Жена с рокля на точки
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Романи и повести , Съвременна проза
- Страници: 243
Романът на Пламен Трайков „“Жена с рокля на точки” е второ издание (през 1998 г. той излиза под заглавие „Уличница” и е веднага изчерпан). Написан е с Димитър Димовски психологизъм и художествена плътност. Има любов, изневяра, амбиции, еротика, задкулистни удари – общочовешки страсти от памтивека. Действието се развива в последните години преди 1989 г. - един колкото далечен, толкова и близък свят, по който някои въздишат с носталгия, а други проклинат. За трети е непознат. Главният герой е Марга - красива и амбициозна жена, мечтаеща за кариера в журналистиката. Другият главен герой е Ник, принадлежащ към класата на управляващите.
Успехите на Марга в това херметично общество се дължат колкото на личните й способности, толкова и на компромис – въпреки и омъжена, влюбва се и заживява интимно с Ник. Ала вкусвайки сладостта от издигането, тя е изправена пред избор - да запази материалния си лукс, или, осмисляйки илюзиите си, да запази самоуважението и свободата си?
Образът на Ник е противоречив - способен на щедрост и любов, но и епикуреец, следващ безпардонно изменчивите си настроения на задоволяване на плътските си и материални потребности...
Описано е зараждането на новото. Реалистично са пресъздадени обкръжението на Ник, работещите в редакцията. Впечатляващо е и приятелството на Марга с прикованата към инвалидна количка Жасмина.
Виж повече...
Жена с рокля на точки
Пламен Трайков
ЕПИЛОГ
Марга никога нямаше да забрави Норвегия.
Дори в България всичко да беше по старому – без икономическа криза и без политическа опозиция, – Норвегия щеше да остане за нея един оазис, граничещ назад с тревожните и объркани години на стартове и раздели, и напред със смътните и очевидно също нелеки времена. Наближаващото окончателно завръщане в България бе почнало да я безпокои – ако зависеше от нея, би останала поне още година! Някогашното постоянно неспокойствие, породено от перманентната бъркотия и неизвестност в личния живот и службата, се бе уталожило, както се бяха поуспокоили изворът на адреналин и неспадащата емоционална приповдигнатост. Тя имаше чувството, че тук се е преродила. Че е помъдряла. Че гледа на хората и света с един нов, по-човешки и по-интелигентен поглед. Смяташе, че тук окончателно се е освободила от остатъците на стресовата Марга.
Смяташе, че най-сетне е пораснала.
Разбира се, място за идеализиране нямаше, тя вече отдавна знаеше, че където има хора, там съвършенството липсваше. Примерно отношенията между сънародниците ѝ от легацията. Ник я беше предупредил още от София, но трябваше да се убеди с очите си: тук никой на никого не се доверяваше, тук властваше атмосфера на подозрителност, дебнене и доносничество! А как сервилничеха пред семейството на посланика!... Отвратително. Слава на бога, че се оказаха „от една кръвна група“ с Лъчо и Лили Жечеви и общуваха най-вече с тях. Пазеха се, но срещу клюките бяха безсилни. Всъщност нямаше какво да злословят по техен адрес, освен че са „развейпрах“: всички тук пестяха, стискаха и кътаха всяко йоре, докато те с Жечеви си позволяваха да пътуват!
Марга бе влюбена в норвежката природа! През почивните дни отскачаха с Малкия и Големия Ник до Ларвик или до Берген, където обядваха; два пъти ходиха до Трьондхайм, а веднъж заедно с Жечеви, пътувайки покрай скупчените тук-таме романтични дървени къщи и зелени дворове, любувайки се на фиордите, стигнаха Нарвик зад полярния кръг, където срещнаха лапландците и видяха лосове; от палубите на фериботите съзерцаваха издигащите се планини, прорязвани от множество водопади, в чиито води сякаш за мигове съзираше скандинавските елфи, троли и гноми; немееха пред Йостердалсбреен – най-големия в света ледник и пред зеления като изумруден айсберг Бриксдалсбреен, наслаждаваха се на белите нощи... Самите норвежци бяха удивителен народ – спокойни, сдържано сърдечни и решителни потомци на Нансен, Хейердал и Амундсен, ала и на Ибсен, Бьорнсон, Вигеланд, Григ и Мунк...
Осло особено ѝ допадаше (тя предпочиташе неговия уют и човешки мащаби пред размерите на Стокхолм) и когато времето позволяваше, отдъхваха с Малкия Ник сред невероятните скулптури на Вигеландпарк, обикаляха музеите, разхождаха се край замъка до пристанището, разглеждаха галерията „Мунк“ или слушаха орган в катедралата...
Специализация за нея в Осло, уви, нямаше, но това съвсем не ѝ попречи да научи тъй близките до немския норвежки (вече разграничаваше книжовния „букмол“ от провинциалния „ландмол“!) и шведски; зае се и с немския на Малкия Ник, постави си за цел до завръщането им в България той да говори, чете и пише на първо ниво. Никога преди това не бе имала толкова време за него; трябваше да дойдат тук, за да открие, че не го е познавала добре – малчуганът я изненадваше със своята наблюдателност, със своята паметливост, кротост и послушание (би предпочела да е по-палав). И какво чувство за такт имаше! Нито веднъж не спомена пред Ник за Коста! А нерядко, останали насаме, я питаше за него, говореше ѝ за баба си, която също не искаше да забрави... Марга се надяваше яркостта на спомените му с времето да избледнее. Самата тя си налагаше да не мисли за миналото си и вече бе абсолютно убедена в обречеността на първия си брак – разводът бе край на една агония... Големия Ник се отнасяше повече от приятелски с малкия си съименник, заплесваше се с него и лежеше на пода при заемащите цялата стая релси и влакови композиции, учеше го на ски... Детето винаги се съгласяваше с предложенията му, ала сякаш никога не прояви ентусиазъм...
Ник бе повече от приятел с нея. Чувстваха се чудесно заедно. Веднъж двамата се бяха посмели, спомняйки си онова изнервяне в София преди отпътуването им. Тя, разбира се, не премълча, че беше на косъм от скъсването, че дори бе извадила куфарите... По-късно, в Норвегия, за пореден път си даде сметка, че неспособността да се владееш, винаги тласка към погрешно решение, че емоционалните реакции и липсата на самообладание винаги водят до фал... Всъщност оная преодоляна семейна криза е била дори полезна – сега и двамата знаеха, че не бива да прекрачват границата на една неприкосновена територия от личния живот и свободата си, но и че без съобразяване един с друг, без щадене на достойнството не може... И сега Марга се правеше, че не забелязва скритите погледи, с които той понякога удостояваше синеоките и едрогърди норвежки – всички до една неин антипод! Веднъж бе клъвната от едно коварно въпросче – дали като се върнат в София, Ник няма да „кръшка“? Тук, под зорките очи на мисията, бе невъзможно! И няма ли отново да избият пристъпите на неговото егоистично своеволие и властност, с които я бе наранил в София? Ала прогони безсмислицата – рибата беше още в морето...
Но ако наистина е вярно, че за всичко на тоя свят се плаща, то тя плати твърде висока цена за норвежкия си „долче вита“. Това се случи през един уикенд в Лилехамер, когато всички, включително и тя, се готвеха за пореден път да покажат нивото на българската скиорска школа (неин ски учител, естествено, бе Ник). Кръвоизливът, последвал самонадеяното ѝ спускане и падането, ги изплаши, а сетне ги разстрои за дълго – оказа се, че Марга, неподозирано за самата нея, е заченала... Лекарите бяха оптимисти за бъдещето, ала известният курорт се превърна за нея в злокобно място и когато през лятото компанията пожела да кара сърф на езерото Мьоса, тя категорично отказа и се наложи да пропътуват чак до Лустер...
Редовно си пишеха с Джеси – след преодоляването на своята криза, тя се беше върнала вкъщи при майка си. Нито веднъж повече не спомена за оня или за отвъдното... Година и половина след заминаването им Жасмина ѝ писа за женитбата на Коста, той ѝ се бил обадил (явно, за да уведоми бившата му съпруга!) – оная била току-що дипломирана студентка, отишли да живеят в къщата на баща ѝ в Княжево, очаквали бебе... Марга не беше допускала, че това събитие ще я засегне по какъвто и да било начин. Кри от Ник новината, докато не почувства, че може да му я съобщи с безразличие... В последното си писмо Жасмина пишеше: „Марги, имам добра вест!“ Нещо трепна в Марга, след което прочете: „Увеличават пенсията ми!“...
Вероятно относителната им изолация в чужбина бе причината да споделят с Лили и Лъчо (викаха му Лъки) почти всичко, дори в личен план, но този път Марга не им довери изненадалото и самата нея огорчение от известието, че Крупева е снета от поста главен редактор и на нейно място е назначен Юлий Монев (правейки равносметка за самата себе си, тя си помисли, че дължи немалко от професионалното си развитие именно на нея). Впрочем след падането на Живков това се очакваше. Не сподели и плановете си, че от друга страна не възнамеряваше да се върне в същия вестник след изтичане на мандата им. Как да им обясни, че се срамува от оная Марга: свита, унизително безпомощна, зависима от каприз и благоволение – един гърмян заек, който се правеше, че вали дъжд, когато го плюеха... Тя ще почне работа в друго издание, може би като завеждаща, и хората ще я познават не като променената Марга, а с нейната истинска и непроявена досега същност – със самочувствие, имащо покритие, като професионалистка, която не цепи басма на разни хапльовци от сорта на Общественика...
Смъртта на маман я разстрои. Хвана самолета и поне успя да я изпрати в последния ѝ път. Втори инфаркт! Агонизирайки в линейката, тя викала Маргиното име, зовяла я! Марга съжаляваше, че не е била с нея в последния ѝ час! Двете сестри много плакаха над гроба, особено Дима. Навярно защото бе свидетел, сестра ѝ бе невероятно потресена (тя не се беше делила от маман!), та Марга чак се притесни за нея; Дима разказваше за последните ѝ месеци, за опадалите от диабета ѝ зъби, за постоянната ѝ сънливост и затова как щом отворела очи, все повтаряла: „Марго, къде отиде, Марго! Няма да те видя повече, Марго! И от гроба ще те мисля, Марго!...“
Марга мислеше да остане с Дима четиридесет дни, но остана десет. Колкото и да ѝ беше трудно, Дима трябваше да събере сили и да свикне с мисълта, че вече ще живее сама. Казваше ѝ: „Ние сме егоисти, донякъде плачем заради себе си! Всъщност маман се отърва, нейното не беше живот, а мъчение! За нея това беше изход, сега тя е на по-хубаво място! Дима, събери воля за себе си!“ Дима се оказа по-слаба от нея, бе безутешна, тя нямаше никого. А Марга вече мислеше за това как ли там Големия се справя с Малкия Ник...
Преди да отпътува обратно, навести Джеси и Ганка. На изпроводяк Ганка ѝ прошушна, че Жасминината прогресивна склероза постепенно ще я доведе до пълно обездвижване – макар и не особено видимо, влошаване вече имало...
През последните месеци един призрак витаеше в мисията на НРБ в Осло – призракът на промените в Източна Европа и в частност в България. Една напрегнатост бродеше из коридорите, промъкваше се през ключалки и прагове и се настаняваше у всеки. Ала странно – всички се правеха, че не я забелязват, никой не я коментираше публично, сякаш бе някаква срамна болест. Уж всички бяха единодушни в задоволството си от падането на Цар Тодор, но толкоз. Включително Марга и Ник. Веднъж Марга се изпусна да каже пред Жечеви, че би било добре в България да се въведе като в Щатите двупартийна система – БКП и БЗНС – и те да се съревновават; че била нужна мандатност – така Генералният секретар на Партията, който и да е той, нямало да се превръща в диктатор... Сетне Ник ѝ три сол за хлевоустието – може да са приятели, но знае ли човек?...
Тя и Ник не пропускаха емисиите на Би Би Си („Свободна Европа“ им жълтееше), хващаха и „Радио България“. Градусът на напрежението особено се повдигна, когато стана известно, че в родината са насрочени парламентарни избори и че съдбата на социализма е поставена на карта (или на бюлетина, все едно). През един уикенд (бяха отишли с Жечеви в Стьордал и Хегра да видят праисторическите скални рисунки) в ресторанта Марга даде глас на мислите си: „Преустройство и реформи – да, но може ли колелото на историята да се върне назад към оня изчерпал се строй, да се прекъсне нашият грандиозен експеримент? Поколенията не биха ни го простили! И кой ще застане начело? Разни брадати и космати пещерни антикомунисти! Целта им е прозрачна – стани, та да седна аз! Те са некомпетентни, те са непрофесионалисти, знаят само да отричат всичко построено дотук...“ Съгласиха се с нея и тоя път Ник не ѝ се скара. Впрочем и без нейните думи, всички отлично си даваха сметка, че при подобни политически промени дипломатическите мисии стават особено проветриви. Може би най-добре го знаеха Марга и Ник – какво можеха да очакват, когато Зарков-старши до неотдавна бе висш чиновник в Държавния съвет? (След събитията през есента на 89-та, професорът официално се бе отдал на частен бизнес, оглавявайки една австрийско-българска фирма със седалище във Виена...)
Разбира се, колкото и да бяха подвластни на злободневието, промените в родината им изглеждаха някак абстрактни, без преки допирни точки с норвежкото им ежедневие, и техният живот тук оставаше непроменен...
С наближаване на завръщането им в България ги обсеби и друга тема – предстоеше окончателното довършване на обширния мезонет в “Хиподрума” (подаръка на Пеньо Зарков за сватбата им) и те обсъждаха с Жечеви вариантите за мебелирането му, набавяха си и проучваха различни каталози. Получаваха парадоксална информация – едно пълно обзавеждане от Германия, включително с транспортните разходи, би им излязло по-евтино! Качеството не коментираха. Назряваше идеята да се завърнат по суша, да съчетаят полезното с приятното, като придружат контейнерите с някое новозакупено BMW, което щеше да е необходимо на Ник за предстоящото заемане позицията президент на холдинга на Зарков-старши (понякога Марга се замисляше върху произхода на капиталите на татенцето, но си казваше, че в края на краищата това не е нейна работа). От своя страна тя щеше да се задоволи с едно WV-Голф последен модел...
I.
Уж всичко е същото като преди, уж пак сме трите, маман (Райо ще липсва вечно), уж съм набелязала темите, в които непременно ще задълбаем, като дойда, уж пак сме в същата стая със същите мебели, но вече не е същото. Многобройните теми мистериозно изчезват, омагьосани от малкия Ники или от дявол знае какво. Но аз съм наясно, че макар прословутото ти детешарство вече изцяло да се е прехвърлило към Ники, в сърцето и главата ти има място и за нас с Дима. Навлезе ли в работата, Марго? – не забрави да ме попиташ оня ден на изпроводяк, държейки Ники за ръка. И да ти кажа честно, маман, имах нужда да чуя този въпрос, при все че време за отговор не остана. Адски права се оказа, наистина е преболедуване смяната на една работа. Е, една година нито е много, нито пък е съвсем малко време – новак съм, но и не съм. В сравнение с началото дори се чувствам оперена. Впрочем и в началото не беше кой знае колко страшно. Светът е малък! – едва не възкликнах, когато видях заповедта си за назначение. Почвах работа не в кой да е вестник, а във вестника, в който, спомняш си, известно време сътрудничех. Светът е малък и защото влизах не в кой да е отдел, а в отдела, ръководен от моя отколешен познайник Илийчо Кънев, тайно ползващ се, както скоро научих, с прозвището Молеца. Тъй че мястото, където постъпвах, бе само относително непознато.
Всъщност тогава аз комай твърде бързо забравих пословицата за малкия свят и буквално потънах в догадки. Струваше ми се, че има нещо твърде странно в моето назначение, макар и като стажантка по чл. 64 и с изпитателен срок. Наистина не бе за вярване, ти знаеш орисията ми – да се придвижвам напред педя по педя и винаги на собствен ход, със свое гориво и (дали е малшанс?) задължително при насрещен вятър. И изведнъж – хоп! Спряхме се на вашата кандидатура! Те ти, булка, Спасовден! Така ли стават тези работи? И логично бе да се запитам: дали пък Илийчо Кънев с нещо не ми е помогнал? Дали не е дал гаранции за качествата ми (той ги познаваше, може да е споменал, че материалите, с които сътрудничех допреди година и половина, са чиста проба журналистика)? Или пък още тогава са впечатлили Главната и тя ме е запомнила? Защо не? Освен друго в биографията ми имаше подходящи за кандидатурата ми неща – произход плюс солиден куп изрезки от публикации в централната преса. Заслужавах го това място: от една страна, като лични и професионални качества, а от друга, като съдбовна справедливост – не бе честно монетата да пада все на губещата страна. Тъй че, мислех си, навивката за Илийчо Кънев може да е излишна, а помощта му да е плод на мнително въображение. Ако е направил някакъв жест, не би ли ми го подшушнал по-късно? Всекиму е приятно да види искрата на благодарност в очите на онзи, комуто е сторил добро (някои дори казват, че доброто се прави именно заради тая искра, а не толкова за човека). Вече година от назначението ми Илийчо мълчи, а той, доколкото го познавам, не е от анонимните самаряни...
Но превъплъщението ми в гадателка също не трая особено дълго. В началото друго беше по-важно за мен – като един новак без ничии протекции да впрегна всичките си способности, за да науча всичко, да вникна и в най-незначителните подробности на тази професия, наречена журналистика. Помнех (и едва ли някога ще забравя) разговора ми с Главната. Знаеш ли, че не съм ти го разправяла, маман?
Всъщност разговор едва ли е най-точната дума – по време на аудиенцията ми в нейния кабинет аз успях да произнеса само няколко думи, повечето от които едносрични. Но нека не изпреварвам хронологията.
Донка Крупева ме покани да седна, като поръча на секретарката кафе. Докато присядах на крайчеца на тапицирания с изкуствена кожа диван, мъчих се да отгатна възрастта ѝ. Оказа се, че не е лесно. Не зная дали се дължеше на невисоката ѝ стройна фигура или на добре поддържаното лице и къносаните свободно падащи недълги коси, на равно подстригания по младежки бретон, ала тя съвсем нямаше вид на полувековна (което научих впоследствие). В това лице имаше нещо странно, нещо поразително. Тогава не бях в състояние да формулирам какво точно е то, но си мислех, че тя ми напомня на нещо. Едва много по-късно направих асоциацията и разбрах какво се крие зад това Дона Чечилия, с което чух да я наричат под сурдинка в редакцията. Но както и да е.
Тя не остана зад грамадното писалище, а се настани на фотьойла до мен. Върху възострата ѝ муцунка бе изписана благоразполагаща и сякаш малко тъжна усмивка, разкриваща ситните ѝ бели зъбки. Ала големите ѝ зелени и винаги отворени като на мим очи с постоянно вдигнати нагоре вежди, оставаха безучастни; чувствах как уж унесеният, едва ли не мечтателен поглед пронизва плътта ми и стига до някаква фиксирана на стената зад гърба ми точка. Като че отсъствах, или в най-добрия случай представлявах въображаем силует. Тези очи почти не мигаха, в разговор тяхното постоянно изражение бе леката почуда: почуда, че те вижда (сякаш току-що са те телепортирали отнякъде), почуда от това, което казваш и въобще почуда, че можеш да говориш. И още: те излъчваха като че ли една особена меланхолия. Тези очи заедно с бавните движения и отсъствието на всякаква жестикулация навяваха смътното усещане за някаква преживяна в миналото трагедия, след която тя бе успяла философски да примири съществуването си с несъвършените и дребнави твари, бъкащи под слънцето... Е, не знам дали всеки остава с подобни алюзии при досега с нея, но с мен беше така. Казано иначе, маман, тя просто е от друго тесто, съвършено различно от моето (нашето с теб). В нея, струва ми се, има нещо аморфно, нещо неуловимо и изплъзващо се – като ония зеленясали подводни камъни: стъпиш ли на тях, пльосваш в бързея.
Разбира се, всичките тези впечатления, плод повече на интуитивен нюх, отколкото на факти или анализи, успях да формулирам едва по-късно, когато що-годе стъпих на краката си. А при онова първо влизане в кабинета ѝ седях в края с изправен и скован гръб, седях с плътно притиснати колене и поставени отгоре им изпотени студени длани и се мъчех да изглеждам спокойна, опитвах да вникна в думите ѝ, за да мога, в случай че се наложи, да реагирам адекватно (към димящото отпреде ми кафе така и не посегнах); напрягах слух, за да чувам гласа ѝ – говореше тихо, едва доловимо, почти шепнешком, което, според мен, изключваше възможността думите ѝ да са плод на рутина или да са изречени за отбиване на номера. Напротив – в съчетание с очите ѝ те внушаваха искрена загриженост за каквото и да се говореше.
Осведоми се за семейството ми: на колко години е и как се казва детето; какво работи мъжът ми, какви са неговите родители; попита за теб, маман (фактът, че не спомена за Райо, говореше, че съвсем внимателно е изчела автобиографията ми). Поинтересува се за жилището ни, след което ненадейно произнесе: „Дръж на семейството си, Марга! Уважавай съпруга си! Моите две дъщери, които, като те гледам, са ти връстнички, не успяха и мисля, че не са щастливи!...“ (След време, когато се посближих с фоторепортера Генчо Фотев или Генчо Фотото, както всички му викаха, научих, че едната ѝ дъщеря била три пъти женена и развеждана все за „партии от голямото добрутро“, а другата била посредствена актриса, която „порка яко“.) Но тогава аз нищичко не знаех, а тя изглеждаше развълнувана. Известно време ме държа на мълчалив прицел, сетне фокусът ѝ се разми и отново се премести на оная точка зад гърба ми. И сякаш потъна в нещо свое си, обзе ме чувството, че забрави за присъствието ми. Споделените лични неща едновременно ме поласкаха и уплашиха: дали не знае и не намеква нещо за Ник?
Откъде пък би могла да знае.
Виждам, че имаш апетитец, но го спри, защото туй е само ордьовърът, маман. Донка Крупева поднесе основното ястие, като внезапно излезе от унеса си с приветливите думи:
– Ти имаш късмета да почнеш работа в един от най-хубавите отдели! Писмата на читателите, Марга, са фотография на духа на нашето време, те са важно свидетелство за общественото мнение. Аз мисля, че те трябва да се пазят не две години, а завинаги, с времето цената им на документ все повече ще нараства! Подобен непрестанно увеличаващ се архив за съжаление не можем да си позволим, а ни липсва и друго – център за анализ и обобщение на читателските писма. В този център биха се правили изключително важни изводи както за професията ни, така и за цялата ни държава. Тези несъвършенства компенсираме, като спазваме Лениновия принцип, положен още с издаването на „Искра“ – поместваме не по-малко от 1/10 от получаваните в редакцията писма. Добрият журналист, Марга, както казва съветският колега Сергей Цукасов в книгата си „Время зрелости“ (ти, междувпрочем, сега трябва много да четеш специална литература и да си в крак с новостите в нашата наука и практика), добрият журналист, казва той, трябва да има дарбата на познанието, но и на съпреживяването, трябва да е политически зрял, но и компетентен. Той трябва да има и литературен талант. Бих перифразирала така: литературният талант би имал стойност, ако журналистът е с правилна политическа позиция. Апропо върху тая база се градят всички останали елементи на неговия професионален престиж и едва тогава той трябва да свери часовника си с обикновените читатели. Ние, Марга, сме започнали перестройка във всички аспекти на нашата дейност. Вярвам, ти е известно, че нашата основна цел е да отразяваме вече по новому нашия живот, за да може той да тръгне в нова посока и наистина да стане нов – нов като отношение към труда, към собствеността, към отношенията между всички нас в обществото и не на последно място ново трябва да е и отношението ни към семейството.
Тук тя ме изгледа пронизващо и аз, грешницата, изведнъж премалях, в периферното ми зрение всичко заплува.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.