- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Романи и повести
- Страници: 83
Детелина Барутчиева е дългогодишен редактор в Българската Национална Телевизия. Сценарист е на поредици предавания и документални филми. Разказът й „Жаба – принц“, отпечатан във вестник „Ние жените“ (2002 г.), получава награда на Международния литературен конкурс, организиран от Форума на жените от Средиземноморието със седалище Марсилия, Франция.
Първата книга на авторката, сборник кратки разкази „Здравей – Довиждане“ излиза през 2009 г.
Романът „Любови“ е опит да се отговори на въпроса какво е любовта за една жена. Химия или преходно състояние, подобно на временно неудобство, моментно оглушаване, внезапни спазми в коремната област, сецване при сядане. Слънчев удар. Екзистенциална потреба. Или просто нежността, която иска да сподели. Любовта е всичко това. Героинята подслонява цялата тази безкрайност, усеща го инстинктивно, но не знае какво да прави с нея. Не е узряла като повечето от нас милиарди незнаещи, абсолютни лаици с празни очи, отворени уста и увиснали ръце.
Номерът е да не очакваш чудеса.
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
Недоумявам къде може да се скрила една цяла улица.
Възбудено се озъртам. Взирам се. Неизвестността ме отегчава. Все още нищо не се случва. Пейзажът е онемял. В безличните стъклени фасади избухва слънце. Красиво, луксозно. Рекламно. „Слънцето - начин на живот. Пътувайте до слънцето, спете в слънчеви хотели, плувайте в слънчеви морета, купувайте слънчеви мечти“.
Идването тук е било заложено вътре в мен. Вероятно се е подготвяло от години. Досещала съм се, че един ден ще стигна до тази улица, но после мисълта ми се е понасяла в друга посока. По-скоро ме е било страх да се привързвам към някаква мисъл. Каквато и да е. Щяла съм да се чувствам задължена. Това е съсипване, обвързването.
Без да го осъзнавам, решението ми е било да забравя. Искало ми се е да съм била забравила. При това положение естествено е да не обърна внимание на сенките в душата си. Желанието да дойда постепенно е растяло, назрявало. Като възпалителен процес. Подмолно. Тихо, почти безшумно. Интимно. Цивилизовано. Болката е оставала отвътре, някъде из гънките. На душата, моженето, търпението. Сигурно съм плакала. Без да разбера. Ако бях доловила по-отдавна признаците, можех да съм дошла. Щеше да е по-навреме, вероятно щях да се ориентирам по-добре. Да намеря по-бързо мястото. Изглежда е това. Като че ли. Обаче не разпознавам пресечките, сградите, покривите им. Пространството е някак си изгубено. Затворено. Очаквам знак. Незабележим, незначителен. Дума. Половин дума. Звук. Повей. Дъх. Затаявам се. Напрягам се. Действителността не прониква, може вече да не съществува. Наблизо съм. Изглежда сякаш съвсем случайно съм минавала по някоя от съседните улици, повлекли са ме краката в тази посока, последвала съм ги механично. Никакви разсъждения. Никакви емоции. Просто съм вървяла. Стигнала съм. Ето вече съм тук. Не съм абсолютно сигурна, че наистина е станало случайно. Не можем в нищо да сме сигурни. Казват днес е петък. Показват календар. Дванадесети декември. Петък. Всички са съгласни, но никой не е сигурен. Би могло да е тридесети, неделя. Какво ако е? Отчуждена съм. Отлъчена. Забравена. От всичко тук, от представите си, които се отдалечават, губят очертания. Не съществуват посоки.
Изпарява се мирисът на дим, липа и здравец. После изведнъж усещам интимна близост. Помислям си го и ето сивкавият слой постепенно изтънява, отстъпва пред контурите на познатите сгради. Работилничките, магазинчетата отпреди много време. Боядисани прясно, освежени. Изплуват лица, които отначало не се различашат, после постепенно се наливат с плътност. Обущарят. Бакалката. Зарзаватчийката и хлебарят. Тези двамата бяха започнали да си приличат. Погледите, които си хвърляха, тънеха в съзаклятие. Търсеха се. Дебнеха се през тесните витрини. Когато околните не ги наблюдаваха, бързаха да допрат телата си. Очите им придобиваха сляпата безизразност на древногръцки статуи. Черпеха се с кафе, лимонада, фъстъци на територията на единия, после на другия. Скриваха се навътре, спускаха за около час кепенците. Съседите. Баба Яга с метлата. Изящната Лилия, която се преструва на смахната, за да не й досаждат. Асен с диабета. Дали са още живи? Децата, моите първи приятели. Сред тях съм и аз. Не си бях симпатична. Оприличавах се на ходещ скелет. Чувах как костите ми трополят. За късмет ужасният шум не стигаше до околните. В този момент никой освен мен не ги вижда. Присъствията невинаги са видими. Това изобщо не означава, че отсъстват. Ухае на горещ хляб. Фурната трябва да е съвсем наблизо. Хлебарят, разбира се, не е същият. Усещам дъха на цъфналата липа. Виждам я, едва я познавам. Къщата. Стара, излющена. Сякаш се е смалила. Полегнала е като безпомощно животно. Примирено. Безропотно. Стресиращо е, въпреки това ми се иска да не е халюцинация. Да е истинска тази древна, грозна, отчаяна съборетина. Затварям очи. Отварям ги, къщата си е там. Тръгвам бавно. Искам да осмисля този миг. Вървяла съм години. Оградата. Счупени дъски. Вратата е изтърбушена. През процепа вдигам резето.
Познато, почти присъщо движение. Имам усещане за завръщане. Възможно е изобщо да не съм си тръгвала оттук. Внушението нахлува в сърцето ми, отпушва задръстването. Точно така. Прибирам се.
Не мога да не вляза.
Влизам.
Когато излизам, ужасно ми се иска да споделя преживяването. Както и други преживявания в областта на чувствата. Да се потърся в тях, да се разпозная. Да разбера коя съм. Не е ли това, което цял живот искаме?
Докато се самоопределям, се появява героинята. Обстоятелствата, при които това става, не са от изключителна важност. Вероятно съм я очаквала. Млада. Красива. Непременно. Намеренията ми се променят. Искам да вникна в нея, героинята ми. Отдъхвам си - автобиографичността остава изцяло в областта на емоциите.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.