за зъболекар, в жилите му проговорила юнашката кръв и той, вместо да бърка в устата на хората, решил да вади гнилите зъби на Абдул Хамида.

– Арда!

– Гази! – командува Докторът.

Тя изпълзя пред нас, като гигантски крокодил, – страшната река, която извира в Средните Родопи и има за свой басейн поднебен планински лабиринт от стотини км на длъж и на шир. Тъмно устремена към злачното поле на Одрин, Арда тук широко разлива желтите си води. Те са като златните коси на Момчилица млада, за която още живеят легенди далеч по тези български планини.

И ето – разкри се пред нас най-девствената гръд от долината на Марица. Тя е десетки км широка тук и е сочна и топла – тропически топла. Обгръща стария и нов Одрин, Свилен, Орта-кьой и стига Кулели Бургас пред Димотика. Пои се от „трите сестри“, които българските песни възпяват от векове: Арда, Тунджа и Марица. Те се събират при самия Одрин и дружно се насочват към Бяло море. Насочват се със страшна мощ, като българския устрем днес.

– Хубаво, бе! – Наистина, божествено хубаво! – мълвят един след друг хората ни.

Конната кавалкада се сгъсти, възторгът сдуши шепата българи. Аз им се любувам. А Докторът се мръщи, той е важен:

– Оставете вие хубавото и божественото, – дига той войводска мишца. – Всичко това е българско!

И като се извърна към планината, продължи:

– Ог Беш тепе над Хасково, до вековните паламудни лесове, които дремят над Деде-Агачското пристанище, в една верига от 200 км непрестъпна планина, – се кърмят и отгледват от десетки векове само българи.

Конната кавалкада мълчи, защото не знае. Докторът, може би, се увлича. Или пък ги мами: нали той е жертвувал младост и сили за този край, нали тук почива – и днес възкръсва – подвигът на неговия живот...

Но войводата говори просто и ясно: в ортакьойско гръцка колония е имало само в градеца и в две села, – всичко друго са българи – православни и помаци; в димотишко гръцката колония живее в града и в четири села – всичко друго са православни българи; в Софлу гърци са живели само в града и в две големи села, всичко друго са българи – православни и помаци; в Деде-Агачско гърци са живели в Макри: всичко друго е само православни българи. „Как е могло инак още почти преди един век Доганхисарският ястреб, капитан Петко войвода, да влиза тържествено в самата Гюмюлджина? И как можахме ние през десет години да се движим по тези планини така, че ходехме дори на морски бани? Турските войски съвсем не се бояха от нас: когато ни загащиха на конгреса в Лъджа при Фере, спасих се само аз с П. Лазаров, – загинаха Петър Васков, Лазар Маджаров, Гешанов и цяла чета юнаци...“

По сочното юнашко лице на войводата – доктор мина тъмна сянка; погледна ме тъжно той и махна ръка; тук само аз знаех, каква пряка правда откриваше тоя силен човек.

– Но къде са тогава турците? – обади се един от кавалкадата.

Докторът мълчеше, а аз се любувах на долината.

– Ние се възгордяхме срещу турците от културното си преуспяване през последните 40 години, – заговори той после съсредоточено и в тона му вече нямаше следа от стария боец. – Аз бях две години добре с младотурския комитет в Одрин след хуриета, та още тогава виждах, че ние може да се разберем с тях. Но какво да се прави: оттатък, в България, толкова познаваха българските земи, колкото отсам, в Турция, – турските. Когато аз разкрих в Одринския младотурски комитет истината за националния характер на Родопите, хората не спореха с мен, защото не знаеха; те само отрекоха позицията ми с простичкото указане, че... в България откривали свое население дори в Халкидонския полуостров, а за източните Родопи не обелвали и зъб...

Докторът пак млъкна.

– Е, няма ли турци по тези Родопи? – повтори човекът, който питаше.

– Няма, – отговори сега тихо докторът. – Няма нито един. – Когато България се е разпаднала толко пред турското нашествие, родопският юнак Момчил войвода създал българска държава от Кавала до Димотика при самия Одрин. Трябва да познавате областта, за да разберете това: цялата Момчилова държава е една непристъпна крепост от поднебен планински четириъгълник. Византийците дълго се блъскали по стените на тази крепост и се отчаяли. Тогава те сключили нов и последен съюз с Турция срещу неусетно възникналата пак българска държава. Така съюзените Византия и Турция воювали две години с Момчила и могли да проникнат в земята му само по море, с помощта на византийската флота. Момчил бил разбит и турците малко по-късно се заловили да колонизират непристъпния планински четриъгълник. Но в Родопските пущинаци са могли да живеят само родените и кърмени през векове в тях българи. И завоевателите прибегнали към една комбинация: в Кърджалийската котловина (сред крепостния четириъгълник на родопското планинско каре) те избили мъжката половина от българското население и наложили на челядите за мъже турци от своята орда; „Кърджали“ значи „каръджали“ (кръстосани по жени). Оцелелите българи се дръпнали в пущинаците на източната родопска верига – от Беш тепе над Хасково до Бяло море при Деде-Агач – и са се държали тук на войнишка нога, докато се сключило негласно примирие между турци и българи. Тук, по източната родопска верига, не са ставали нито тогава, нито по-после помохамеданчвания. Помашките села в Ортакьойско са в полето към Одрин, а единствената помашка община в Софлийско – Мехрикозката – е до самата феодална крепост на Момчил войвода, „Саръ-къз калеси“, където феодалната Момчилица се е бранила и след загинването на мъжа ѝ в полето (при Буругьол калеси), тя е била победена чрез измама (според преданието, погребена е в карпите на старинното българско село Монастир, землището на което граничи с това на Мехрикоз). По планините на Родопите няма турски села; те са в котловините на Каръджали (Кърджали, Кушу-Кавак, Кирилово поле – „Кирли“). – В ново време, когато почват вече да се търсят тютюните, явяват се турски села и в Беломорската равнина: турците са завоеватели, у тях домашната работа се върши от жени и деца, а тютюньт може да се произвежда от последните. – Наистина, Родопите на запад са почервенели от фесове, но това са нашите помаци-колибари, насила помохамеданчени по-късно, когато Турция почва да опада и в Цариград се загрижват за вътрешното циментирване на държавата. Обаче, и тоя процес не засяга източната родопска верига, която е най-дългата, най-широката и най-недостъпната: тук живеят от векове 100 000 българи, непримесени с никакво малцинство, и чертаят източните предели на земята ни тъй, както се те най-после начертаха и политически...

Откъде черпеше историческите си сведения Докторът-войвода и прав ли беше той? Аз знам, че той е прав, а вие сте длъжна да му вярвате... поне докато проучите!

Юг

Гостувам у г. Нашев, един чистокръвен рупец от Свилен, народовед и педагог (редактираше педагогическо списане в Одрин тъкмо пред войните). Той ме поведе из новия Одрин, който е на няколко км западно от десния бряг на Марица и е възникнал край одринската гара. Градецът брои само 8000 жители и е още на гола земя – без постлани улици (освен двете шосета, които кръстосват града) и дворове. Землището му е в ъгъл между Арда и Марица, както част от землищата на Свилен и Одрин (Веран тепе и Къзан Оваси) е между Тунджа и Марица. Двете околии, впрочем, са най-ценните в Одринската низина. От тази низина Турция си запази един досущ незначителен ъгъл, необходим за земледелския квартал на стария Одрин. Но г. Нашев е недоволен.

– Този ъгъл ни пречи да корегираме Марица и да превърнем Одрин на морско пристанище, – пришепна ми той с въздишка.

Милият човек, верен син на нашата строителска генерация, ето го, живее със задачите на няколко идни поколеня... Но аз не намирам как да се съглася с него. Превръщането на Одрин в пристанище е неудобно: тук се влива в Марица страшната Арда, която би задръствала пристанището с масата наноси, що влече[1]).

Не мога да се налюбувам на архитектурата в новия Одрин. Широката тропическа низина и новото време са наложили своя печат на неусетно възникналия край гарата град: всички улици са идеално планирани, а постройките са облъхани от красотата на Босфора. Те са двуетажни и триетажни паянтови къщи, облечени в дъски с множество ориенталски линии и фигури. Тези къщи, въпцани в бяла масляна боя, се редят със своите решетъчни прозорци, като разперени гълъби. Нашите архитекти биха намерили какво да научат тук. Новото строителство у нас е изцяло под северно влияне, като да сме северяни. Дори курортите ни не избягват това влияне: вижте Банки, Костенец и Чам-Кория. А как не приляга да са паянтови праволинейните и грамадни, като складове, северянски постройки!

Населението в нови Одрин е изключително от малоазийски пилигрими – арменци, гърци, караманлии. Те са ханджии, кръчмари, гостилничари, градинари и бостанджии. Българи няма дори между последните, макар че селцата до самия Одрин са български. В страни с разреждано населене, каквато е Европейска Турция, всички градове са безцветни. Тук те се създават не като местни пазари, а като странноприемници в големите пътища на разменната търговия. И нововъзникналата станция заема население от съседната такъва, а не от местните села. Всички градовца в долна Тракия – от Одрин до Цариград – са все така безцветни или по-право многоцветни: тук е пътя на руско-турските войни. Долна Тракия е под ръка на трите български планини – източни Родопи, Сакар и Странджа – и в периодите на мир българите са плъзвали от планините в полетата по силата на географичния закон за населяване на низините. Доста би бил един период на мир от 50 години, за да се залее от българи цялото Одринско. Но от близо два века такъв период не е имало. Несъстоятелна е легендата, че гръцката пропаганда претопила българите в Одринско[2]. Изтребвали са ни и са ни отвличали войните, които почти винаги разоряват повече селата, отколкото градовете. Българите в Одринско се крили – през войните – в планините си, бивали са изколвани, жени и деца отвличани в плен, а запазените паланки и градски квартали са емигрирали заедно с руските войски при изтеглянето им. След създаването на България в източните ни окръзи се преселиха 200 000 българи от Одринско и Гюмюлджинско (касапският еснаф във Варна и в Бургас се държи и днес от преселници из българските квартали в Одрин и в Лозенград). Подобен процес може да се проследи и в турското население из Одринско: то също е разреждано от войните, като българското. Същинските турци търсят произхода си при женитба. И в Одринско те рядко намират достоен за себе праг: редовните регистри откриват „коптски“ (цигански) произход дори и в най-видните градски семейства. Българите са бягали на север, турците – на юг и в пътя на армиите са оставали приспособливите евреи, арменци, гърци и цигани. – Ролята на гръцката пропаганда тук се е ограничавала в района на градовете и паланките: претопявани са само привличаните от българските поселища ратаи или възникналите в затънтени краища и преселени в градовете богаташи българи.

Днешното население на наши Одрин няма да остане в него, пък и не бива да остане: то е примесено с кумарджии, контрабандисти, фалшификатори, – както е това по всички станции на големите търговски пътища в Ориента. Железничната гара, която е създала градеца, изгуби днес своето значене: за стария Одрин се построи железнопътен клон до моста на Тунджа и през наши Одрин не минава вече никакъв пътник. Съществуването на гарата и на градеца ще зависи от разработването на дивната тук низина. А това не е работа на малоазийските пилигрими. Не се оправдава с нищо и превръщането на нашия Одрин в окръжен център: той не е и не може да бъде такъв. Писах своевременно: той трябва да мине към самостоятелен Деде-Агачски окръг (Деде-Агач, Софлу, Димотика, Одрин и Opтa-кьой), а околиите Свилен и Кърджали ще требва да възстановят Хасковския окръг (Хасково, Харманли, Борисовград, Кърджали, Свилен).

*

Неусетно ние се озовахме на новата турско-българска граница, която е на 11/2, км източно от градеца и пресича класическата алея, водеща през моста на Марица в стария Одрин. Струва ми се, че се мяркат далеч на север белите ленти на Марица и Тунджа, които заграждат Свилен – незиблемият възел на рупците между Родопи и Странджа. Нашев е народовед, а не знае, че е рупец! Издебвам му диалекта и му откривам, че той е син на най-голямата етнична българска група – рупците, които населяват цялата земя от Лъгадина (при вратите на Солун) до Неврокоп и Белово, и от Бургас до Чаталджа. Нашев не е съгласен, но отстъпва по малко, докато и аз приема, че край Марица има един път, по който са заселявани през последния век безимотници из нашите индустриални центрове от Копривщица до Сливен (дори от Самоков, Пирот и Чипровец), но че това са гнезда, удавени от рупците. На край Нашев по свой ред ми открива, че в Одринско има между рупците един клин чуждици, наричани Чокинци. Те идели от към Къзал-Агач и населявали някогишната Чокинска нахия. Отличавали се по диалект и темперамент. – Аз знам, че в голямото Къзъл-Aгачско село Дере-кьой хората са преселенци от Македония. Може всичките чокинци да са от тоя произход – български преселенци из албанските предели през размирната на Ескендер бега и Янинския паша (до последния век източна Албания, както и Янинско, са били прошарени с българско населене).

*

Тренът потегля на юг и погледът ми се губи по просторната низина, сега посеяна с метличина. Това е едно примитивно и мързеливо производство. А на тази почва – и в този тропичен край – има всички условия за двойна жетва. Който познава Видинската низина – където вече намести прониква двойната жетва (първа ечмик, втора – кукуруз), – би могъл да си представи, какво ще бъде след време това обширно злачно поле тук, в което се събират три от най-големите реки на Балканския полуостров и над което блещи – сред сепфирно небе – южното слънце.

Низината постепенно се стеснява: от изток разхълменята на стария Одрин бавно очертават пресечен ляв бряг на Марица, а от запад се дига висока и просторна степ. Низината се сключва при самия Кулели Бургас, който е възел на железничната линия от Солун за Цариград, от и Цариград за София. Старинното селище тук се длъжи на това сключване на одринската низина: мястото е стратегично, личат останките на някогашна феодалска кула, от която е и новото турско назване на селището („Кулели Бургас“ значи „Бургас с кула“).

Степта на Кулели-Бургас допира долината на Марица само с остър ъгъл. Тя скоро отстъпва на Димотишкита долина, която се образува от вливането на пълноводната Димотишка река в Марица. Няколко км западно от това вливане, върху висок конусообразен хълм, стои амфитеатрално старинният градец Димотика. Той е също феодално гнездо: обширна крепост, виши стени по самия връх на хълма. В тази крепост е приживял две години шведският Карл XII. Разбит от русите на Полтава, той избягал при турците в Бердан, та те го възстановили на местожителство в Димотишката крепост. Ако не е бил коронован велик полководец, Карл ХII не би могъл да се оплаче от новия си замък: намините ли в Димотика, възлезте на крепостта, – картината е дивна. Долината на Димотишката река открива необозрими разработени пространства, оградени от поднебни планини. А долината на Марица е чуден губер от черничеви плантации. Димотика съществува от хилядолетия и дължи това не само на стратегичното си местоположене, а и на красотата и на голямата си завидно богата околия[3]. Тука има нови и стари рудници, а сега се мълви, че е открито и злато: група софиянци са заели периметри.

Като всички стари източни градове, Димотика представя купища разхвърлени и без всякакъв стил дървени къщурки, които са надвесени над тесни и мръсни улици. Тук има традиционен гърцизъм. Преди освобождението на България земледелците в града са били българи, при това повечето национално самоопределени. Но след голямата изселническа вълна, в града са останали само национално несамоопределените и са били погърчени. А те са сега богатите тук земледелци и въобще производители (гърците, арменците и евреите мъчно привикват на полска работа). Димотика (както и околията) е здравословен край и, както вече казах, с извънредно плодородни земи. И трябвало би да скъпим погърчените тук, защото все пак те са единствените производителни слоеве в града. Това ни се налага и от обстоятелството, че околията е българска, та малкият сега град скоро ще се разрастне от прилив на българи. Печалното е, че през последните няколко десетилетия гръцката патриаршия, която живееше с фантазията да възстанови Византия, бе обърнала особено внимане върху Димотика: тук служеше като гръцки владика най-големият съвременен елински духовен писател, който бе кандидат и за патриаршеския престол... Впрочем, димотишките гръкомани са болно шовинистични.

*

Турската граница от 1913 г. минаваше по чертата между Димотишката и Софлийска административни околии. Граничните стражища вече са полуразрушени. Зад тях долината на Марица чувствително се стеснява и се превръща на зелен губер от безкрайни черничеви плантации. Десният бряг на реката открива само 1 км широка низина, над която се издига рида на Софлу – най-източната стена на широките до 100 км тук източни Родопи. По Софлийския рид се стелят прочутите софлийски лозя, на които в Одринско съперничат само Золъвските и Лозенградските такива. При лоша реколта във Франция, френските винари са прекупвали гроздето от Залъв и Софлу, за да произвеждат своето шампанско. – Левият бряг на Марица тук е по-широк, открива просторна орна площ и турските села, които се нижеха по него, бяха преди войните в цветуще благосъстояне. Но през първата война те бяха разорени и разграбени от софлийци и от жителите лозари на съседните две големи гръцки села. Това е станало след стремителния набег на нашите македонски дружини към Деде-Агач. А после, когато те се оттеглиха пред явилата се от Беломорската равнина армия на Явер паша, тоя се втурна да накаже грабливите софлийски гърци, Явер паша изгори двете села и идеше по ред да бъде наказано самото Софлу. Но нашият отряд го срещна, повърна го и го плени след малко не далеч от Фере в Марица. Така турските села по левия бряг на Марица бяха разорени от трите гръцки колонии при Софлу, които държаха десния бряг на реката. А после Явер паша по свой ред разори двете от тях. По късно пък оцелелите гърци се изтеглиха в Гърция. И цялата Софлийска околия днес е населена само от православни българи и от една община помаци (Мехрикозката). – В Софлу се приютят сега македонски и лозенградски бежанци, настанени тук през 1913 г. и още придошлите после, след бомбардирането на Деде-Агач от съглашенската флота през 1915 г. Като случайно събрани, тези бежанци не могат успешно да поемит богатото производство на тоя край – лозарство и бубарство. Изобщо производството по цялото долно течение на Марица преживя от войните небивал покрус и в София трябва да положат специални грижи за по-скорошното домакинско уреждане на тази благодатна долина. Общото разстройство се отрази в Софлу и на модерната фабрика за копринена прежда, в която преди войните работеха множество работнички.

*

Ходя печален сред развалините. Какви цветущи поселища бяха трите гръцки колонии тук! Благодарение на големите домакински богатства в този край и благодарение близостта на Одрин и Цариград, Софлу беше център на гръцки шовинизъм[4] в долината на Марица, макар че градът е досущ нов, както е и Деде-Агач: възникнал е след прокарването на железничната линия. Гръцката терористична организация се ръководеше тук от лекари, инженери, финансисти. И това обстоятелство, може би, налагаше от наша страна в Одринско да им се съпоставят хора с висше образоване. Д-р Страшимир Дочков, лекар, Петър Ваков, математик, Д-р Ненчев, свършил по зъболекарство и после по административните науки. Гърците, въпреки класическия си шовинизъм, чувствуваха и съзнаваха, че нямат национална почва по долината на Марица. И това съзнание ги бе довело до кървави междуособици. Един от най-влиятелните родове в Софлу по произход чисти гърци от островите, се опълчи против шовинистичното безумие, дори се отметна от патриаршията: разумни хора, които съзнаваха, че тук те са само една колонийка и искаха да живеят в мир с българите, като намираха, че трябва да се ограничат с благоденства към далечната си родина, както от векове правят това гръцките колонийки по Черноморските брегове. Но заслепените хора от Фенер и до последно време вярваха да възстановят Византия, те – в Софлу андартите бяха почнали да изтребват хората от почтения и разумен гръцки лагер... Сега вече няма следа нито от едните, нито от другите.

Беше модро лятно утро. Конете ни се понесоха сѐ по на юг. Скоро бяхме между двете опожарени от Язер паша гръцки села. Смъртта е прострела криле на шир върху запустението... А какви храмове се дигаха в тия села и какви хубави домове!

– Нищо! – засуква посивял мустак поп Ангел от Дервента; – от където дошли, там и отишли: велико е и неведомо божието правосъдие!

Поп Ангел е много теглил от тия гърци.

– Доживях да ги изпратя по-живо и по-здраво: по-голяма милост от Бога не съм чакал! – мълви планинецът – свещеник с жестокосърдието на половинвековен народен борец.

Скоро бяхме под сянката на опрашените борове при цветущия някога гръцки монастир. Запустението се е простряло и до тук. А с какъв блясък ни посрещнаха някога в тая обител островните пришелци! Те беха тогава стопаните, а ние – синовете на тази земя – бехме гостите...

– Господ-Бог не можеше да не прекрати тази неправда! – мълви пак поп Ангел и благоговейно се кръсти – макар, че още носи на ляво коляно пушката си. Тъй се е тук живело през векове... Тъй са живели българите в тези девствени планини!

Ние се изгубихме в пазвите им – на Източните Родопи: прекосихме по кози пътеки из тях, за да се озовем в Деде-Агачско. Тук някога някакви подземни урагани са пречупили планините: те изглеждат като разрушини гигантски крепости. Някъде в Америка имало такива разбити планини, теснините на които откривали вкаменели гори. И окото ми неволно ги търси тук. Слушам за някакъв Кешански каменовъглищен басейн, който почвал от тоя планински лабиринт. Поп Ангел ми сочи картите на Пишман-кьой („село на разкайването“), до което дори и нашите бирници още не са се покатерили, а турските не са никога и опитвали. Може би, за това сега там се открили пещери, в които, бавно течал асфалт. И спорела сега една английска компания с една българска за владение на петролейни извори в тези места. А по-надоло, юго-западно към Кърка, се открила богата рудница за мед, сребро, че и злато... Поп Ангел разказва с патос. Аз предпочетох да го разпитам за Доганхисар – селото на ястребовите развалини, многовековното гнездо на старинна българщина. В тези колиби от 3000 българи българското училище не е секвало никога. Те са заселили всичките българи в Кешанско, от Доганхисар, от цялото Булгаркьой в Малгарско, което бе удавено в кръв през междусъюзнишката война.

– Ей там, зад оная черна стена! – сочи ми поп Ангел. – Видиш ли?

Аз не виждам с очите си, но душата ми е там. И чета в паметта си страниците от Арсени Костенцов за поп Васила, Доганхисарския въглен, който е запалил българския огън в целия Одрински вилает още през 1850 год. „Влезна сзещеник – един тънък, та висок, с изпито лице и с желязна патерица, с жълта антерия и с джубе; на около 60-65 годишна възраст“. – Тоя поп Васил, може би, е същинската ни народна зорница по тоя южен край. Той гърми със словото си по хьокюмяти и черкви, по мегдани и затвори: „Аз грък не ставам! Да знам, че парче по парче ще ме режат, пак от езика си не се отделям! Мене ме знае Целият Едирненски вилает: аз съм опропастил целият си имот и здравето си за своя народ!“ Поп Васил отвежда Костенцева от Одрин в своя славен Доганхисар, но... – Костенцев разказва: „що да видиш: с трън да махаш вкъщи, няма какво да закачиш! За пръв път виждах в живота си такава бедна къща...“

Тъй се раждат народите и по тоя трънлив път издигат те свойте великани...