Покушенията срещу Радой Ралин

Първа част

Пишещата тези редове е филолог по образование, а не правист, и по тази причина не претендира за ролята на адвокат по дело № (безкрайност), водено срещу Радой Ралин от 1944 г. до 1990 г.

Намеренията ми са чисто литературно-документални: Да се поизтупат от прахта страниците на стари вестници и списания и чрез езика на фактите да се уверим как е функционирала идеологическата машина на обявилата се за ръководна Българска комунистическа партия, как е нанасяла удари на „кривнали от правия път“ писатели и защо именно Радой Ралин се оказа най-несмилаемата личност в писателския съюз, която не се съобразяваше с директиви, постановления, партийни указания и поръчки „отгоре“ за това как и за какво да се пише.

Разбира се, имало е и други талантливи български писатели, ненавиждащи Живковия режим, присмиващи се тайно или явно на цялата система и особено на „съветите“, които Първият често е давал на творческата интелигенция.

Радой Ралин обаче единствен от всички превръща собствения си живот в едно непрекъснато пародиране, репликиране, окарикатуряване на социалистическата държава, на всичките ѝ институции от горе до долу, на парадоксалните ѝ до нелепост идеологически постановки, пронизващи из основи икономика, политика, култура.

Сриването на комунистическия идеал в собствените му очи не го довежда до трагични изстъпления, старчески разкаяния, крокодилски сълзи или пък пребоядисване (както се случи с редица негови съратници). Още през 50-те години Ралин вече е усещал конвулсиите на един уж млад, а вече болен организъм и затова се е опитал чрез древния жен-шен на смеха да оздрави раните, чрез сатирата да изреже загниващите органи на обществото.

От народа е разбран, от управниците – заклеймен! Но нима е можело да има по-силен стимул за творчество от електричеството между тези два полюса?!