„Виждате ли тая птича перушина, която се люлее и се мъчи да се задържи във въздуха? Тя лети самотно, оглежда се с надежда наоколо и пада все по-ниско и по-ниско. Много перушина се лее под небето и едно по едно перата ще притихнат долу, на земята. Понякога тих вятър ще премине на пръсти, ще ги повдигне и те пак си припомнят, че са летели някога, че са се къпали в синия въздух, гмуркали са се и са шумели весело. Но макар и долу, на земята, макар и мъртва, нашата птича перушина стои тъй, сякаш всеки миг ще се сепне в съня си, ще усети жива тръпка и ще полети отново“.

„Ние, врабчетата“ е втората детска книга на Йордан Радичков. За първи път тя се появява през 1968 година като още на следващата година произведението е отличено с наградата на Съюза на българските писатели.

Истинската награда и признание за „Ние,врабчетата“ идват с множеството преводи на книгата на чешки, словашки, унгарски, полски, руски, финландски, италиански, немски, френски, корейски и много други езици, множеството издания в България и няколко поколения читатели, които отрастват с историите за смелите врабци. Заедно с това „Ние, врабчетата“ е и най-дълго играната постановка в репертоара на Столичния куклен театър.

За „Ние,врабчетата“ авторът споделя : „..Книгата е написана за деца и за възрастни и я обичам, защото в нея се разказва за врабчета. И смятам, че всички хора, преди да станат големи, да станат важни или да станат значителни, преди това са били врабчета“.

Новото издание на „Ние, врабчетата“ с твърди корици се появява по повод 90 години от рождението на Йордан Радичков. В обръщение в книжарниците и при нас читателите могат да намерят книгата и с меки корици.

„-Врабчетата са моя стара слабост. Винаги съм мислил, че всеки човек преди да порасне, някога е бил врабче.

-Според Вас съществува ли днес „Онова нещо“?

-Това е един мой герой от „Ние, врабчетата“. Да. „Онова нещо“ трябва да съществува винаги и навсякъде, само че аз не знам неговия образ. За религиозния това може да бъде бог, за някои – съдбата, за други – възмездието. За мен е онзи нравствен коректор, който всеки един от нас носи в себе си. Всеки трябва да има по едно свое лично нещо, което винаги го следва, следи и наблюдава всяко негово действие. След като твърдим, че няма бог, нямаме и свой съдник, всичко е позволено и няма данъци за човешкото зло. Аз лично вярвам в „Онова нещо“. И да има бог, и да няма бог, човек трябва да живее така, сякаш го има.“ 

„Ние, жените“, 17 ноември, 1998 година