Жертвата

На 31 август т. г. двама подставени злодеи окървавиха ръцете си в едно престъпление, пред което изтръпнаха като пред страшна и нечакана беда и Македония, и цялото българско племе, и всичките му приятели в чужбина.

По една стръмна и тъмна пътека на Пирина двамата убийци простреляха като безценица една глава, която от петнадесет години насам стърчеше като знаме и като фар на македонската освободителна борба. Нима те в своите малки, слепи и престъпни души можеха да обгърнат размера на своето зло деяние? Нима те подозираха, че смъртта на Т. Александров, за радост на всички врагове на Македония, може да бъде начало на една безпътица в македонското освободително движение, или че върху неговия гроб може да се развихри вихъра на една безкрайна междуособица или най-после, че от светата му кръв може да избликнат пламъци, в които и те, мъничките, и всичките техни по-големи подсторници могат да изгорят?

Кому всъщност беше потребна смъртта на един борец, който преживя с гордо примирение всичките превратности на македонската съдба без да помръкне вярата му в свободата на Македония, без да се прекърши волята му за борба? От първите му младенчески революционни стъпки пред страховитата осанка на Скопския Хафъз паша през 1897 год., до последния му фатален възход към предателската примка на Петричкия Алеко паша на 31.VIII 1924 год. борческия път на Александрова не показва нито едно прекъсване, нито един завой на колебание или измяна. Любовта към родната земя и борбата за нейното освобождение от чуждо потисничество за него беше един мироглед и една религия, на която той служеше с фанатизма, упоритостта и себеотрицанието на християнските пустинници. „Ако в легалната обществена борба, казваше той, са необходими висок морал и личен пример, дваж са по-необходими те в революционната, защото психологическия материал на революционната борба е един експлозив извънредно чувствителен към най-малкия жест на водача — малък или голям все едно.“

Водим от това съзнание Т. Александров не допусна в своя личен живот нито един от пороците, които погълнаха в своята мътна вълна стотици пионери на освободителната борба. Делото на Македония той схващаше само като дълг и жертва и настръхваше при най-малките опити да се изкористи то. Между дългата редица от водители на македонското освободително движение малцина са, върху паметта на които да не пада сянката на някой личен грях — Т. Ал. е между последните. Не, и той има един грях: в едно време, когато всички българи смятаха, че Македония е свободна и не ще има вече нужда от кръвни жертви, той се погрижи за себе си — създаде си семейство, което след смъртта си остави да се обляга на една много съмнителна и изменчива добродетел на поколенията: признателността.

Не е обаче, само високият му личен морал, който определя цената и мястото на Т. Ал. в македонското освободително движение. До върховното ръководство на това движение той се издигна и се задържа достойно в продължение на 15 години чрез други две ценни качества на своята личност: един тънък обемист и прозорлив ум и една стоманена воля. Ето само в няколко по-големи дати красноречивата им проява.

Младотурският фарс от 1908 год. той го прецени най-добре в скритата му замисъл и отказа да приеме безрезервно „братството“ и „мирът“, които турците предложиха, с цел да открият и по-късно обсебят позициите на ВМРО, да парализират силите ѝ и да отсрочат разрешението на македонския въпрос.

След обезоръжителната олелия през 1910 год., която предизвика сума предателства и афери и изпълни затворите в Македония с революционни работници, Т. Ал. се запретна и ycпя да възстанови силите и духа и с мъдрите съвети на болния и беззаветен Т. Лазаров в продължение на двете последващи години раздрусва империята с безбройни и смели атентати.

Подялбата на Македония през 1913 год. предизвика в редовете на ВМРО разстройство и суетня, а в душите на останалите живи водители — смут и отчаяние. Т. Ал., за когото и в тоя нещастен случай важеше само едно — че Македония преживя нова злополука и че задачата на героичната борба все още не е решена, намери в себе си сили да преодолее цялата паяжина от кръстопътища, пред които се отзоваха водителите, разчисти заприщените пътеки на старата борба и я поведе с прежна сила към крайните ѝ задачи.

Общобългарският громол от 1918 год. обрули почти всички надежди на Македония и създаде една психология на пораженство, което у някои бивши македонски водители се изрази в безизходно отчаяние и грижа за себеобезпечаване, а у българските нови ръководни фактори — в едно отрицание и проклятие на националните въжделения. Това беше начало на една политика на предателство от всички страни.

Т. Ал. премина героично и през тая пропаст от дефетизъм, злоба и предателство, и през 1920 г. се отзова пак в любимите си македонски балкани, за да изрови из материалните и морални пепелища, които пожарът на войните остави в Македония, тлеещи искри от борчески огън, за да разгори с тях огъня на старата борба. И стана чудо. В Македония заклокочи пак стихията на бунта и на стъмнените небосклони, изгря зарята на нова надежда. Тоя път обаче Т. Ал. имаше да се справя с едно ново зло, по-страшно от самото робство. Хора с тъмни инстинкти, изгубили навик за честен труд, изгубили всяка почит и съчувствие към високото дело на Македония, плъпнаха на глутници из македонските села, за да обират от оголелите селяни и онова, което войната и неприятелското нашествие им бяха оставили.

И какви не свирепства вършиха тия глутници в своите стръвни набези: изтезаваха с виене на тестикул, както са изтезавали през средните векове, убиваха, безчестяха, дете в майка разплакваха за да изтръгват припечелено с кървав пот и едва спасено от похищение скътано имане на нещастните селяни. „Разбойнишките банди, пишеше тогава Т. Ал. с нескривана тревога, са по-опасни за възсъздаване на организацията тук, отколкото самата сръбска и гръцка власт. Злото е още по-голямо за туй, че в лицата на разбойниците селяните познават стари работници на организацията и в смъртен страх се питат, това ли са хората, които ще ги водят към освобождение, и губят вяра в самата организация“. Все пак Т. Ал. успя бърже да се справи с тая напаст. След няколко кратни устни и писмени предупреждения, в които той мъдро подканяше разбойниците да се откажат от своето пъклено дело и да потърсят прехраната си в честен труд; след една две амнистии, той се принуди да прибегне до наказателни санкции спрямо всички ония, които въпреки всички апели и амнистии продължаваха обирническите си набези. След примерното наказание на неколцина от тях, самото население се почувства защитено, съвзе се и с съдействието на организацията се емна срещу разбойничеството. За останалите живи разбойници — Ст. Мишев, Славе Иванов, Григор Циклев, Ване Арсов, Мите Суджукаров и др. нямаше вече в Македония благоприятна почва за обири. Те се разпиляха из разни градове на България, и, след като се заслониха под „идейния“ етикет на отцепниците от емигрантската организация, така наречените „федералисти“ с Юруков и д-р Атанасов начело, вкупом с последните се поставиха на разположение на един нов враг на макед. освободително движение — правителството на Стамболийски, което с посредството на К. Тодоров и Ал. Димитров бе вече уговорило в Белград общ план за унищожение на ВМРО. Всички усилия обаче на това предателско съдружие, благодарение на бдителността и несъкрушимата воля на Т. Ал. се разбиха още в първите си прояви — ВМРО остана цяла и невредима.

През 1922 год. из макед. балкани се появи ново зло: една нова разбойнишка банда под знамето на комунизма (на каскетите на бандитите имаше комунистическата емблема — сърп и чук) бе проникнала в Македония, с цел да подравя почвата на ВМРО и да превземе „крепостта“ отвътре. Тя бе открита още в първите си пристъпи и после отчасти разбита, отчасти пленена. Разследването установи, че бандата на Пандурски е била въоръжена и напътствана от един комунистически кмет, който по силата на статутите на организацията, трябваше да получи своя заслужен дял. Пандурски, обаче, остана верен на дадената дума: онова, което той не успя нито да започне даже със своята подкупна банда от българи, веднага след разбиването на бандата му го започна и днес още го продължава с помощта на редовна сръбска войска и жандармерия. Неговия път, впрочем поеха, особено след промяната на режима в България всичките ортаци от сдружението — Стамболийски, Юруков, Стоян Мишев — само че от разни страни: Коста Тодоров от Белград, Стоян Мишев от Щип и д-р Атанасов от Виена.

Непресушимата енергия на Т. Ал. не се изчерпа през тия усилни три години само в борба с тъмните попълзновения срещу ВМРО. Той намери достатъчно сили и средства, за да разпростре отново и да закрепи организацията из цяла Македония, и още да изтъкне пред външния свят както силата на революционната борба, така също и справедливостта на македонската кауза.

Македонския въпрос се наложи пак като един кошмар в Белград и Атина и като един сериозен, тежък и все още неразрешен проблем в Европа. Цяла редица европейски общественици и журналисти се изнизаха с риск за главата си из Македонските усои, за да видят с очите си легендарния водител на едно още по-легендарно движение и да чуят от устата му болките и страданията на Македония. И чрез модрите и въодушевени писания на тия журналисти цял свят, и стария и новия, заговориха за Македония, чиято съдба се смяташе окончателно разрешена в Париж.

Прозвището „Старио“, с което македонските народни маси назоваваха едва 40 годишния Т. Ал. изразяваше любов и благоговейна почит към безкористния и беззаветен глава на освободителното движение. Пред неговата поява замлъкваха сума страсти, пречупваха се сума амбиции, защото той олицетворяваше вече и морала и ума и волята на свещената македонска борба.

Кому беше нужна неговата смърт, в един момент когато неговия живот беше толкова необходим на Македония? Разбира се, на враговете на Македония: на ония, които са имали основание да се боят, че престъпленията им прехвърлят границата на тайната и търпимостта и в голямата съвест на Т. Ал. ще получат своята заслужена оценка; на ония случайни пришелци във ВМРО, които са третирали макед. освобод. борба не като дълг и жертва, а като подслон или удобна подставка за лично въздигане и чиято престъпна амбиция се е разбивала в мъдростта на Т. Ал.; на ония, които чувстваха в неговото лице строгия и непреклонен съдия на греха на родоотстъпничеството; на ония най-после, чиито попълзновения да проникнат във ВМРО, да я превземат и да я използват за близките нужди на своята партия и за по-далечните цели на своите патрони, се разбиваха в твърдото национално чувство на Т. Ал. и в несъкрушимата му воля да запази силите на ВМРО само за Македония. Подушиха се тия тъмни сили по всички пътища на вероломството, разбраха се и устроиха и изпълниха известния вече заговор в усоите на Пирина. Има ли нужда да се назовават? Ето ги: двама трима търгаши „революционери“ около Алеко Василев, двама трима партизанстващи користолюбци около Г. Занков и неколцина македонстващи комунисти и комунистващи македонци около Влахов, х. Димов и П. Чаулев — ето тайфата, която по хитрото и изкусително внушение на Москва устрои пъкления заговор, от който всеки от участниците очакваше по някоя придобивка за себе си: Алеко да запази „спестенията“ си и да избегне отговорностите за тия „спестения“, Г. Атанасов да увеличи икономиите си и да изтъкне засенчената си особа малко по-отвисоко, Г. Занков и Арс. Йовков да запазят и затвърдят доходните си места в ръководството на Илинденската организация, П. Чаулев да замаскира дармоедството си и престъпната си бездейност и комунистите — да омаломощят, да разнебитят ВМРО, за да вземат после развалините ѝ и да си послужат с тях като авангард в похода си срещу правителствата на България или срещу самото нейно съществуване.

Това ще докажем в следващото изложение.