Възмездието
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Криминални , Трилър
- Страници: 176
Вета живее в предградието и работи за нищожна заплата в шивашкия цех на местен богаташ. Единствената и радост в трудното ежедневие е синът и Стефан. Но животът на Вета се превръща в кошмар, когато един ден намира сина си мъртъв. Оказва се, че Стефан е бил наркоман, свързан с престъпна групировка. И смъртта му не е случайна. Вета се заема да изясни тъмното минало на детето си, но е брутално изнасилена от двама главорези. Предупреждение да не се занимава със случая... Загубила най-скъпото - детето и достойнството си, тя няма друг избор, освен да живее за възмездие. Но кои са истинските виновници за смъртта на сина и? По пътя на отмъщението Вета ще научи шокиращи неща. Още по-шокираща е промяната, която настъпва в самата нея. Наказанието, което избира за убийците, е по-страшно от смъртта.
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
Първа част 1. Събота, както обикновено, Вета бе втора смяна на работа в шивалнята на Спиро. Шивалнята бе в горния край на предградието, до бензиностанцията, която, бог знай как, се пръкна преди време – лъскава и охраняема, за разлика от самия шивашки цех. Той бе разположен в бившето училище на предградието – стара грохнала сграда на доизживяване. Хитрият Спиро я взе по някакъв начин от общинарите оттатък железопътната линия, разпореждащи се с народното имущество както дойде. Най-вероятно с рушвет я взе. То кое ли сега не се вземаше в предградието с рушвет – от магазинчето на Мира Дебелата до баничарницата на Велин. Мира им продаваше кажи-речи всичко на двойни цени – ако искат! Инак да си тичат по центъра на столицата и да дават пари за билетче за рейса, че и за трамвай отгоре. Велин пък им продаваше малограмажни банички с гранясало олио, останало още от социалистическо, както шивачките се подиграваха с бизнеса му. Подиграваха се, ама бяха доволни и на това, щото иначе къде да закусят. А и Велин крадеше умерено в сравнение с останалите в предградието... Да речем, техният собственик в шивалнята, Спиро, беше – боже опази! Съдираше им кожите за някакви си сто лева на месец, без никакви осигуровки и тям подобни. Как бе! Какво е това осигуровка? Яде ли се, пие ли се? Караше шивачките да му работят по дванадесет часа на ден. На която не й харесва – прав й път! Само че накъде? В неговата шивалня — зле, а без нея – още по-зле. Очакваше ги глад и кофите за боклук, доколкото в предградието ги имаше. Щото и тия, дето се мяркаха тук-там, бяха окупирани от циганите от ранни зори. Опоскваха ги до шушка, даже и за кучетата не оставяха, та камо ли за обикновените хора. Вета се хвана в шивалнята при тоя тюфлек Спиро дори с връзки. Нела я вреди. Дъщеря й бе чистачка в замъка му, вдигнат на най-високото в предградието. Тя й ходатайства пред неговата съпруга – едно стокилограмово женище, което склони, макар и с половин уста. –Бе, да почне – рекла Спировица, — ама много-много да не знае, щото я знам аз... Вета бе известна в предградието с опърничавия си характер, не цепеше басма на никого. А какво знаеше за Вета онова животно Спировица и можеше ли въобще нещо да знае, ама на, тъй се извъртяха нещата... Шефът Спиро едно време бе нищо и никакъв закупчик, нещо там по железниците. В предградието никой не го забелязваше, нито го бръснеше за нещо, ала когато стана превратът и настъпи свободата и демокрацията, отведнъж той излезе начело и развя синия байрак. Взе да дрънка, че комунягите го били потискали и грабели, че не му давали възможността да се развихря и развива. После оглави местното СДС, дори окупира част от клуба и поде борба срещу червеното потисничество. Сетне се оказа, че сините от общината оттатък линията му били подарили клуба за кафене. А Спиро набута в тоя свой клуб-кафене машинария за игра на комар и зариби младите с няколко видеа. Най-накрая излезе, че докато хората са спали, клубът се оказа негов по документи. Едва тогава обитателите на предградието разбраха защо Спиро и Спировица в началото на прехода черпеха децата в оня клуб с шоколадчета и ги учеха да пеят песничката „Всичко хубаво на тоя свят е синьо“. Имало е защо... Вета още тогаз се усъмни, тъй като и нейният син Стефо бе сред ония хлапета, дето боготворяха Спиро и Спировица. Ала когато те взеха да вдигат оня палат горе, над предградието, всичко й стана ясно. Бяха се награбили с оня клуб-кафене, синьото бе станало за тях розово, а за хората от предградието и за такива като Вета – черно. И само това да бе... Докато останалите се усетят, Спиро и съпругата му заграбиха цялото предградие. След клуб-кафенето дойде ред на близките складови помещения. Тях пък ги превърнаха в борса. А един господ знае през тая тяхна борса що пара се превъртя. Хората казваха, че били прали и препрали милиони, сетне завзеха някогашното футболно игрище, него пък го превърнаха в паркинг за ТИР-ове. Чак после дойде ред на въжената фабрика край предградието и на леярната до нея. В тях така и не се разбра какво направи Спиро, щото ги обгради с високи зидове. После заграбиха детската площадка и някогашната жп гара. Превърнаха ги в пункт за вторични суровини, където циганорите се надпреварваха да носят краденото желязо от дворовете. За последно окупираха училището, за да го превърнат в шивашки цех. Отпратиха децата да учат оттатък гробището. То пък едни деца. Ставаха все по-малко, защото младите не бяха луди да раждат. Себе си не знаеха как да изхранят, та какво оставаше за потомство... И така, хвана се и Вета в шивалнята на Спировите. Подви си опашката, къде ще ходи. Мизерията и безработицата в предградието станаха страшни, приеха невиждани размери, както се изразяваха по телевизията, всичко живо клекна пред Спиро и богатствата му, а той все вървеше нагоре. От син в политиката се пребоядиса на червен, когато комунистите се върнаха за малко на власт. Обясни, че сега комунистите не са като предишните, били станали либерални и модерни леви. После пак стана син, ала се определи по в центъра, а при царистите ярко пожълтя и така се преобърна политическата, че предградието зина. Взе че изписа с огромни букви на личния си пункт за вторични суровини: „Има цар Симеон – има България, няма цар Симеон — няма България“. А под него накипри още по-помпозния надпис: „България е наш дом“. Вярно, че някой от предградието се сети да добави с разкривени букви: „А твоят дом, Спиро, е Централният софийски затвор“, ама кой ти гледа. Спиро плати на един циганор да го изтрие. Пък и думите, и приказките вече нямаха кой знае каква стойност за хората. Казали били, писали, показали — много важно! Ясно стана, че само парата има значение. Хората го виждаха по Спиро. По замъка му горе, над предградието, който напомняше сарай с кулите си, по лимузините, които Спиро и дебелогъзата му жена караха, както и по охраната, дето вече го пазеше. Яки, нискочели мъжища, стрелящи на месо. Тъй се оказа в края на краищата. Спиро стана собственик на цялото предградие и почна да се разпорежда с него както си пожелае, а хората претръпнаха и взеха да му се подчиняват и да му се мазнят. Какво да се прави, в него бе и хлябът, и ножът. Дори станаха благодарни и на това, че им даваше все пак някаква работа. Щото с него – зле, а без него – още по-зле... В шивалнята в бившата сграда на училището се бяха навряли кажи-речи повечето млади жени от предградието. Като стадо овце. И в това стадо – и Вета. Вярно, със сто лева заплата не се живееше, ама без тях... А Вета не бе сама, имаше син, Стефо, шестнайсетгодишен вече, той бе смисълът на живота й. Бе отдавна разведена. За детето си живееше. А тая събота Спиро не само им беше дал заплатите, а и му се откъсна от сърцето да им отпусне и премиални. По двайсет лева. Таквоз нещо не бе се случвало на жените още от Коледата и се зарадваха. Двайсетачката си е двайсетачка. Вета бе намислила да закупи на сина си маратонки. Наскоро бе ходила до Женския пазар и си бе набелязала едни в магазините на арабите. Промоционални — за десет лева. Арабеската зад щанда даже й даде да разбере, че може и да се спазари с нея. Все още хващаше око тя, тялото й бе като струна, с крак от сливицата. Вета се направи на женски поласкана. Значи можеше и да опита, кой знае... Макар че тя не бе по тая част. Колкото бе хубава, толкова бе и вътрешно някак си остра. Желанията й хвърчаха все нависоко, нищо че бе напъхана в шивалнята на предградието при Спиро. Но можеше да направи мили очи на арабеската. Нищо повече. За Стефо бе готова на всичко. А и бе млада жена, в края на краищата, нищо женско не й беше чуждо... С такива смесени чувства Вета вървеше в оная събота към къщицата, дето живееше.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.