Възходи и падения на Воислав Войников
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Романи и повести
- Художник: Любомир Славков
- Страници: 372
Чрез драматичните събития, в които са въвлечени, героите на романа изживяват катарзис и всеки по своему се пречиства и освобождава от оковите и ограниченията на своето родово наследство и минало и се опитва да се опознае, за да изгради нова осъзната представа за себе си и ново отношение към живота. Защото възходи и падения са се случвали и се случват на всеки от нас и именно те са пътят на нашия дух, който търси неуморно себе си.
Романът въздейства със силните емоции, които предизвиква. Читателят е съпричастен с преживяванията на героите и ги чувства като свои. Едновременно с тях той също изживява своеобразен катарзис със сериозен оздравителен ефект. Героите лекуват наранените ни души, дават ни кураж да преминем през превратностите на живота, каквито и да са те.
Този истински възраждащ човека роман ни дава сила да се борим и помъдряваме.
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
Пролог
Кой съм аз? Какъв кратък и най-обикновен въпрос, ала колко от нас са открили правилния отговор? И какво ни кара постоянно да поставяме под съмнение онова, което мислим за себе си?
Като човек, свикнал да търси обяснение за нещата и събитията, започвам да обикалям по скритите пътеки на душата, да разравям тайните ѝ съкровища, за да установя, че те вече са престанали да бъдат ценни за мен и не ми носят желаната утеха. Моят непримирим дух често поема през времето и пространството, за да изследва и търси някои отговори, но почти винаги се завръща с празни ръце. Понякога все пак успява да ме зарадва, но съвсем скоро се оказва, че нещата съвсем не са застанали на точните си места. Тогава разбирам, че отново съм се излъгал. И духът ми започва силно да се бунтува и пак тръгва на път, не иска да приеме своето безсилие, продължава да търси неуморно, но какво?
И така си живеем двамата с него. Той скита във времената и какво прави там, не знам. Завръща се капнал от умора, гладен и недоспал, много рядко щастлив. Дали вече не остарява и не започва да забравя, та всеки път стига до едно и също място, откъдето не може да ми донесе нищо повече от едно жестоко разочарование? Накрая реших малко да му помогна и да напиша тези редове с надеждата да му покажа черно на бяло собствените му възходи и падения. Може би така ще престане да тича насам-натам.
Така че ако духът ми все пак успее да се смири, може да го примамя да се задържи на едно място и да намери онова, което толкова упорито му се изплъзва. Кой знае?
И понеже все отнякъде трябва да започна, се сещам, че забравих да се представя – наричам се Воислав Войников. Какво войнствено име, нали! Но всъщност съм напълно миролюбив човек, не дрънкам оръжия, не изпитвам вътрешна нужда да раздавам правосъдие, а това ми погажда понякога неприятни номера.
Може би по ирония на съдбата са ме нарекли така. Със сигурност заслугата не е на майка ми; тя е издъхнала почти веднага след като съм дошъл на бял свят. Дали е успяла да ме зърне и да срещнем поне за секунда погледите си – това ще си остане загадка завинаги.
По думите на дядо в суматохата от настъпилото нещастие с мама всички забравили, че трябва да ми дадат име и после с учудване се взирали в издадения документ, където пишело – Воислав Алексиев Войников. Татко вдигал рамене, но така и не намерил за нужно да го промени. Според дядо името много отивало на рода ни, чиито предци открай време били воини и борци. Имената на някои от тях и до ден днешен стоят издълбани върху паметниците, построени в знак на благодарност от жителите на селата, където още като дете той ме заведе, за да ми ги покаже. Може би тайно се е надявал да продължа тази горда и достойна традиция? Добре че в днешно време
войните се водят далеч от нас, иначе не знам какво щях да правя.
Благодарен съм и на онези, които ме наричаха за по-кратко Войс, звучи далеч по-приятно и ми подхожда много повече.
Войс
Началото
Внезапното ми решение да разкажа за възходите и паденията в своя досегашен живот започва да ме изпълва с непознато вълнение. Дори не е необходимо да полагам специални усилия, непокорните ми мисли сами ме повличат натам. Като на шега ги улавям и без колебание ги следвам. Неочаквано се озовавам на гребена на вълната, без да подозирам, че никой не се задържа задълго отгоре ѝ. Тя отминава в миг и новата помита неопитния сърфист, не успял да се гмурне отдолу и да чака удобен момент отново да се изкачи на върха ѝ.
А какво се случва, ако се озовеш на гребена на вълната, когато си едва на осем?
Спомням си една случка от детството. Не знам защо първа изплува в съзнанието ми. Най-обикновена случка, но запазила тръпката сладост и лека, едва пробождаща сърцето горчивина...
Лежа в огромното старо кресло с олющен тъмносив плюш на облегалката. За мен то беше най-прекрасното място. Може би защото е креслото на дядо и на никого от нас не е позволено да го доближава. Но днес съм болен, затова, полуизлегнат на него пред запалената камина, завит с одеяло, слушам как огънят припуква меко, а на душата ми е светло и спокойно. За първи път се докосвам истински до почетния престол и се чувствам силен. Смятам да полежа тук, свит на кълбо, поне до края на вечерта, защото миналата седмица брат ми Иви също беше болен и му позволиха да остане в дядовия фотьойл за цялата нощ.
Силно се надявам температурата ми да не спадне скоро и се грижа за това подобаващо. На рафта в шкафа, в дъното на коридора, има кутийка, пълна с отвратителна на вкус каша от настърган суров картоф. Тя ми помага да се порадвам по-дълго на новото си привилегировано положение.
Този нищо и никакъв спомен открехва вратите към друга реалност, в която от последен в редицата най-малкият може да стане пръв. Изглежда, в онзи момент това ми е било нужно, сигурно защото не познавах мириса на меката, дъхаща на мляко майчина гръд. Насочвах се инстинктивно към единствено достъпното според детския ми ум място на закрила – овехтялото дядово кресло може би е замествало майчиния скут.
Бях най-малкият в нашата детска общност, а детските общности поначало са задружни само на пръв поглед. В тях има строга йерархия. Бяхме петима: брат ми Иви, сестра ми Грета, братовчедите ни Матю и Адел, с които живеехме заедно в дядовия дом, и аз. Всъщност детството ми протече в тази понякога весела и щастлива, друг път строга и задушаваща общност. Съзнанието ми се е погрижило услужливо да скрие много от събитията, случили се тогава между нас. Сега се радвам, когато някое от тези събития внезапно изскочи на повърхността, и започвам да се убеждавам, че те са зародили последвалите земетръсни процеси, белязали живота ми завинаги.
Мога със сигурност да кажа, че детството ми, макар да не съм бил лишен от нищо, като изключим родителите ми, не беше безоблачно. Звучи неблагодарно и си е така, като се има предвид колко деца по света живеят в нищета и умират от болести, глад и насилие, но усещанията на човека понякога са странни и несправедливи. Лесно е да обвиниш другиго за грешките си и за недостойното си поведение. Малко хора устояват, затова и аз не правя изключение. Колкото и неприятни да са мислите ми, те са част от мен и това съм аз самият.
В действителност вероятно нещата от живота ми са се подреждали по различен начин и в различно време, но аз продължавам да следвам спомените си. В паметта ми избликват очертанията на пет чифта детски крака, които тичат по стълбите от втория към първия етаж и обратно, придружени от крясъци, врява и смехове. Внезапно сестра ми Грета, по-голяма от мен с почти седем години, ме посочва с пръст и бързо успява да ме улови и бърчейки нос. С решителен жест смъква подгизналите ми шорти, от които идва нещо студено и докосва навлажнените ми бедра. Останалите, не знам защо, се превиват от смях. Адел ѝ се притичва на помощ, като гнусливо дърпа нагоре блузата ми, докато аз с всички сили се мъча да се изплъзна. Тогава за пръв път разбирам, че съм се подмокрил и че това е нещо безкрайно унизително.
Оттогава идва и усещането ми, че съм поставен на най-долното стъпало на голяма стълба, толкова висока, че краят ѝ се изгубва в небето. Сам съм в мрачния ден, пълен с коварни и враждебни сили. А то – просто съм пораствал и съм осъзнавал себе си като отделен индивид, различен от другите. И все пак защо умът ми се е постарал да съхрани този спомен, сега той не извиква у мен лоши чувства.
Мислите ми препускат все по-хаотично из пътеките на времето. Връщат ме към един обикновен досаден ден в късната есен и виждам как брат ми протяга към мен кална десница. Тя ме блъсва назад не много силно, но се олюлявам и политам, инстинктивно опирайки се в стената зад гърба си. На двора сме, където прекарвахме голяма част от времето дори в студените зимни дни.
– Ти оставаш тук! Няма да идваш с нас! – гласът на Иви звучи като присъда, сякаш съм наказан за нещо, което не съм извършил.
Дори не се сещам да се помоля и да го умилостивя. Стоя примирен и от очите ми потичат сълзи. Мразя се. Нещо отвътре ми нашепва, че не бива да плача, защото така унижението е по-голямо, но не мога да спра. Всички хукват нанякъде и веднага ме забравят. Оставам сам, гневен и оскърбен, нещо ме задушава и ме притиска към земята, сякаш светът се е срутил с цялата си тежест отгоре ми. От гърлото ми не излиза звук, всичко засяда там и се превръща в огромна твърда буца. Изведнъж ме прерязва болка, извиквам и потъвам в нея.
Събуждам се и виждам баба, надвесена над мен, с побеляло от уплаха лице, но щом вижда, че отварям очите си, усещам как върху бузата ми се стоварва звучен шамар. Ехото му дълго кънти в ушите ми. Изправям се под съпровода на сърдития ѝ мърморещ глас, но тя изчезва бързо, защото от кухнята се носи мирис на загоряло. Възвърнал съм силите си и побягвам, за да изляза навреме от полезрението ѝ. Чувам зад гърба си невъздържан кикот, никой от останалите не е пропуснал дори частица от това мое падение. Отново ми се доплаква, но вече съм навън, сам под ледения
вятър, пронизващ крехкото ми детско телце, студът щипе бузите и носа ми, но усещам това едва когато съм се проснал зад копа влажно сено, близо до оградата, където смятам, че никой не може да ме открие.
Плача с глас и се моля някой да ме спаси. Внезапно спирам и чувам нестроен хор от детски гласове:
– Ревльо! Ето го! Вижте го!
Тук споменът внезапно прекъсва, умът отказва да си припомни продължението...
Няма да бъда справедлив, ако не отбележа, че в детството ми имаше и много приятни, галещи сърцето преживявания, но, странно защо, сега в ума ми не изниква нито едно от тях.
Вместо това ме примамва тръпчивият свеж мирис на борови игли от коледната елха, изправена чак до тавана в центъра на всекидневната, цялата в топки и мигащи светлини. Много ясно си спомням деня, когато престанах да вярвам в добрия старец, който според разказите на баба с нетърпение съм чакал със залепен на стъклото нос, да позвъни на вратата и да намеря на прага своя коледен подарък...
Споменът ме отвежда в стаята ни на горния етаж, заспал съм и се събуждам от гласовете на Иви и Адел.
– Иви! Нали знаеш, че дядо не позволява да отваряме пакетите, преди Дядо Коледа да е позвънил на вратата!
– Няма да чакам повече малкият ревльо да се наспи, та да участвам в сценката – сопва се сърдито брат ми. – Стига толкова сме се грижили за него! Всички знаят, че Дядо Коледа съществува само в приказките и е измислен за такива глупачета като Войс. Искам най-после да видя кънките и да изляза да ги пробвам! И баба, ако искаш да знаеш, ми позволи. Пък Войс, като се събуди, ще му кажем, че е проспал идването на любимия му старец!
Думите долитат до мен като ехо отдалече и в един миг разбиват сърцето ми на пух и прах. Доволният, пълен с присмех глас на Иви зловещо кънти в ушите ми. Бавно започвам да осъзнавам истински онова, което току-що съм чул. Нещо си е отишло завинаги и неговата липса ми се струва ужасна. Заплаквам горчиво, плача дълго и безутешно и добре че този път никой не ме открива.
Накрая, изморен, влача крака по стълбите надолу, съзирам блестящата в хиляди пъстри светлини елха, мирисът на смола дразни приятно ноздрите ми, шумно е, всички са радостни и възбудени. Гледам мълчаливо като страничен наблюдател, а сърцето ми се е превърнало в огромна буца лед. Сестра ми Грета най-сетне ме забелязва и тича към мен, дърпа ме за ръката и ме помъква към зеленото окичено дърво.
– Войси! Виж дали Дядо Коледа е оставил нещо и за теб!
Тя се мъчи да надвика глъчката, гласът от телевизора заглушава думите ѝ, които сега нямат никакво значение.
Посягам машинално и вземам в ръка малкия белезникав вързоп, притискам го до гърдите си и се връщам на мястото си.
– Отвори го, де! – подканва ме нетърпеливо Грета, вървейки подире ми.
Странно, сега споменът за това какво имаше в пакета е заличен. Единствената нишка, пробягваща през съзнанието ми, е как отчаян и самотен се взирам в бляскавите стъклени топки, увиснали по красивото коледно дърво. Разноцветните им искри се пръскат навсякъде, уголемяват се, докато накрая се сливат в едно-единствено огромно кълбо, обхващащо цялата стая, после и къщата заедно с мен.
Макар тогава да бях още невръстно дете, мисля, че през онзи късен следобед в мен се появиха съмнения, че чудеса не съществуват, просто хората си ги измислят, за да направят живота си по-добър. Така, за добро или за зло, успях да стъпя на земята и да усетя силата ѝ. Но много скоро разбрах, че стъпването на земята има и друга страна, способна да унищожи всякакъв живот, да отнеме въображението и мечтите, без които нищо хубаво на този свят не може да се случи.
И като продължавам все така да мисля за началото, откъдето тръгва всичко, в съзнанието ми изплува дядовата къща, която винаги ми е приличала на самотен кораб, закотвен в пристанището на потъналата в зеленина градина. Странен образ, не знам защо съм си представял така дома, където съм израснал. Може би още тогава подсъзнателно съм усещал, че ме очаква дълго и изпълнено с превратности пътуване и че родният дом, каквито и противоречиви чувства да буди, ще си остане моят пристан в беди и неволи, в самота и тъга. Затова, като търся следите на богатото си на преживявания начало, чувствам неустоимо желание да разровя наслоената с годините пепел на спомените и да прочета знаците, оставени там.
Тази величествена за времето си двуетажна сграда, малко встрани от центъра на града, закътана между тесни и тихи провинциални улички, винаги ме е изпълвала с умиление. Къщата примамваше пътника да се отбие или най-малкото – да я разгледа с интерес, въпреки избелялата жълтеникава боя на стените и потъмнялото от слънцето червено на керемидите.
Дядовата къща имаше особено излъчване, тайнствено, магнетично, привличащо. Като малък го приемах като смес от аромати и звукове – мирис на жасмин, латинки и мушкато, ухание на кипнало мляко и прясно изпечен хляб, безгрижни детски смехове и строги родителски забележки. Тази странна смесица изграждаше онзи сигурен оазис, където всичко оставаше неизменно въпреки годините и където всяка вечер се завръщахме в нещо познато и родно. То ни приютяваше и успокояваше, изтриваше болезнените следи, оставени върху нас от живота навън.
Като по-голям често се питах на какво домът ни дължеше достолепието си. Дали на широката тераса, която опасваше почти втория етаж, с тъмен парапет от инкрустирано желязо? Или на малкия закръглен балкон под вдигнатия еркер на покрива, чиято врата бе закована отвътре? Или на виещата се по лявата фасада лоза, забулена в гъста шума, изпод която се подаваха немирни виолетови зърна, пропити със слънчев нектар. Или в крайна сметка на целия този своеобразен, но жив и дишащ ансамбъл: бора и жасмина, потъмнелите керемиди и падащите върху им есенни листа, тучната зеленина и ледените висулки по заснежените прозорци. Всичко това бе единствено и неповторимо.
Хората от квартала често посещаваха дядовата къща. Съседките отсядаха при баба на кафе и сладко. Шепнеха, замаяни от гъстата ароматна напитка, въздишаха и повдигаха очи към небето
после събираха глави, за да разнищват човешките съдбини. През топлите дни, от ранна пролет до късна есен, с намазани с масло дебели филии в ръце ние, децата, изпълвахме разтворилия сърцето си наш двор и само строгият показалец на дядо, насочен към уличния тротоар, бе в състояние да ни отпрати за малко навън, за да не пречим на мъжете да играят табла и шах в дебелата сянка на бора.
Сега разбирам, че в къщата ни са се случвали важни събития, тя е била сигурното място, което обединява хората в определен момент от живота им и премахва различията помежду им. Не знам дали някой друг я е запомнил така. Дядовата къща беше истинско убежище. Тя помогаше на хората да забравят трудния си ежедневен живот и да открият една друга негова страна, която, тогава, а и сега, малко хора познават.
Често се чудех дали това магнетично излъчване не се дължеше на неизвестния архитект от началото на предишния век, чието хрумване се бе превъплътило в тази необикновена сграда. Или на не по-малко талантливите ѝ строители, превърнали идеите му в истински шедьовър. Никой не знаеше нищо за тези хора, отдавна напуснали света на живите. Дядо купил къщата малко след като се оженил за баба и в нея бяха дошли на бял свят децата им – моят баща и чичо Алберт, а после и всички ние. За предишния собственик се знаеше само, че бил богат търговец. Живеел във Виена и поръчал да бъде построена подходяща резиденция за кратките му престои на родна земя.
Може би пиша за това време под въздействието на носталгията, защото някога гордия и събиращ погледите дом отдавна е изгубил неповторимия си облик. През годините след смъртта на дядо къщата постепенно се превърна в умърлушен и запустял развъдник на бездомни котки и потайни гущери, шумолящи сред избуялите нависоко бурени. Но за мен всичко се съсредоточаваше там, на това място, всяко друго щеше да бъде различно и животът ми щеше да бъде друг.
Като се връщам толкова далече назад в спомените си, осъзнавам, че връзката ми с родния дом е била изключително противоречива. Той бе моят източник на сигурност, грижа и топлина. Но наред с това в него покълваха семената на желанието да опознаеш и покориш света около теб. В дома от детството си намирам началото на своите терзания: докъде се простира желанието ми и какво мога да постигна. Там за първи път усетих колко е неприятно да си последен в редицата, как сигурността може и да те погуби, как героите живеят само между страниците на книгите, а не в нашата непостоянна, но набираща сили и бързо разпадаща се човешка общност. Именно там се радвах на сигурност и закрила, но и започнах да губя вярата в себе си, без изобщо да разбера как.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.