Предисловие

Недоумявам къде може да се скрила една цяла улица.

Възбудено се озъртам. Взирам се. Неизвестността ме отег­чава. Все още нищо не се случва. Пейзажът е онемял. В без­личните стъклени фасади избухва слънце. Красиво, луксозно. Рекламно. „Слънцето - начин на живот. Пътувайте до слънце­то, спете в слънчеви хотели, плувайте в слънчеви морета, купу­вайте слънчеви мечти“.

Идването тук е било заложено вътре в мен. Вероятно се е подготвяло от години. Досещала съм се, че един ден ще стигна до тази улица, но после мисълта ми се е понасяла в друга по­сока. По-скоро ме е било страх да се привързвам към някаква мисъл. Каквато и да е. Щяла съм да се чувствам задължена. Това е съсипване, обвързването.

Без да го осъзнавам, решението ми е било да забравя. Иска­ло ми се е да съм била забравила. При това положение естестве­но е да не обърна внимание на сенките в душата си. Желанието да дойда постепенно е растяло, назрявало. Като възпалителен процес. Подмолно. Тихо, почти безшумно. Интимно. Цивили­зовано. Болката е оставала отвътре, някъде из гънките. На ду­шата, моженето, търпението. Сигурно съм плакала. Без да раз­бера. Ако бях доловила по-отдавна признаците, можех да съм дошла. Щеше да е по-навреме, вероятно щях да се ориентирам по-добре. Да намеря по-бързо мястото. Изглежда е това. Като че ли. Обаче не разпознавам пресечките, сградите, покривите им. Пространството е някак си изгубено. Затворено. Очаквам знак. Незабележим, незначителен. Дума. Половин дума. Звук. Повей. Дъх. Затаявам се. Напрягам се. Действителността не прониква, може вече да не съществува. Наблизо съм. Изглежда сякаш съвсем случайно съм минавала по някоя от съседните улици, повлекли са ме краката в тази посока, последвала съм ги механично. Никакви разсъждения. Никакви емоции. Просто съм вървяла. Стигнала съм. Ето вече съм тук. Не съм абсо­лютно сигурна, че наистина е станало случайно. Не можем в нищо да сме сигурни. Казват днес е петък. Показват календар. Дванадесети декември. Петък. Всички са съгласни, но никой не е сигурен. Би могло да е тридесети, неделя. Какво ако е? Отчуж­дена съм. Отлъчена. Забравена. От всичко тук, от представите си, които се отдалечават, губят очертания. Не съществуват по­соки.

Изпарява се мирисът на дим, липа и здравец. После изведнъж усещам интимна близост. Помислям си го и ето сивкавият слой постепенно изтънява, отстъпва пред контурите на позна­тите сгради. Работилничките, магазинчетата отпреди много време. Боядисани прясно, освежени. Изплуват лица, които от­начало не се различашат, после постепенно се наливат с плът­ност. Обущарят. Бакалката. Зарзаватчийката и хлебарят. Тези двамата бяха започнали да си приличат. Погледите, които си хвърляха, тънеха в съзаклятие. Търсеха се. Дебнеха се през тес­ните витрини. Когато околните не ги наблюдаваха, бързаха да допрат телата си. Очите им придобиваха сляпата безизразност на древногръцки статуи. Черпеха се с кафе, лимонада, фъстъци на територията на единия, после на другия. Скриваха се навът­ре, спускаха за около час кепенците. Съседите. Баба Яга с мет­лата. Изящната Лилия, която се преструва на смахната, за да не й досаждат. Асен с диабета. Дали са още живи? Децата, моите първи приятели. Сред тях съм и аз. Не си бях симпатична. Оп­риличавах се на ходещ скелет. Чувах как костите ми трополят. За късмет ужасният шум не стигаше до околните. В този мо­мент никой освен мен не ги вижда. Присъствията невинаги са видими. Това изобщо не означава, че отсъстват. Ухае на горещ хляб. Фурната трябва да е съвсем наблизо. Хлебарят, разбира се, не е същият. Усещам дъха на цъфналата липа. Виждам я, едва я познавам. Къщата. Стара, излющена. Сякаш се е смалила. По­легнала е като безпомощно животно. Примирено. Безропотно. Стресиращо е, въпреки това ми се иска да не е халюцинация. Да е истинска тази древна, грозна, отчаяна съборетина. Затва­рям очи. Отварям ги, къщата си е там. Тръгвам бавно. Искам да осмисля този миг. Вървяла съм години. Оградата. Счупени дъски. Вратата е изтърбушена. През процепа вдигам резето.

Познато, почти присъщо движение. Имам усещане за завръща­не. Възможно е изобщо да не съм си тръгвала оттук. Внушени­ето нахлува в сърцето ми, отпушва задръстването. Точно така. Прибирам се.

Не мога да не вляза.

Влизам.

Когато излизам, ужасно ми се иска да споделя преживява­нето. Както и други преживявания в областта на чувствата. Да се потърся в тях, да се разпозная. Да разбера коя съм. Не е ли това, което цял живот искаме?

Докато се самоопределям, се появява героинята. Обстоя­телствата, при които това става, не са от изключителна важ­ност. Вероятно съм я очаквала. Млада. Красива. Непременно. Намеренията ми се променят. Искам да вникна в нея, герои­нята ми. Отдъхвам си - автобиографичността остава изцяло в областта на емоциите.