ФЛИРТ

   Когато ни се случи краят, седяхме на прощалната пейка в градинката над морския бряг. Тогава те обикнах по-истински, не защото имах нужда да обичам някого, а разбрах, че ако трябва да спася теб или Исус — ще спася теб, защото ти си ми по-необходим. На часа ще измъкна пред Исус твоята жена и твоя син, майка ти и твоите приятели, защото ти не можеш без тях; хората, които ми сториха добро и нещастниците, причинили ми зло; всички. Обикваш общността, когато вярата се претопи в необходимост. И оставам аз за размяна с Него. Не съм ти нужна и мога да се жертвам заради вярата — най-самотното страдание по човека.

   Минувачите ме попоглеждаха и мислеха, че не съм добре и плача със сълзи на изоставена жена.

    Ти се намираше далече от мен и ето какво стана:

   На плажа Ран с наведена глава следеше пътя на една мравка, която се покатери по ръба на счупена мида, царица. Чу познатия глас на Теодора, програмистка от тяхната служба:

— Ей, ти! Закриваш ми морето. Теб ли да гледам?

  Летуваха с нея в почивна станция на фирмата. Жената на Ран остана в София. Тъщата му счупи крак и се наложи някой да я гледа. Ран се объркваше сам и без жена си. Сигурността с нея отпускаше неговата затвореност. Теодора го смущаваше. Той я мислеше за лесбийка и я избягваше.

Около миналата Нова година той я беше подкачил на улицата с въпроса как е при нея любовта, а тя му беше отговорила:

— Отдавна любовта ми тактува с уединението.

   „Откак се запознах с теб“, беше продължила наум Теодора. Тогава му се усмихна с неприсламчваща се тъга и уточни, че чака приятелка. С нея щели да посрещат Новата година.

След празниците на опашка в служебния стол, застанал зад нея, Ран закачливо попита как е преминала за нея новогодишната нощ. Тя му каза:

— Нямахме елха и трапеза. На запалена свещ слушахме с моята приятелка Висоцки. Размишлявахме върху килима пред купа с печени ядки и бутилка вермут. Тъмнината ражда тайнството. Двете свързваме тъмнината с утробата и мозъка, с поглъщащата зеница.

Сега, на морето, съмненията на Ран се възстановяваха. Теодора стоеше със съсредоточено лице зад статива и щрихираше хоризонта. Призна му:

— Рисувам морето, защото копнея за него.

— Морето няма да се разплаче от твоя поглед. Но все пак похвално е, че си се заела да рисуваш неговата повърхност — той присмехулно я изгледа, но тя не усети иронията и продължи изповедта със спокоен и дълбок глас:

— Зная, но искам да се усамотя с морето. Трудно ми е да се усамотя с някого или с нещо. Ето пясъка, изтичащ между пръстите ми; мидата в краката ми. Мога да надникна в тях поотделно — в глъбината на мидата или в морската вълна; да бъда поотделно и с теб. Да се усамотя с нещо или с някого, значи да копнея за него. Илюзията за близост нараства, а трудността на общуването се задълбочава. Мога да погаля твоето лице и ти да не помръднеш или пък да ме удариш през пръстите. Не го правя, не за да спестя болката, а защото искам да намеря лицето на своя копнеж, неговите устни и в усамотяването да придобия своята цялост на жена. Любовта на жената израства от съприкосновението с доброто, с природата. Затова рисувам  морето — уча се да обичам.

   Ран наблюдаваше изящната фигура и му призляваше. „Красотата е безполова. Това е мъчително.” Тя улови неговата преценка в погледа му. „Някои мъже самостоятелното познание ги съкрушава.” Теодора реши да проясни съмненията му. С опакото на молива започна да чертае синусоида в пясъка, изобразяваща отношенията между мъжа и жената.

 — В началото, когато мъжът и жената се срещнат, инстинктивно се доверяват един на друг и тръгват заедно. Мъжът говори на „ние”. С това обръщение той изразява безпомощността им, търсеща общност. Окрилен от нейното безрезервно приемане, мъжът заговорва с личностното „аз”. Двамата се сливат. Желанието на мъжа възнася жената до небето и подсеща мъжа за смъртта и пръстта. Те заговорват на „ти”, като за мъжа обръщението „ти” е с укорителен оттенък, а за жената е наивен знак за постигнато взаимно разбирателство. Тя е радостна, той е мрачен. И ако бъдат отново заедно, то мъжът потегля към небето, но вече е „той в себе си”. Двамата загубват самоличността си в „не аз” заради любовта и детето.

Начертаната от Теодора в пясъка синусоида на отношенията между мъжа и жената изглеждаше така:

        Мъжки „аз”       Жената в          Той в себе си

                                   небето

мъж

               ние                   ти                   не „аз”

жена

          Женски „аз”       Мъжът в           Тя в себе си

                                   размисъл

— Ти караш един мъж да се замисля върху думите ти. Освобождаваш го от вниманието към теб. Това не те ли изолира от любовта му?

— Може би.

 Момичето напъха рисувателния лист в папка. Сгъна статива. Той предложи да го носи, тя се съгласи, нарами чантата, пъхна папката под мишницата. Двамата поеха мълчаливо към станцията.