O’КЕЙ ИЛИ СОРИ

От ъгъла залата прилича на ливада, подът е зелен и попива стъпките ми. За да повярвам, че вървя, трябва да гледам сянката си, тя пълзи бавно по бронята на машината, протяга се бавно, после се смъква в краката ми и се изтегля бавно в другата посока към компютъра. Веднъж, два пъти, три пъти... Броя на глас. Омръзва ми.

На пулта няма никой. Операторката излезе. Така ми е по-добре. Познавам нашата ГИЕР. Спирам пред нея, гледам дълго зад стъклото как се превърта перфолентата. Тръгвам отново. Зелените й електронни погледи светват насреща ми. Пак се връщам, нападат ме странни мисли, в устата ми горчи, мисленето е празна работа сега, когато очаквам крайния резултат и цялата земя се люшка под мене. Откривам грешки навсякъде, грешка е и самото ми стоене в залата. Тази наша ГИЕР ме кара да губя равновесие. От гледна точка на кибернетиката ние с нея, аз и тя, сме едно и също нещо, две колосално моделирани уредби. Обидно! А ние и двете моделираме от цифри сложни логически действия. Но аз живея, а тя е мъртва, аз се вълнувам, а тя е безстрастна, аз греша, а тя не греши... На програмите получавам винаги нейното акуратно и самоуверено „о’кей“, а когато ми подаде своето „сори“, зная, че не тя е сгрешила, а пак аз съм направила това и тя е само онази, която великодушно ми е показала грешката. Великодушно благодаря!

Стресвам се, на рамото ми е легнала ръката на Саша, този под попива всеки звук…

— Ще черпиш — ми казва тя.

Не чувам смеха й, виждам само хубавите й зъби. Тя има много хубави бели и блестящи зъби и затова се усмихва винаги, но в ъгълчетата на очите й сега се таи нещо, което познавам отдавна, то е пълно с хлад и на мен винаги ми става студено от блестящата й бяла усмивка.

Мисля си, че наистина ще черпя и добре ще черпя, такава голяма и отговорна работа свършихме с Братинов и ако тази наша ГИЕР отговори с едно „о’кей“ аз ще й простя всички онези „сори“, с които ме е огорчавала, защото… какво е тя без нас, една купчина транзистори, диоди, интегрални схеми и алуминий, една мъртва купчина.

— Говори се, че си пада по мене — шепне в ухото ми Саша. — Сега ще си оправиш положението.

Не разбирам изведнъж, но само след миг пламвам цялата, онемяла от възмущение. Думите изчезват, мисълта ми е червена като огън, в който Саша може да изгори.

Какво да й кажа? Думите се връщат бавно и аз разбирам, всяка логика се ражда в ограниченията на човешкия мозък.

— Простите впечатления съществуват само в чисто пасивния ум.

— Какво искаш да кажеш? — недоумява тя, но сваля ръка от рамото ми, на мен страшно много ми олеква, усмивката й полека угасва, на мен още повече ми олеква, зъбите й изчезват и остава само тънката нервна линия на устните й.

Тя придърпва стола и сяда, сяда така, че перфолентата остава зад гърба й. За миг забравям всичко друго и гледам зад гърба й, в стъклото перфолентата се върти, върти се и скоро ще има резултат! „О‘кей“ или „сори“. Кое от двете? В тези няколко минути, които остават, ще разбера. И Братинов ще разбере.

Изведнъж чувам името му.

— ...всяка вечер оставахте, винаги работехте само двамата, да продължавам ли? Той те обича, човек сляп да е, пак ще…

Глупости! Тя не знае какво говори! Съвсем се е побъркала от завист. А е рано да завижда, още го няма това „о’кей“, което ще реши всичко.

И все пак…

Още когато дойде в изчислителния център, всичко се промени. Не само за мен. Помня добре. Висок, слаб, някак вътрешно изострен, Братинов още в началото разкритикува спокойния темп на работата ни, прегледа внимателно методиките, една по една, откри, че в практиката сме решавали само „проблемчета“. Няколко дни мълча. И изведнъж постави пред всички ни голяма научна задача. А срокът? Срокът направо беше смешен. Но никой не се засмя.

— Къде си? — пита Саша и спира поглед на лицето ми, после го смъква надолу до върха на обувките ми. Имам чувството, че по мен пълзи охлюв и оставя дълга лепкава следа.

— По-рано ти беше приятелка на всички — казва Саша, — а сега си само дясна ръка на Братинов.

— По-рано — отговарям й бавно — имах малко работа и много време, а сега и работното време не ми стига.

Това е самата истина.

— А може би просто си влюбена в него, а?

Мълча. И я поглеждам стресната. Не съм мислила никога за това. Най-трудните програми той остави за нас. Но това любов ли е? Ние работихме заедно над тях, дълго и упорито, дни и вечери в продължение на месеци. Случвало се е да не разберем кога е осем, десет, единадесет часа, само болката в слепоочията ни е предупреждавала и ние сме тръгвали забързани след едно кратко довиждане по две различни улици към своите домове. А това любов ли е? Никога преди не бях работила така. Никой преди Братинов не бе ми разкрил забравата от труда. Това беше нещо ново за мен, неповторимо и излючително хубаво. Гледам Саша и се питам, и ми се иска да я запитам и нея, ако човек в работата си не умее да забрави всичко, би ли стигнал до това съвършенство, до това познание и овладяване на света?

Но Саша чака признания. И мълчи.

Защо той избра тебе, пита погледът й, по-умна ли си, или какво? Може би си по-хубава?

Не, отговаря й моят поглед, не съм и по-умна. Между нас гении няма. Но ти работиш и през цялото време се вслушваш в разговорите на другите или съдиш постъпките им, ти познаваш в детайли миналото им, ти тичаш от стая в стая да научаваш новини и да ги предаваш. Ти си особен вид информация, а работата си вършиш ей така, между другото.

О, изправя се Саша и ми обръща гръб, гърбът й е много хубав, от нея би излязла чудесна кинозвезда, която да се съблича царствено на екрана. А теб работата те поглъща, нали, ти й се отдаваш, не чакаш звънеца, за да скочиш на половината цифра, не мърдаш от бюрото си и работиш най-много, но това е защото си кариеристка.