Първа част 1. Събота, както обикновено, Вета бе втора смяна на работа в шивалнята на Спиро. Шивалнята бе в горния край на предградието, до бензиностанцията, която, бог знай как, се пръкна преди време – лъскава и охраняема, за разлика от самия шивашки цех. Той бе разположен в бившето училище на предградието – стара грохнала сграда на доизживяване. Хитрият Спиро я взе по някакъв начин от общинарите оттатък железопътната линия, разпореждащи се с народното имущество както дойде. Най-вероятно с рушвет я взе. То кое ли сега не се вземаше в предградието с рушвет – от магазинчето на Мира Дебелата до баничарницата на Велин. Мира им продаваше кажи-речи всичко на двойни цени – ако искат! Инак да си тичат по центъра на столицата и да дават пари за билетче за рейса, че и за трамвай отгоре. Велин пък им продаваше малограмажни банички с гранясало олио, останало още от социалистическо, както шивачките се подиграваха с бизнеса му. Подиграваха се, ама бяха доволни и на това, щото иначе къде да закусят. А и Велин крадеше умерено в сравнение с останалите в предградието... Да речем, техният собственик в шивалнята, Спиро, беше – боже опази! Съдираше им кожите за някакви си сто лева на месец, без никакви осигуровки и тям подобни. Как бе! Какво е това осигуровка? Яде ли се, пие ли се? Караше шивачките да му работят по дванадесет часа на ден. На която не й харесва – прав й път! Само че накъде? В неговата шивалня — зле, а без нея – още по-зле. Очакваше ги глад и кофите за боклук, доколкото в предградието ги имаше. Щото и тия, дето се мяркаха тук-там, бяха окупирани от циганите от ранни зори. Опоскваха ги до шушка, даже и за кучетата не оставяха, та камо ли за обикновените хора. Вета се хвана в шивалнята при тоя тюфлек Спиро дори с връзки. Нела я вреди. Дъщеря й бе чистачка в замъка му, вдигнат на най-високото в предградието. Тя й ходатайства пред неговата съпруга – едно стокилограмово женище, което склони, макар и с половин уста. –Бе, да почне – рекла Спировица, — ама много-много да не знае, щото я знам аз... Вета бе известна в предградието с опърничавия си характер, не цепеше басма на никого. А какво знаеше за Вета онова животно Спировица и можеше ли въобще нещо да знае, ама на, тъй се извъртяха нещата... Шефът Спиро едно време бе нищо и никакъв закупчик, нещо там по железниците. В предградието никой не го забелязваше, нито го бръснеше за нещо, ала когато стана превратът и настъпи свободата и демокрацията, отведнъж той излезе начело и развя синия байрак. Взе да дрънка, че комунягите го били потискали и грабели, че не му давали възможността да се развихря и развива. После оглави местното СДС, дори окупира част от клуба и поде борба срещу червеното потисничество. Сетне се оказа, че сините от общината оттатък линията му били подарили клуба за кафене. А Спиро набута в тоя свой клуб-кафене машинария за игра на комар и зариби младите с няколко видеа. Най-накрая излезе, че докато хората са спали, клубът се оказа негов по документи. Едва тогава обитателите на предградието разбраха защо Спиро и Спировица в началото на прехода черпеха децата в оня клуб с шоколадчета и ги учеха да пеят песничката „Всичко хубаво на тоя свят е синьо“. Имало е защо... Вета още тогаз се усъмни, тъй като и нейният син Стефо бе сред ония хлапета, дето боготворяха Спиро и Спировица. Ала когато те взеха да вдигат оня палат горе, над предградието, всичко й стана ясно. Бяха се награбили с оня клуб-кафене, синьото бе станало за тях розово, а за хората от предградието и за такива като Вета – черно. И само това да бе... Докато останалите се усетят, Спиро и съпругата му заграбиха цялото предградие. След клуб-кафенето дойде ред на близките складови помещения. Тях пък ги превърнаха в борса. А един господ знае през тая тяхна борса що пара се превъртя. Хората казваха, че били прали и препрали милиони, сетне завзеха някогашното футболно игрище, него пък го превърнаха в паркинг за ТИР-ове. Чак после дойде ред на въжената фабрика край предградието и на леярната до нея. В тях така и не се разбра какво направи Спиро, щото ги обгради с високи зидове. После заграбиха детската площадка и някогашната жп гара. Превърнаха ги в пункт за вторични суровини, където циганорите се надпреварваха да носят краденото желязо от дворовете. За последно окупираха училището, за да го превърнат в шивашки цех. Отпратиха децата да учат оттатък гробището. То пък едни деца. Ставаха все по-малко, защото младите не бяха луди да раждат. Себе си не знаеха как да изхранят, та какво оставаше за потомство... И така, хвана се и Вета в шивалнята на Спировите. Подви си опашката, къде ще ходи. Мизерията и безработицата в предградието станаха страшни, приеха невиждани размери, както се изразяваха по телевизията, всичко живо клекна пред Спиро и богатствата му, а той все вървеше нагоре. От син в политиката се пребоядиса на червен, когато комунистите се върнаха за малко на власт. Обясни, че сега комунистите не са като предишните, били станали либерални и модерни леви. После пак стана син, ала се определи по в центъра, а при царистите ярко пожълтя и така се преобърна политическата, че предградието зина. Взе че изписа с огромни букви на личния си пункт за вторични суровини: „Има цар Симеон – има България, няма цар Симеон — няма България“. А под него накипри още по-помпозния надпис: „България е наш дом“. Вярно, че някой от предградието се сети да добави с разкривени букви: „А твоят дом, Спиро, е Централният софийски затвор“, ама кой ти гледа. Спиро плати на един циганор да го изтрие. Пък и думите, и приказките вече нямаха кой знае каква стойност за хората. Казали били, писали, показали — много важно! Ясно стана, че само парата има значение. Хората го виждаха по Спиро. По замъка му горе, над предградието, който напомняше сарай с кулите си, по лимузините, които Спиро и дебелогъзата му жена караха, както и по охраната, дето вече го пазеше. Яки, нискочели мъжища, стрелящи на месо. Тъй се оказа в края на краищата. Спиро стана собственик на цялото предградие и почна да се разпорежда с него както си пожелае, а хората претръпнаха и взеха да му се подчиняват и да му се мазнят. Какво да се прави, в него бе и хлябът, и ножът. Дори станаха благодарни и на това, че им даваше все пак някаква работа. Щото с него – зле, а без него – още по-зле... В шивалнята в бившата сграда на училището се бяха навряли кажи-речи повечето млади жени от предградието. Като стадо овце. И в това стадо – и Вета. Вярно, със сто лева заплата не се живееше, ама без тях... А Вета не бе сама, имаше син, Стефо, шестнайсетгодишен вече, той бе смисълът на живота й. Бе отдавна разведена. За детето си живееше. А тая събота Спиро не само им беше дал заплатите, а и му се откъсна от сърцето да им отпусне и премиални. По двайсет лева. Таквоз нещо не бе се случвало на жените още от Коледата и се зарадваха. Двайсетачката си е двайсетачка. Вета бе намислила да закупи на сина си маратонки. Наскоро бе ходила до Женския пазар и си бе набелязала едни в магазините на арабите. Промоционални — за десет лева. Арабеската зад щанда даже й даде да разбере, че може и да се спазари с нея. Все още хващаше око тя, тялото й бе като струна, с крак от сливицата. Вета се направи на женски поласкана. Значи можеше и да опита, кой знае... Макар че тя не бе по тая част. Колкото бе хубава, толкова бе и вътрешно някак си остра. Желанията й хвърчаха все нависоко, нищо че бе напъхана в шивалнята на предградието при Спиро. Но можеше да направи мили очи на арабеската. Нищо повече. За Стефо бе готова на всичко. А и бе млада жена, в края на краищата, нищо женско не й беше чуждо... С такива смесени чувства Вета вървеше в оная събота към къщицата, дето живееше.