Мога със сигурност да кажа, че детството ми, макар да не съм бил лишен от нищо, като изключим родителите ми, не беше безоблачно. Звучи неблагодарно и си е така, като се има предвид колко деца по света живеят в нищета и умират от болести, глад и насилие, но усещанията на човека понякога са странни и несправедливи. Лесно е да обвиниш другиго за грешките си и за недостойното си поведение. Малко хора устояват, затова и аз не правя изключение. Колкото и неприятни да са мислите ми, те са част от мен и това съм аз самият.

В действителност вероятно нещата от живота ми са се подреждали по различен начин и в различно време, но аз продължавам да следвам спомените си. В паметта ми избликват очертанията на пет чифта детски крака, които тичат по стълбите от втория към първия етаж и обратно, придружени от крясъци, врява и смехове. Внезапно сестра ми Грета, по-голяма от мен с почти седем години, ме посочва с пръст и бързо успява да ме улови и бърчейки нос. С решителен жест смъква подгизналите ми шорти, от които идва нещо студено и докосва навлажнените ми бедра. Останалите, не знам защо, се превиват от смях. Адел ѝ се притичва на помощ, като гнусливо дърпа нагоре блузата ми, докато аз с всички сили се мъча да се изплъзна. Тогава за пръв път разбирам, че съм се подмокрил и че това е нещо безкрайно унизително.

Оттогава идва и усещането ми, че съм поставен на най-долното стъпало на голяма стълба, толкова висока, че краят ѝ се изгубва в небето. Сам съм в мрачния ден, пълен с коварни и враждебни сили. А то – просто съм пораствал и съм осъзнавал себе си като отделен индивид, различен от другите. И все пак защо умът ми се е постарал да съхрани този спомен, сега той не извиква у мен лоши чувства.

Мислите ми препускат все по-хаотично из пътеките на времето. Връщат ме към един обикновен досаден ден в късната есен и виждам как брат ми протяга към мен кална десница. Тя ме блъсва назад не много силно, но се олюлявам и политам, инстинктивно опирайки се в стената зад гърба си. На двора сме, където прекарвахме голяма част от времето дори в студените зимни дни.

– Ти оставаш тук! Няма да идваш с нас! – гласът на Иви звучи като присъда, сякаш съм наказан за нещо, което не съм извършил.

Дори не се сещам да се помоля и да го умилостивя. Стоя примирен и от очите ми потичат сълзи. Мразя се. Нещо отвътре ми нашепва, че не бива да плача, защото така унижението е по-голямо, но не мога да спра. Всички хукват нанякъде и веднага ме забравят. Оставам сам, гневен и оскърбен, нещо ме задушава и ме притиска към земята, сякаш светът се е срутил с цялата си тежест отгоре ми. От гърлото ми не излиза звук, всичко засяда там и се превръща в огромна твърда буца. Изведнъж ме прерязва болка, извиквам и потъвам в нея.

Събуждам се и виждам баба, надвесена над мен, с побеляло от уплаха лице, но щом вижда, че отварям очите си, усещам как върху бузата ми се стоварва звучен шамар. Ехото му дълго кънти в ушите ми. Изправям се под съпровода на сърдития ѝ мърморещ глас, но тя изчезва бързо, защото от кухнята се носи мирис на загоряло. Възвърнал съм силите си и побягвам, за да изляза навреме от полезрението ѝ. Чувам зад гърба си невъздържан кикот, никой от останалите не е пропуснал дори частица от това мое падение. Отново ми се доплаква, но вече съм навън, сам под ледения

вятър, пронизващ крехкото ми детско телце, студът щипе бузите и носа ми, но усещам това едва когато съм се проснал зад копа влажно сено, близо до оградата, където смятам, че никой не може да ме открие.

Плача с глас и се моля някой да ме спаси. Внезапно спирам и чувам нестроен хор от детски гласове:

– Ревльо! Ето го! Вижте го!

Тук споменът внезапно прекъсва, умът отказва да си припомни продължението...

Няма да бъда справедлив, ако не отбележа, че в детството ми имаше и много приятни, галещи сърцето преживявания, но, странно защо, сега в ума ми не изниква нито едно от тях.

Вместо това ме примамва тръпчивият свеж мирис на борови игли от коледната елха, изправена чак до тавана в центъра на всекидневната, цялата в топки и мигащи светлини. Много ясно си спомням деня, когато престанах да вярвам в добрия старец, който според разказите на баба с нетърпение съм чакал със залепен на стъклото нос, да позвъни на вратата и да намеря на прага своя коледен подарък...

Споменът ме отвежда в стаята ни на горния етаж, заспал съм и се събуждам от гласовете на Иви и Адел.

– Иви! Нали знаеш, че дядо не позволява да отваряме пакетите, преди Дядо Коледа да е позвънил на вратата!

– Няма да чакам повече малкият ревльо да се наспи, та да участвам в сценката – сопва се сърдито брат ми. – Стига толкова сме се грижили за него! Всички знаят, че Дядо Коледа съществува само в приказките и е измислен за такива глупачета като Войс. Искам най-после да видя кънките и да изляза да ги пробвам! И баба, ако искаш да знаеш, ми позволи. Пък Войс, като се събуди, ще му кажем, че е проспал идването на любимия му старец!

Думите долитат до мен като ехо отдалече и в един миг разбиват сърцето ми на пух и прах. Доволният, пълен с присмех глас на Иви зловещо кънти в ушите ми. Бавно започвам да осъзнавам истински онова, което току-що съм чул. Нещо си е отишло завинаги и неговата липса ми се струва ужасна. Заплаквам горчиво, плача дълго и безутешно и добре че този път никой не ме открива.

Накрая, изморен, влача крака по стълбите надолу, съзирам блестящата в хиляди пъстри светлини елха, мирисът на смола дразни приятно ноздрите ми, шумно е, всички са радостни и възбудени. Гледам мълчаливо като страничен наблюдател, а сърцето ми се е превърнало в огромна буца лед. Сестра ми Грета най-сетне ме забелязва и тича към мен, дърпа ме за ръката и ме помъква към зеленото окичено дърво.

– Войси! Виж дали Дядо Коледа е оставил нещо и за теб!

Тя се мъчи да надвика глъчката, гласът от телевизора заглушава думите ѝ, които сега нямат никакво значение.

Посягам машинално и вземам в ръка малкия белезникав вързоп, притискам го до гърдите си и се връщам на мястото си.

– Отвори го, де! – подканва ме нетърпеливо Грета, вървейки подире ми.

Странно, сега споменът за това какво имаше в пакета е заличен. Единствената нишка, пробягваща през съзнанието ми, е как отчаян и самотен се взирам в бляскавите стъклени топки, увиснали по красивото коледно дърво. Разноцветните им искри се пръскат навсякъде, уголемяват се, докато накрая се сливат в едно-единствено огромно кълбо, обхващащо цялата стая, после и къщата заедно с мен.

Макар тогава да бях още невръстно дете, мисля, че през онзи късен следобед в мен се появиха съмнения, че чудеса не съществуват, просто хората си ги измислят, за да направят живота си по-добър. Така, за добро или за зло, успях да стъпя на земята и да усетя силата ѝ. Но много скоро разбрах, че стъпването на земята има и друга страна, способна да унищожи всякакъв живот, да отнеме въображението и мечтите, без които нищо хубаво на този свят не може да се случи.

И като продължавам все така да мисля за началото, откъдето тръгва всичко, в съзнанието ми изплува дядовата къща, която винаги ми е приличала на самотен кораб, закотвен в пристанището на потъналата в зеленина градина. Странен образ, не знам защо съм си представял така дома, където съм израснал. Може би още тогава подсъзнателно съм усещал, че ме очаква дълго и изпълнено с превратности пътуване и че родният дом, каквито и противоречиви чувства да буди, ще си остане моят пристан в беди и неволи, в самота и тъга. Затова, като търся следите на богатото си на преживявания начало, чувствам неустоимо желание да разровя наслоената с годините пепел на спомените и да прочета знаците, оставени там.

Тази величествена за времето си двуетажна сграда, малко встрани от центъра на града, закътана между тесни и тихи провинциални улички, винаги ме е изпълвала с умиление. Къщата примамваше пътника да се отбие или най-малкото – да я разгледа с интерес, въпреки избелялата жълтеникава боя на стените и потъмнялото от слънцето червено на керемидите.

Дядовата къща имаше особено излъчване, тайнствено, магнетично, привличащо. Като малък го приемах като смес от аромати и звукове – мирис на жасмин, латинки и мушкато, ухание на кипнало мляко и прясно изпечен хляб, безгрижни детски смехове и строги родителски забележки. Тази странна смесица изграждаше онзи сигурен оазис, където всичко оставаше неизменно въпреки годините и където всяка вечер се завръщахме в нещо познато и родно. То ни приютяваше и успокояваше, изтриваше болезнените следи, оставени върху нас от живота навън.

Като по-голям често се питах на какво домът ни дължеше достолепието си. Дали на широката тераса, която опасваше почти втория етаж, с тъмен парапет от инкрустирано желязо? Или на малкия закръглен балкон под вдигнатия еркер на покрива, чиято врата бе закована отвътре? Или на виещата се по лявата фасада лоза, забулена в гъста шума, изпод която се подаваха немирни виолетови зърна, пропити със слънчев нектар. Или в крайна сметка на целия този своеобразен, но жив и дишащ ансамбъл: бора и жасмина, потъмнелите керемиди и падащите върху им есенни листа, тучната зеленина и ледените висулки по заснежените прозорци. Всичко това бе единствено и неповторимо.

Хората от квартала често посещаваха дядовата къща. Съседките отсядаха при баба на кафе и сладко. Шепнеха, замаяни от гъстата ароматна напитка, въздишаха и повдигаха очи към небето

после събираха глави, за да разнищват човешките съдбини. През топлите дни, от ранна пролет до късна есен, с намазани с масло дебели филии в ръце ние, децата, изпълвахме разтворилия сърцето си наш двор и само строгият показалец на дядо, насочен към уличния тротоар, бе в състояние да ни отпрати за малко навън, за да не пречим на мъжете да играят табла и шах в дебелата сянка на бора.

Сега разбирам, че в къщата ни са се случвали важни събития, тя е била сигурното място, което обединява хората в определен момент от живота им и премахва различията помежду им. Не знам дали някой друг я е запомнил така. Дядовата къща беше истинско убежище. Тя помогаше на хората да забравят трудния си ежедневен живот и да открият една друга негова страна, която, тогава, а и сега, малко хора познават.

Често се чудех дали това магнетично излъчване не се дължеше на неизвестния архитект от началото на предишния век, чието хрумване се бе превъплътило в тази необикновена сграда. Или на не по-малко талантливите ѝ строители, превърнали идеите му в истински шедьовър. Никой не знаеше нищо за тези хора, отдавна напуснали света на живите. Дядо купил къщата малко след като се оженил за баба и в нея бяха дошли на бял свят децата им – моят баща и чичо Алберт, а после и всички ние. За предишния собственик се знаеше само, че бил богат търговец. Живеел във Виена и поръчал да бъде построена подходяща резиденция за кратките му престои на родна земя.

Може би пиша за това време под въздействието на носталгията, защото някога гордия и събиращ погледите дом отдавна е изгубил неповторимия си облик. През годините след смъртта на дядо къщата постепенно се превърна в умърлушен и запустял развъдник на бездомни котки и потайни гущери, шумолящи сред избуялите нависоко бурени. Но за мен всичко се съсредоточаваше там, на това място, всяко друго щеше да бъде различно и животът ми щеше да бъде друг.

Като се връщам толкова далече назад в спомените си, осъзнавам, че връзката ми с родния дом е била изключително противоречива. Той бе моят източник на сигурност, грижа и топлина. Но наред с това в него покълваха семената на желанието да опознаеш и покориш света около теб. В дома от детството си намирам началото на своите терзания: докъде се простира желанието ми и какво мога да постигна. Там за първи път усетих колко е неприятно да си последен в редицата, как сигурността може и да те погуби, как героите живеят само между страниците на книгите, а не в нашата непостоянна, но набираща сили и бързо разпадаща се човешка общност. Именно там се радвах на сигурност и закрила, но и започнах да губя вярата в себе си, без изобщо да разбера как.