Уважаема госпожо редактор

Те винаги така правят. Уж са учтиви, когато идват за работа, стараят се да изглеждат загрижени, а после, когато затворят вратата зад себе си, едва се сдържат. Да не колабират. Да не повърнат в саксията в коридора, където кротко спи кактусът. Цялата ми къща е в кактуси.

По первазите на прозорците, по витата стълба към втория етаж, в ъглите на трапезарията, дори на нощното ми шкафче. Този дом е цветен и сънен. Защото кактусите непрестанно спят, а бодлите са просто предупреждение към шума, към околните, които рядко поглеждат къде стъпват. Аз и кактусите се пазим взаимно – те чрез острието, което нежно пробива пространството, аз – чрез обяви за работа.

„Самотна дама на 88 търси домашна прислужница. Не се изискват препоръки. Добро заплащане.“ И, разбира се, те идват. Млади и не чак толкова, нервачки, истерички, алкохолички. Поддържани и захабени, от близо и далеч, светли и тъмни, настоящи и бивши красавици. Вероятно ще възразите, че аз не мога да преценя, нали съм почти покойник. С единия крак в два метра трап с печален букет, захвърлен отгоре, а с другия в сприхавия ви свят. Как се осмелявам да ви безпокоя с глъхнещия си по телефона глас и разкривен заради тремора почерк. Но ето че се налага. Защото все още съществувам, а докато се осмелявам, имам нужда от милосърдие. Някой, не държа да има опит в тази работа, да ми прави компания, докато Всевишният стигне до моето име в списъка... Но тъй като все не попадам на подходящи, реших да напиша това писмо, уважаема госпожо редактор на страницата за взаимопомощ.

Чета вашия вестник от времената, когато не сте били родена. Тогава обявите в пресата бяха други. Възрастните дами като мен не търсеха компания в чакалнята пред ада, не ни трябваше да плащаме на жени, дошли кой знае откъде, прогонени от бог знае какво... Имахме си близки, които в последните мигове дори ни помагаха да се примирим. Понякога, повярвайте ми, живите ви роднини могат да ви откажат от света по-бързо от самотата. Изведнъж след години забрава се явяват на прага ви, кършат ръце, изопват лица и се потапят до лакти в съчувствието. Дали възглавницата, подгизнала от старческа пот, е достатъчно мека или твърда, за да можете да проследите спокойно последните си мигове. Дали ви е топло, достатъчно удобно, тихо. Дали сте сита или жадна, дали имате нужда от още нещо... Дали да включат или изключат радиото. Повярвайте ми, госпожо редактор, няма нищо по-досадно от предварително наскърбени роднини. И нищо по-трогателно от разочарованите им физиономии, когато постепенно разбират, че моята кончина не зависи от тяхното старание.

Не бих искала да ви настройвам предварително, но ако все още четете това писмо, то се налага да уточня, че не ви пиша от скука. Животът на старите дами от покрайнините не е така еднообразен, както вероятно си мислите. Благодарение на вашия вестник и безработните жени, които се отзовават, опознах света дори повече, отколкото някога съм допускала, че е възможно. Ема например. Първата, която пристигна, когато преди години за първи път ви потърсих. Бе, доколкото мога да преценя, някъде от Източна Европа. Говореше с акцент, бе пъргава и ненатрапчива, ако не броим увлечението ѝ по джаза, което трудно разбирах. Съгласете се, че джазът не е подходяща музика за дама в моето положение. Той нащърбва света, разкъсва го като пунктир и заличава логиката. А и, доколкото все още паметта ми е отзивчива, е плод на войната. Една епоха се разпада под картечен откос и от руините ѝ изниква свят, в който хармонията е потъпкана. А аз, аз, госпожо, все още държа на тези старомодни неща. Опитах, не ме корете предварително, опитах да поговоря с Ема, тактично да ѝ намекна, че звукът, който се носи от нейната стая, ме тревожи... Че ме натъжава... Но вместо да бъда разбрана, както се предполага, че е редно между работодател и нейната прислужница, бях упрекната. Старите дами в моето положение не трябвало да надават ухо в полунощ към чуждите покои, нима не ми действат приспивателните или ми се е ходело по нужда...

Тамара бе следващата. Кръстоска някаква, хубав екземпляр. Кожата ѝ мляко с какао, гласът ѝ тих, но дълбок. И, слава богу, не бе запленена от джаза, с който би трябвало да трептят на едни вълни. Бе дори прекалено акуратна, ако трябва да употребя тази тъй неподходяща дума. Изтегли креслото близо до леглото ми, донесе една книга от библиотеката и замря с очи върху страниците. Сама разбирате, че това бе затвор. Не можех дори да се обърна, без да ме погледне, а какво остава да затворя очи, за да умра. Тамара бе като свидетел, госпожо, свидетел пред Страшния съд. Опитах се да я отклоня, но отвърна, че това са ѝ задълженията, нашият договор, който тя изпълнявала почти като клетва пред предците. Отпратих я така, както се изпраща траурна процесия. С леко чувство за вина.

И накрая Анабел. Имаше нещо славянско у нея, нещо непокорно и диво. Мисля, че бе от някакъв профсъюз. Жените работнички в чужди страни били онеправдани от капиталистическата система, били се превърнали в черноработници, които рият екскременти. Дори не особено учтиво ме помоли да се разпиша в някакъв апел за премахване на дискриминацията или нещо подобно. Каза ми, че съм уважавана госпожа, с такива като мен женското движение на работниците щяло да има оръжие и да умилостиви не помня кого... Каква трогателна наивност, но не възразих. Разписах това, което, стори ми се, не бе написано особено грамотно. А после заспах. Вероятно междувременно синдикатът на Анабел е получил своето признание, но нямах сили да разгръщам вестниците за подробности...

Простете ми, госпожо редактор, че писмото ми излезе толкова досадно дълго. Когато стар човек като мен осъзнае толкова късно грешките си, е кощунство да се връща назад и да прави нелепи опити да ги заличи. Осъзнавам, че през всичките тези години съм заемала неоправдано много място в пресата. И отдавна си давам сметка, че последните капки от живота ми не трябва, а и не могат да претендират да отнемат вниманието на света от далеч по-важни събития. Читателите ви и без това едва ли намират време за себе си сред толкова много епидемии, глад и военни конфликти. Ежедневните нужди по тоалета и прехраната на една дама, престояла и без това прекалено дълго на витрината, едва ли биха трогнали някого. Но въпреки това си позволявам, като изпращам и необходимата сума за това, да помоля уважаваната редакция да публикува последната обява от мое име.

„Самотна дама на 88 търси домашна прислуга за кактусите в дома си. Не са капризни, пият вода два пъти месечно и рядко събират прах. Моля, оставете мотивационно писмо в пощенска кутия Т. З. № 1253. Кактусите са столетници, моля, имайте го предвид, ако проявите интерес.“