I. Месторождение и ученичество.

Роден през 1842 г. месец август в Ново село до град Щип от православни родители, българи: баща ми се казваше Георги Костенцев, а майка ми Мария х. Каранфилова – Костенцева. Възпитан съм по български при даскал Василко и даскал Темелко, при които учих първо азбуката писана от даскала на книга, залепена на дъска, после буквар, наустница, псалтир, апостол и светче; а при даскал Павле – четиридесет таблици и писване на книга. При даскалите Коце Шикерински и Димитър Павлов изучавах черковно пение и псалтика и бях един от най-първите ученици и певци в града. Всичките учители ми бяха от Щип.

Покойният ми баща беше безкнижен, ала обичаше българската книга. Занимаваше, се с търговия на въжета, гайтани, конци и пр.; ходеше по разни градове и панаири и каквато българска книга видеше, за каквато цена и да беше, той трябваше да я купи, и всеки празник и всяка вечер, кога си биваше у дома, накарваше ме да му прочета всяка една книга поотделно – от край до край. Един ден доведе едно момче на негов някой побратим от гр. Струмица, по име Евтим К. Ранеников, за да живее у нас и да се учи по български: През 1858 г. баща ми ме заведе у тях на гости за Петровден, понеже всяка година в тези два дена става събор и дохождат от всички почти градове и села на събор. Преди да тръгнем за Струмица, баща ми ме накара да приготвя за двата дена апостола от Неофитовото евангелие и да си взема псалтиката, за да пея там. Отидохме в Струмица в дома на Евтим Ранеников, шестнадесеточленно семейство – едно от най-интелигентните и най-добрите в Струмица. Баща ми ме заведе на 10-15 къщи негови приятели на визита и дето отидехме – бездруго трябваше да се псали или песен да се пее. След туй се разпръсна слух в града, че стриково-Георгиевото момче щяло да псали за Петровден по български. Едни казвали: никога не се е псалило в Струмица по български, нито пък ще оставим никого да псали; други казвали – ще оставите, ще оставите, а трети – кръв ще пролеем, но български да се пее, няма да оставим.

Един от влиятелните, добър приятел на баща ми, Узун Христоман, заедно с братя Костадин и Ташо Раненикови, Георги Спасов, брат на владиката Мелетий софийски и х. Трендо, всички влиятелни и състоятелни люде, отиват вечерта при гръцкия владика и му казват: „Дойдохме, владико свети, да те молим, че тук на нашия стар и добър приятел Георги Костенцев момчето му дошло на гости, та да му позволите утре да каже апостола на бугарски и да ни попсали малко в църква?“ – „Какво! Бугарски? – извикал владиката по турски, – тук не е Московията, та да се чете по бугарски! Само туй не може да бъде в Струмица!“ „Ние си излягохме, владико свети, от борча и ако стане утре нещо, не отговаряме ние“, отговорили му те и, без да му целуват ръка, излизат си и отиват в дома на каймакама и кадията, разправят им всичко и ги помолили да проводят утре няколко заптиета в черквата „Св. Димитрия“, за да запазят тишина. Те им се обрекли. А гръцкият владика през вечерта приготвил няколко момчета с ками, за в случай че започна да псаля по български, едни да ми вземат книгата, а други, в гюрултията, да ме промушат с ками. В туй време братята и братовчедите на Евтим Ранеников, като се научили за туй нещо, съставили и те една контра-дружина също с ками; а така също и Узун Христоман приготвил 5-6 души свои слуги. За всички тези приготовления ние нищо не знаехме; знаехме само, че ще дойдат заптиета, за да пазят тишина. Сутринта тръгнахме с всичката Раненикова фамилия за църква. На Узун Христоман столът беше до владишкия стол, и аз застанах до него; братя Раненикови и братовчедите им ме заобиколиха. Дойде време за апостола да се чете. Аз застанах до владишкия стол, а другото момче, което ще четеше гръцкия апостол, застана насред църквата. Аз започнах да чета по български, а то по гръцки, но Узун Христомановите слуги моментално му грабнаха апостола и то спре. Други се спуснаха да вземат моя апостол, но братя Раненикови ги отблъснаха със сила. Владиката започна отвътре да вика: „Какви хора сте вие, да не можете едно дете да свалите“, и започна да кълне; а те му отговарят на клетвите с клетви. И тъй се изчете с гюрултия апостолът, херувикото и достойно ест. На другата сутрин същото стана и в черквата „Св. Костадин“; апостолът чете Евтим Ранеников, а пък аз – другите черковни песни; владиката не дойде в черква, но се готвел да афоресва всички онези, които са помагали за българското четене и псалене.

Цели два дена прекарахме по визити и по събора като победители.