МАРИЯ ФОН ЕДИ-КОЯ СИ

Жената беше дошла отново. За кой ли път. Бе преодоляла препятствията на охраната, на секретарката, обучена да не пуска никого, на собствената є заетост, на всичко, застанало на пътя є. И отново чакаше пред кабинета на професор доктор Ана Калахан, шефката на клиниката.
­ Пусни я! ­ нареди на секретарката си.
Жената влезе. Висока, руса. Млада. На не повече от трийсет. Тя не би трябвало да има никакви проблеми, които да я доведат тук.
­ Какво искате? ­ попита я направо. Нямаше никакво време за губене, в лабораторията я чакаха.
­ Онова, заради което идват всички при вас.
­ Дете?
­ Клонинг.
­ Клонинг? ­ стресна се Ана и отново внимателно изгледа жената. От главата до петите. И обратно. ­ Още сте твърде млада. Пробвахте ли всичко друго?
Жената не отговори, но не отмести настойчивия си поглед от нея. Очите є притежаваха оня синкав блестящ огън на хипнотизатор.
­ Клонинг, значи... ­ не издържа Ана. ­ От съпруга ви? Или...?
­ На съпруга си съм родила три деца. И съм изпълнила дълга си към него. Идвам заради себе си.
­ А вие искате...?
­ Клонинг ­ още по-настойчиво повтори жената.
­ На самата себе си?
Посетителката губеше търпение. И Ана губеше своето. Изправи се зад бюрото си, сложи две ръце върху плота му и се приведе, за да надникне по-добре в лицето є. Беше красавица, безспорно, и навярно го осъзнаваше. Искаше да се повтори, Ана нямаше време за подобни капризи. Бе се зарекла само да помага на онези, които не можеха да имат деца или ги бяха загубили, или... Гласът на жената я стресна:
­ Като че ли не се опитвате да ме разберете...
­ Наистина ­ призна Ана, ­ все още не съм наясно какво точно искате...
­ Клонинг ­ пристъпи и тя към бюрото, за да сложи ръце на него, да се приведе към Ана и да изстреля горещия си дъх в самото є лице. ­ Клонинг...
­ На кого? ­ отдръпна се назад Ана, а гласът є прозвуча ледено студен.
­ На Хитлер ­ хладнокръвно є отвърна, без да трепне дори и без да откъсва очи от нейните.
­ Моля? ­ лошо ли бе чула или просто отново не я разбра. Звучеше толкова абсурдно!
­ Добре ме чухте ­ повтори, дори наблегна на думите си. ­ На Хитлер.
­ На Хитлер? ­ повтори като на сън Ана. Господи! Не абсурдно, налудничаво! Изгледа отново жената, отдолу догоре и обратно, срещна очите є, теменужено сини, хипнотизиращи. Но нормални. Като на всеки друг, с когото се срещаше непрекъснато. Само думите звучаха налудничаво. И тя ли полудяваше? Повтори, дори потрети: ­ На Хитлер? Що за идея?
Вече не я изпускаше нито за миг от погледа си.
­ Идея като идея ­ най-сетне се усмихна жената и лицето є цялото засия. Тя някак се отнесе назад към нещо съкровено, което не споделяше с всекиго. ­ Може да си мислите каквото искате за мен, но аз съм влюбена в него от четиринайсетгодишна. И искам да му родя дете...
­ Но той е мъртъв поне от петдесет години, а вие нямате и трийсет! Мога да ви насоча към психиатър.
Жената се разсмя, като че ли разсипа цяла шепа стъклени топчета на плочките, те засияха в различни отблясъци, които я заслепиха.
­ Не ми изглеждате лишена от въображение! ­ смехът є затихна и разноцветните отблясъци потъмняха. ­ Чела съм всичко за него. Снимката му висеше над леглото ми и все още...
­ Вие сте луда! ­ каза го като констатация и твърде категорично.
­ Хайде бе! ­ отново се разсмя жената. ­ Никога ли не ви се е случвало и на вас? Или на ваш близък? В онази най-опасна възраст на пубертета? Приятелката ми беше влюбена в Рафаело, другата в...
Ана прехапа устни, нямаше повече време за губене. Пръстите є намериха бутона на бюрото, натисна го продължително. Бе проявила невероятно търпение. Достатъчно! Майната му на бизнеса, тая пред нея наистина бе откачалка!
Стивън дойде на минутата. Ана му отправи незабележим жест с очи, изхвърли я! Той не разбра, тя повтори жеста, но Стивън все още се колебаеше, спрян от молбата на искрящите сини очи на красавицата пред себе си.
­ Имам работа! ­ нетърпеливо прозвуча гласът на Ана, кипящ и от гняв. ­ След пет минути трябва да съм в лабораторията.
­ Пет минути са цяла вечност! ­ откъсна очи от Стивън жената и умолително погледна и Ана. ­ Ще ви платя двойно, тройно, колкото поискате. Но се нуждая от това дете. Не искам да раждам повече от мижитурки!
­ Невъзможно! ­ въздъхна уморено Ана и се отпусна за миг на стола, за да си поеме дъх. ­ Вие не знаете какво искате. Толкова ли сте задоволена с всичко?
­ Да ­ съгласи се с нея жената, ­ но зная много добре какво искам. И още, че е възможно... Та нали клонирането е почнало още по негово време, в ония лагери по евгеника, а защо да не е наредил да съхранят и негови клетки? Кой не мечтае за безсмъртие? Има ли такъв човек?
­ Богато въображение! ­ поклати загрижено глава Ана и въздъхна. ­ Вървете си!
­ Не е въображение, чела съм... ­ и се улови с две ръце за бюрото є, а краката є като че ли сраснаха с плочките.
­ Романи? ­ Ана забеляза окопаването є и се засмя, нямаше да я изхвърли, бе пробудила любопитството є. Човешкото, лекарското...
­ Да, романи, но в тях има истина... На една българка, която описваше как е започнало всичко... А по-късно... на Айра Левин...
­ Много си чела, момиче, повече, отколкото е трябвало... ­ тя наистина я удивляваше. И не беше съвсем луда. Не изглеждаше и богата. Можеше да я спре, като є поиска толкова пари, колкото тя не е в състояние да плати. Двойно повече, тройно. ­ Добре ­ отсече изведнъж и се изправи, гледайки часовника на китката си, ­ но не мога да ви дам гаранции. Парите ще трябва да внесете предварително. И нищо да не се получи, няма да ви ги върнем... ­ Замълча, преди да изрече сумата: ­ Един милион...
Стивън ахна и прикри устата си. По лицето на жената не трепна нито едно мускулче и Ана отново се удиви.
­ Проблемът е в намиране на клетките...
­ Ще намерите ­ сияеше жената.
­ Защо сте толкова сигурна?
­ Казах ви... четох...
­ Чели сте измислици! ­ махна с ръка Ана.
­ Но се превърнаха в реалност, нали? И тия лагери... те са съществували! Има доказателства за тях. И вие знаете...
­ Така говорят... ­ отвърна уклончиво Ана, а знаеше, че ги бе имало и Хитлер лично ги бе наблюдавал, и навярно бе съхранил за бъдещето и свои соматични клетки, защото е вярвал в своето безсмъртие. А тази откачалка в кабинета є искаше да го върне на света и да съживи кошмара, който... едва ли не погуби света. ­ И вие не се боите от...
­ От какво да се боя? ­ запита я съвсем невинно жената и се усмихна замечтано. ­ Омръзна ми от шушумиги. Искам да съм майка на силна личност, на владетел на света, на Бог. А Бог може да бъде само той!
Луда, отсече отново в себе си професорката, но в лудостта є имаше нещо, което я предизвикваше и не є позволяваше още да напусне кабинета си или да я отпрати. А и бизнесът си беше бизнес и при тези пари, които би получила клиниката (не вярваше и все пак, ако ги получеха), тя не биваше да се отказва.
­ Още утре ще ви преведа парите! ­ чу я да казва, единственото смислено нещо, което чу досега от устата є. Имаше ли значение другото?
­ Тогава... ­ изправи се бавно от стола си Ана и допълни тържествено: ­ Елате още утре!
Не повярва на гласа си, не повярва и на решението си и погледна за помощ към Стивън, той є кимна с глава, той я подкрепяше, а и какво друго би могъл да направи! При толкова пари, които можеха да помогнат на толкова други!

На другия ден исканата сума бе постъпила в сметката на клиниката, а жената бе дошла точно навреме в кабинета на главния є асистент.
Седеше срещу него, цялата сияеща, отметнала назад дългата си златна коса, с блестящи теменужени очи, преметнала дългите си крака един върху друг, в очакване да бъде попълнен отворения формуляр с всичките необходими данни. За да избегнат всяка отговорност за клиниката, така постъпваха винаги при клониране. Рисковете не бяха малко и пациентът трябваше да е запознат с тях и да ги поеме с подписа си. Не твърде често, но и не твърде рядко завършваха със смърт.
Жената бе усетила влизането є и я погледна само за миг през рамо. Кимна є почти незабележимо. Огряна от слънцето, хубостта є отново я порази. Жалко! Имаше ли начин да я спре? Ако имаше, трябваше да го намери.