Нещо бяло, което да ги разделя
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Разкази и новели
- Страници: 160
Мария Митева е родена в София. Завършила е българска филология в СУ „Климент Охридски” през 1980 г. От 2008 г. е дипломиран магистър по „Филмово и телевизионно изкуство” в НБУ. От 1981 г. публикува свои разкази в периодичния печат. От 1986 г. работи като журналистка на свободна практика. В момента e извънщатен редактор на в. „Застраховател-прес”. Редовен сътрудник е и на в. „Сега”. Издала е книгите с разкази „Снежният човек плаче” (1992), „Каквито изглеждахме” (1993) и „Понеже лудостта се поема на глътки, отбих живота от себе си” (1997); публицистичната „Всеки се бои от времето” (2008) и пиесите „Различно от вчера” (2012). Получила е четири литературни награди за отделни разкази. През 2014 г. получи почетен диплом за журналистически професионализъм от в. „Застраховател-прес”. Нейни разкази са преведени на френски и английски. Член е на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели.
Виж повече...
Нещо бяло, което да ги разделя
Мария Митева
ФЛИРТ
Когато ни се случи краят, седяхме на прощалната пейка в градинката над морския бряг. Тогава те обикнах по-истински, не защото имах нужда да обичам някого, а разбрах, че ако трябва да спася теб или Исус — ще спася теб, защото ти си ми по-необходим. На часа ще измъкна пред Исус твоята жена и твоя син, майка ти и твоите приятели, защото ти не можеш без тях; хората, които ми сториха добро и нещастниците, причинили ми зло; всички. Обикваш общността, когато вярата се претопи в необходимост. И оставам аз за размяна с Него. Не съм ти нужна и мога да се жертвам заради вярата — най-самотното страдание по човека.
Минувачите ме попоглеждаха и мислеха, че не съм добре и плача със сълзи на изоставена жена.
Ти се намираше далече от мен и ето какво стана:
На плажа Ран с наведена глава следеше пътя на една мравка, която се покатери по ръба на счупена мида, царица. Чу познатия глас на Теодора, програмистка от тяхната служба:
— Ей, ти! Закриваш ми морето. Теб ли да гледам?
Летуваха с нея в почивна станция на фирмата. Жената на Ран остана в София. Тъщата му счупи крак и се наложи някой да я гледа. Ран се объркваше сам и без жена си. Сигурността с нея отпускаше неговата затвореност. Теодора го смущаваше. Той я мислеше за лесбийка и я избягваше.
Около миналата Нова година той я беше подкачил на улицата с въпроса как е при нея любовта, а тя му беше отговорила:
— Отдавна любовта ми тактува с уединението.
„Откак се запознах с теб“, беше продължила наум Теодора. Тогава му се усмихна с неприсламчваща се тъга и уточни, че чака приятелка. С нея щели да посрещат Новата година.
След празниците на опашка в служебния стол, застанал зад нея, Ран закачливо попита как е преминала за нея новогодишната нощ. Тя му каза:
— Нямахме елха и трапеза. На запалена свещ слушахме с моята приятелка Висоцки. Размишлявахме върху килима пред купа с печени ядки и бутилка вермут. Тъмнината ражда тайнството. Двете свързваме тъмнината с утробата и мозъка, с поглъщащата зеница.
Сега, на морето, съмненията на Ран се възстановяваха. Теодора стоеше със съсредоточено лице зад статива и щрихираше хоризонта. Призна му:
— Рисувам морето, защото копнея за него.
— Морето няма да се разплаче от твоя поглед. Но все пак похвално е, че си се заела да рисуваш неговата повърхност — той присмехулно я изгледа, но тя не усети иронията и продължи изповедта със спокоен и дълбок глас:
— Зная, но искам да се усамотя с морето. Трудно ми е да се усамотя с някого или с нещо. Ето пясъка, изтичащ между пръстите ми; мидата в краката ми. Мога да надникна в тях поотделно — в глъбината на мидата или в морската вълна; да бъда поотделно и с теб. Да се усамотя с нещо или с някого, значи да копнея за него. Илюзията за близост нараства, а трудността на общуването се задълбочава. Мога да погаля твоето лице и ти да не помръднеш или пък да ме удариш през пръстите. Не го правя, не за да спестя болката, а защото искам да намеря лицето на своя копнеж, неговите устни и в усамотяването да придобия своята цялост на жена. Любовта на жената израства от съприкосновението с доброто, с природата. Затова рисувам морето — уча се да обичам.
Ран наблюдаваше изящната фигура и му призляваше. „Красотата е безполова. Това е мъчително.” Тя улови неговата преценка в погледа му. „Някои мъже самостоятелното познание ги съкрушава.” Теодора реши да проясни съмненията му. С опакото на молива започна да чертае синусоида в пясъка, изобразяваща отношенията между мъжа и жената.
— В началото, когато мъжът и жената се срещнат, инстинктивно се доверяват един на друг и тръгват заедно. Мъжът говори на „ние”. С това обръщение той изразява безпомощността им, търсеща общност. Окрилен от нейното безрезервно приемане, мъжът заговорва с личностното „аз”. Двамата се сливат. Желанието на мъжа възнася жената до небето и подсеща мъжа за смъртта и пръстта. Те заговорват на „ти”, като за мъжа обръщението „ти” е с укорителен оттенък, а за жената е наивен знак за постигнато взаимно разбирателство. Тя е радостна, той е мрачен. И ако бъдат отново заедно, то мъжът потегля към небето, но вече е „той в себе си”. Двамата загубват самоличността си в „не аз” заради любовта и детето.
Начертаната от Теодора в пясъка синусоида на отношенията между мъжа и жената изглеждаше така:
Мъжки „аз” Жената в Той в себе си
небето
мъж
ние ти не „аз”
жена
Женски „аз” Мъжът в Тя в себе си
размисъл
— Ти караш един мъж да се замисля върху думите ти. Освобождаваш го от вниманието към теб. Това не те ли изолира от любовта му?
— Може би.
Момичето напъха рисувателния лист в папка. Сгъна статива. Той предложи да го носи, тя се съгласи, нарами чантата, пъхна папката под мишницата. Двамата поеха мълчаливо към станцията.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.