Част 1

Две различни фамилии

Маминият дом

Първо да ти кажа за баба ти Въца и дядо ти Въло. Ти там си седяла много като малка. Знаеш какво беше... Подът ни – пръстен. По Великден го замазваме с лайна от обора на стопанството и слама, че земя е това, изравя се, на дупки и прах става. Сутрин, като светне слънцето зад прозореца и прашинки ситни, ситни като счукани стъкълца се гонят и бягат във всички посоки. Красиво е. Слънцето и от прах красота ще направи. Няма дюшемета, няма глезотии. И мебели няма. На леля ти по-късно купиха един бюфет за чеиз. Така си и остана неженена. В моминската ѝ стая миризма на нафталин владее, гони другите да не влизат. Пази чеиз за сватба. Оттогава, усетя ли миризмата, за старост и самота мисля, за заключен дом, в който никой не влиза, за желания, които никога няма да станат.

...Дядо ти Въло пасе воловете. Баба ти рови градината и пали кюмбето всяка заран в пет, да има време да сготви нещо и да го изпрати. По жътва тате излиза по тъмно още, пилетата не са се обадили, щурци още свирят. После на нивата мама му носи ядене, чорбица, качамак, просеник.

Така беше. Бедно, ама имаше мир. Моето детство ти нямаше как да изживееш, защото имаше участта да се родиш в по-бурен дом. Бурите отвън си ги пренасяхме вкъщи. С нашите беше съвсем различно. Еднакви им бяха имената, сигурно затова се разбираха толкова. Въла и Въло. С имена на вълк са ги кръстили. Такива имена са слагали, когато е било нещо опасно за детето, слаби са се раждали, болнави. Или преди тях са умирали. Та да се стресне от името съдбата, да се уплаши, да си рече „това тука е влък, яко животно, държеливо, па и страшно, я да бегам“. Така казваше баба ти. Но те, колкото им страшни имената, толкова меки хора, добри бяха. Дядо ти, както се казва, на мухата път прави. Баба ти е по-укумуш, но колкото да издържа повече – на работа, на тегло, на каквото дойде. Като Кирил и Методи вика, си живеем ние двамата. За най-важното иска да каже, сме на едно мнение, една азбука четем, едно писмо пишем. Не е учила, грамотност няма, ама като Кирил и Методи си живеят.

– Знанието е добре, мале, ама акъл требва! – Баба ти. Тя за всичко си има коментар. Знае, както е думата, на тоя свят всичко и на другия половината.

Те имаха повече от нашия акъл. Тате дума не дава за баба ти да се издума. Като войник е ходил 40 километра пеша от Враца до село, да я види за ден само, и пак се върне. Той кротко мълчи, тя говори. В огъня за нея ще влезне. И я гледа като писано яйце. Знаеш ли какво е писано яйце. Великденско. Такова, дето го пишеш, душата ти го пише. И ти говори с шарки.

(Това по-късно наистина го разбрах. Всяка шарка си има смисъл. Кръга – слънце. цветето –нежност, вяра, стрелата – защита... Баба обичаше да слага кръсташки на хляба. Така им викаше. С вилицата нагоре, после през четирите линии. И казва – това е кръста, вярата значи. Ама вие днес сте безбожници, мале. И мама правеше така на прясната пита. Но яйца не пишеше. Не рисуваше с душата си. Само ги топеше в различни бои преди Великден и много за това не се говореше. Всеки си го прави по къщите, но настрани да не се шуми и разбира кой какво прави.)

...Приказлива беше баба ти, можеше всеки да наддума. Ала на дядо ти думата напреко не скършваше. Каквото каже, нека, нали е мъж.

– Мъжа е темела на дома. Требва да се уважава. Да му се пази достойнството. Подядеш ли го отвътре, откъм мъжката му чест, ябълка червива, нагризана, не става от нея нищо.

И тя му го пазеше.

(За приказките ѝ знам много добре. Казвахме ѝ „Вечерните новини“, имаше такъв вестник някога. Като отидеше в селото за хляб, докато не обиколи къщите, не си идва. Спре се зад плета, викне:

– Петроооо, Помози бог!

– Дал Бог добро, Въце!

– Какво сте днеска?

И се почне. На улицата кой що види, ще спре, ще заговори. Добър ден, Дал бог добро, накъде така, днеска ще пече, ще вали, ще гърми, когато както дойде, но все ще се отбележи нещо. За времето, за вестниците. Ако някой има късмет да го срещне, край, отиде му срещата, ако я има, изпусна си рейса, ако към спирката е тръгнал. Чие момче си, откъде, защо, накъде, ами как сте вкъщи, майка ти, баща ти, братята ти... до край. Въпроси, въпроси, не познавам по-любопитен и общителен човек от моята баба. Какво чудо беше, когато се чу, че човек лети в Космоса.

– Какъв е тоя човек, мале, каква е тая ракета? Ми то Космос какво е? Големо нещо, големо. Я това не мога да си го представа. Ама виж го тоя Юри Гагарин. Какво убаво момче е. И лети в небето. Това де, Космоса! Каква дума само голема. Красива дума. Космоса ми изглежда да е нещо много красиво. Руснак. тия руснаци, сила велика и те. Цела ракета да измислат.)

Пред тате и пред баба Рада (това е майката на дядо, моята прабаба) мама не заставаше. Те бяха неприкосновени авторитети. Пред баба Рада и другите седяха тихо, търсеха я. Сутрин, вечер, когато и да съм в тяхната къща, все имаше хора там, да я питат за нещо, да си поговорят. Какво толкова имат да питат баба? Ти нея я помниш. Житото си ѝ носила на погребението. Разправяли са ми – най-напред си пристъпяла пред каруцата. С червената поличка. Не се виждаш от земята, пет годинки колко са, ала крачиш като голяма. (Помня. Много бях горда. И също помня, че откъдето минехме – аз най-важната отпред, каруцата с двата коня и баба отзад, от всеки дом се отделяха по няколко души, жени с букетчета, дядовци, всякакви, и се редяха отзад...Изпразни се селото и зад баба застана.)

...Имаше сила в мама. Да държи. Колко е имало за държане! Първите две деца, Косто и Яна са им били имената, са починали малки. Болест. Няма лекар. Няма лекарства. Вдигнат температура, втресе ги, прежълтеят. И... (Помня я баба как в някои дни, за мен нищо и никакви, но за нея са били много важни, ходи и прелива под леглото в малката стаичка. Чудя ѝ се. Защо излива под леглото вода, че и вино плиска. Къде се е чуло и видяло вино по земята да се разлива. По-късно разбрах.)

...Затова мен са ме хвърлили на пътя, като съм се родила. Който ме намери, да ме кръсти, та да ме заобиколи тая орис лоша, дето е подгонила нарочената ни къща. Мислят си „ще я излъжем нея, Черната, ще я заблудим. По друг път ще тръгне, ще се загуби, детето ни ще подмине“. Като малки деца са били, като погледнеш. Но пък и разум някакъв има това, магия. Живот зад видимото. И ти си мислиш, че можеш да участваш в него, да го определяш, да залъгваш силите, бедите, даже тия, дето са ти наречени. Пред писаното, казват, сам Господ е безсилен, мълчи. Но на, хората по-силни и от господа излизат, щом си мислят, че могат да надхитрят писаните неща, съдбата, дето те е белязала. Оставила ме мама долу до чешмата, на завет малко така до коритото. Студ, сняг, първи март, зима е още, как съм оцеляла. Ама имало е глава да пати. Та ме е намерил циганин. Гино циганина ми е кръстник. Горка, рекъл, да бъде!

И така. После се роди леля ти Цветана, твоята лелка, любимата. Що рев е било за нея, що сълзи. Любов. А аз ревнувам. Давам те да те гледа, щото няма накъде, трябва да се работи, пари да се изкарват. Ама ме е яд, че за нея ревеш, а от мене бягаш. Нямаше как и на работа да ходя, и да те гледам. Даже, знаеш ли, оставяла съм те като съвсем мъничко бебе, на 6–7 месеца, на спалнята. Натрупам възглавници отстрани и бягам. На обед се върна да те накърмя и пак бягам. Бягане, бягане, накъде, за какво...

(Колкото и да е странно, помня. Лежа аз на леглото, увита като пашкул, в пелени трябва да съм била, нищо не усещам ни ръце, ни крака. Само очите ми отворени и гледат отвън през прозореца. Една телена мрежа, голяма, много голяма на квадрати, е преградила светлината. Не ѝ се вижда края, нито нагоре, нито настрани, навсякъде преграда, квадрати, квадрати, като дупки в стената са, но стената си е цяла. Нищо не се вижда друго, само тая мрежа и моите две очи гледат в нея. Може би ми е някак самотно. Не ме е страх, но ми е самотно. Ако въобще бебетата знаят какво е това самотно и могат да кажат какво чувстват. Казват, това, което го помниш, то е важното. Какво трябва да е било толкова важно, че да я запомня тая телена преграда като затвор, да съм на месеци само и да я помня? Това и до днес не ми е ясно. Не ми вярват, като реша да разкажа, но аз си знам. И се опитвам да видя смисъла.)

...И ние не знаем накъде. Едно тръгваш да правиш, после друго. Живот като кино – пишеш му уж сценарий, мечтаеш, бълнуваш, а всеки ден променяш в движение. Понякога само се върти киното, води те и ти вървиш подире му, като кукла. Не е твоя сценарий, нищо общо даже няма с него, ама играеш, няма какво да правиш. Не мислиш. Живееш. Сега, на сетните години, пък само мисля, наваксвам си пропуснатото.

Най-накрая дойде малкото ми братче, Петър. Бях вече голямо момиче, като се роди. За него пак се сети лошата орис. Тъкмо ни беше позабравила малко. Взе си го като беше на 7 годинки. Какво хубаво бяло момченце. Аз съм го гледала, приспивала, галила. Обичала. После теб не съм те галила. „Децата се галят само като спят“, такава ми беше философията. Глупава съм била, глупааава! Да минавам покрай теб, да те видя, че се правиш на заспала, само и само да се спра, да те погледам, да те погаля... И аз подминавам! Не искам да мисля каква съм била глупачка! Прости ми, Лиле! Прости, дъще!

Отклоних се. Пристигна тогава Черната да се покаже, че е тук, край нас, не спи. Защо се върти и суче край нашата къща? Какво иска от нас? Да ни направи по-държеливи ли? Да ни смачка ли? Тогава съм малка да си задавам въпроси, но след време много съм мислила. Защо на едни се отреждат радости и имане по рождение. На други пък болести и нямане, глад и мизерия. Чувала съм я мама да казва:

– Богат е, който е здрав. От много имане глава боли!

Знае хиляда такива. Успокоява ни.

Ала и от нямане боли. Като доктор не можеш да викнеш за момченцето си, което е едва на седем годинки. Можеш само да му преливаш под одъра, дето си го кърмила и приспивала...

...Оцеляхме и след тая беда. Как става? Ми ние така сме измислени поначало. Да оцеляваме. Да не разсъждаваме много как и защо, че ако се задълбаеш, ако пресрещнеш истински болката, ще се гмурнеш и ще се удавиш в нея. Затова сме създадени да не мислим. Речеш си кротко „каквото, такова“, или „какво да се прави, такъв е животът“, и други такива успокоения, замазвания. Да се запази душата, да оцелява. Така и ние. Не се забравя. Остава си. Но вървиш, движиш се, почваш и да се смееш.

Баба ти не чух да пее след Петърчо. Преди го е правила. Преде и припява. Седне зимата в стана, пак. Леко ѝ е. Да се чуди човек откъде песен ѝ идва. Успяваше да събере крайностите, да се движи по средния ръб, хем да нямаме, хем и малко да ни стига. За парите, както и да е. Човек знае две и двеста. Ала други крайности има, ако не ги сближиш, загиваш. Това е голяма философия. Виж, ти го можеш повече. Сигурно от мама го имаш.. Аз така и не я научих. Откакто преляхме за момченцето, мама млъкна и край с песните. Остана ѝ само приказването. Без него не е тя. Запази значи нещо от себе си. Не я надви бедата съвсем.

Лилия Старева е доктор по философия, етнограф и фолклорист. Изследва народните обичаи и традиции, автор е на редица книги по темата. Романът й "Разполовени" е с награда  "Конкурс за исторически роман" - 2017 г. на издателство "Лексикон".