На Томислав Дончев Те са нашите деца. Можем да ги познаем по изкривените от злоба лица. Особено пред камерите на БНТ, БТВ… Пред камерите на българските телевизии. По авторитетното обговаряне на протеста. Те са доведени от родителите си на тези протести - поради липса на баби да ги гледат. Доведени са така, както дванайсетте ястребинчета са доведени на огневата линия и група партизани са се крили зад гръбчетата им. Те са изведени на митинга така, както Трифон Палаузов е извел жена си и детето в планината, за да бъдат отстреляни. Те са нашите малки гаврошовци, който никой не изкарва на барикадата, защото няма кой да го направи. Гаврош няма родители. Нашите деца имат родители. Родители, които си имат домашни любимци, които сами са си родили. Децата на митинга са като домашни любимци – пускаме ги зад ограждението и им крещим, че трябва да бъдат дресирани в гражданско поведение. Това, което правим, не е възпитание… Това, което правим с децата си е дресировка. Като видят камера децата изкривяват лицата си, заемат стратегическата поза „намръщен индивид” и авторитетно поведение. И осъзнавам, че това не са деца. Това са карикатури. Утре същите карикатури ще изведат децата си, за да им се изкривят лицата, да крещят инфантилно и толкова дълбокомъдрено да повтарят като свои нашите думи, че да се чуди човек да се смее ли, да плаче ли или да се гръмне. Защото не иде да разстреляш всички – най-лесният начин да премахнеш такава гледка от очите си е сам да ги затвориш. Навеки. Българинът се оказва, че обича да се крие зад гърбовете на децата си. Той струпва домочадието си пред камерата вкъщи и крещи, че са му отрязяли тока, че са го оставили без вода, че го изхвърлят от общинското жилище за неплатени сметки… Българските деца приличат на ония циганчета, гушнати от просякинята циганка, която ни го навира в носа… Нашите жени не забременяват с любов – те забременяват, за да бъдат съжалявани. Когато човек срещне бременна жена може да разбере дали зачеването е било с любов – то е изписано на лицето й. Едни забременяват, за да се омъжат за богатия забременител – не бих го нарекъл баща в никакъв случай, други забременяват, за да им се отварят вратите пред държавните бюрократи, защото никой не може да устои на това. Има някои, които раждат санитари. В повечето случаи българинът ражда санитари. Нали сте чували характерното: „То ще ме гледа на стари години”… Освен санитари обаче започнахме да раждаме революционери. Защото друго си е като изкараш детето си на площада – на него полицай няма да посегне. Полицаят е със щит, ние – с дете пред гърдите си. Остана само да започнем да крещим, крпиейки се зад детските телца: „Ну, стреляй, сволач”… Странно, такива деца показвахме дори тогава, когато искахме събарянето на паметника на Митко Палаузов. С мотива, че не може детето, живеещо срещу паметника в Габрово всеки ден да гледа пистолета в ръката на дванайсетгодишното партизанче. И никой не си зададе въпросът, че всъщност с нашето дете правим това, което родителите на партизанчето са направили с него - скрили са се зад телцето му… Само че нашето е малко по-рафинирано. Пък и днешната полиция се опитва да спазва някакви международни норми на поведение… Мислил съм си като как са извели на протест пред Народното събрание децата и не мога да си отговоря?!... Родителският инстинкт не им ли подсказва, че винаги нещо може да се случи – това са хиляди, които не гледат в краката си – предполага се, че тези хора са взрени в бъдещето, протегнали ръце със сърп и чук пред себе си като колхозничка и работник… Родителският инстинкт не им ли подсказва, че никой не гледа в краката си. Пускаме децата зад ограждението – мисля, че по Закона за закрила на децата тези деца трябва да не бъдат връщани. Нали законност искат тези протестиращи. Ами като искат законност да проверят в международната харта за закрила на детето какво се случва, ако то бъде оставено без родителски надзор… Или пък бъде политизирано. Децата държат плакати, на които пише, че по това време трябвало да бъдат не на протест, а в Южния парк. Ами защо са те докарали тука и не си в Южния парк, хлапе. Заплашват с плакати, че майка им щяла да се ядоса. Детето не знае, че българската майка се ядосва само на детето си – в магазина за играчки, в магазина за шоколадови яйца, в магазина за захарни изделия. Българската майка е майка-юнашка и заради това държи пред себе си като щит детето си и ни плаши с него. А то наистина започва да изглежда страховито… И си спомням стиха на Коста Павлов: ”Сякаш ме целуват бебета с бради и със мустаци”… За сега бебетата все още са без бради и без мустаци. Но майките им, ах, майките им брадясаха по тези митинги… С една ръка тези майки навиват мустаци, а с друга държат за вратовете децата пред себе си на нивото на очите с думите: „Ну, сволач, стреляй”… Ами това е…