Всеки призрак има своя мелодия. Тя е нещо като неговото призрачно име, но с тази мелодия призраците показват на другите и дали са весели или пък тъжни, ядосани или просто си правят шегички. Чувал ли си призрак? Те не говорят, само звучат. Най-странното е, че техният език е неразбираем за всички останали същества, дори за феите от Долината на лилиите, които разбират и говорят почти всички езици. Феите са най-старият и мъдър народ, населяващ света, в който живеят и призраците.

Когато призраците говорят (стига да не са ядосани, разбира се), се чуват само прекрасни звуци и красиви мелодии. Ядосат ли се, става страшничко. Ако си представиш пукот на падащо дърво, ударено от гръмотевица и стенещо с последен вопъл, изтръгнат от умиращата му душа, значи можеш да си представиш как звучат призраците, когато са ядосани.

В света на призраците мелодията е много важна. Тя е не само името, но и душата на всеки един от духовете, населяващи Долината на усмивките. Загуби ли мелодията си, призракът губи себе си, става прозрачен, още по-прозрачен, накрая невидим и изведнъж – пуф! Изчезва!

Още от незапомнени времена призраците обитават Долината на усмивките. Те са по природа весел народ от дребни същества, наподобяващи камбанки на цветя, обърнати наопаки. Имат малки шарени очи и несъразмерно големи уши. Носът им е дълъг, а ръцете им имат по шест пръста. Всъщност май нямат крака, тъй като те не им трябват. Телата им просто изчезват в нищото, разперени като почти невидимо ветрило, улавящо и най-лекия повей на вятъра.  Тяхната Долина на усмивките се намира далече на юг от Златния град, в полите на величествения планински връх Карон – Мечата глава, обляна е в слънчеви лъчи и е място на призрачно веселие. На запад там, откъдето изгрява слънцето Тамас, тя се простира чак до хоризонта, а на север граничи с Черната гора.  

За тайните на Черната гора се носят различни легенди. Някои разказват за една ужасна вещица, която превръща всички красиви и добри мелодични души в черни, мъртви дървета. Тя не само била зла и имала гадни циреи, но и мразела всички красиви звуци. За нея музиката била непоносима, а светлината – влудяваща. Вещицата се криела по цели дни в Черната гора, спяла и хъркала зловещо, а нощем излизала на лов за красиви звуци и призрачни души. Превръщала ги в черни тъжни дървета, които безмълвно стояли без листа и капка живот в мъртвата гора.

Други говорят как Карон, принцът на планините, се влюбил безнадеждно в красивата принцеса на Зефира, лекия вятър. За съжаление, тя трябвало да се омъжи за принца на мрака. Останал сам и нещастен, Карон плакал толкова дълго, че се превърнал в огромен съсухрен чукар, а сълзите му отровили от мъка съседната гора и тя почерняла така, както сърцето на погубения принц.

Тези легенди бяха толкова стари, че вече почти никой не си спомняше за тях. Призраците се радваха на своята долина, на нейните красиви растения, искрящи в най-различни цветове, но най-много обичаха своите дървета. Дърветата танули с техните причудливи цветове бяха дом за призраците. Това бяха много стари, огромни дървета с дебели стъбла. Листата им бяха лилави, а през пролетта клоните им се покриваха с пурпурни цветове. Лицата им бяха набръчкани с дълбоки пукнатини, застинали в замислени физиономии. Никой не знаеше върху какво разсъждаваха дърветата, но явно въпросите бяха много важни. Общо взето, дърветата бяха странна, но красива гледка.

Призраците бяха много привързани към дърветата танули, тъй като те също можеха да звучат. Понякога, но много рядко, дърветата пее-
ха своите мелодии. Тогава Долината на усмивките замираше. Мелодията се понасяше от дърво на дърво и клоните се люлееха в магичен ритъм. Звуците обгръщаха всичко и всеки в топла прегръдка и покриваха долината с трепетна пелерина. Мелодията се носеше тиха, дълбока, мека, но неимоверно могъща, прастара като дърветата и техните души.