Бяг по успоредни прави
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Разкази и новели
- Страници: 136
Писателката Весела Люцканова е свикнала с наградите, включително и с международните. Тя е автор на над 30 книги, от които 20 романа. Носител на наградите за разказ "Сребърният пръстен" и "Голямото читателско жури", както и на 25 първи награди за разкази публикувани в пресата. Носител е и на наградата за съвременен роман на издателство "Хр. Г. Данов" за романа си "Щъркели на леда". През 1989 г. получава престижната европейска награда "Еврокон-89" за цялостно научнофантастично творчество, връчена й в Сан Марино от международното писателско жури. Преведена е на много езици. През 1993 г. става носител на наградата "Гравитон" за добро въображение. През 2003 г. получава Американската международна награда за престиж и творчество "Златна звезда", а през 2008 г. - годишната награда на Съюза на българските писатели за 2007 г. за сборника разкази "Бай, бай, хепинес".
Виж повече...
Бяг по успоредни прави
Весела Люцканова
O’КЕЙ ИЛИ СОРИ
От ъгъла залата прилича на ливада, подът е зелен и попива стъпките ми. За да повярвам, че вървя, трябва да гледам сянката си, тя пълзи бавно по бронята на машината, протяга се бавно, после се смъква в краката ми и се изтегля бавно в другата посока към компютъра. Веднъж, два пъти, три пъти... Броя на глас. Омръзва ми.
На пулта няма никой. Операторката излезе. Така ми е по-добре. Познавам нашата ГИЕР. Спирам пред нея, гледам дълго зад стъклото как се превърта перфолентата. Тръгвам отново. Зелените й електронни погледи светват насреща ми. Пак се връщам, нападат ме странни мисли, в устата ми горчи, мисленето е празна работа сега, когато очаквам крайния резултат и цялата земя се люшка под мене. Откривам грешки навсякъде, грешка е и самото ми стоене в залата. Тази наша ГИЕР ме кара да губя равновесие. От гледна точка на кибернетиката ние с нея, аз и тя, сме едно и също нещо, две колосално моделирани уредби. Обидно! А ние и двете моделираме от цифри сложни логически действия. Но аз живея, а тя е мъртва, аз се вълнувам, а тя е безстрастна, аз греша, а тя не греши... На програмите получавам винаги нейното акуратно и самоуверено „о’кей“, а когато ми подаде своето „сори“, зная, че не тя е сгрешила, а пак аз съм направила това и тя е само онази, която великодушно ми е показала грешката. Великодушно благодаря!
Стресвам се, на рамото ми е легнала ръката на Саша, този под попива всеки звук…
— Ще черпиш — ми казва тя.
Не чувам смеха й, виждам само хубавите й зъби. Тя има много хубави бели и блестящи зъби и затова се усмихва винаги, но в ъгълчетата на очите й сега се таи нещо, което познавам отдавна, то е пълно с хлад и на мен винаги ми става студено от блестящата й бяла усмивка.
Мисля си, че наистина ще черпя и добре ще черпя, такава голяма и отговорна работа свършихме с Братинов и ако тази наша ГИЕР отговори с едно „о’кей“ аз ще й простя всички онези „сори“, с които ме е огорчавала, защото… какво е тя без нас, една купчина транзистори, диоди, интегрални схеми и алуминий, една мъртва купчина.
— Говори се, че си пада по мене — шепне в ухото ми Саша. — Сега ще си оправиш положението.
Не разбирам изведнъж, но само след миг пламвам цялата, онемяла от възмущение. Думите изчезват, мисълта ми е червена като огън, в който Саша може да изгори.
Какво да й кажа? Думите се връщат бавно и аз разбирам, всяка логика се ражда в ограниченията на човешкия мозък.
— Простите впечатления съществуват само в чисто пасивния ум.
— Какво искаш да кажеш? — недоумява тя, но сваля ръка от рамото ми, на мен страшно много ми олеква, усмивката й полека угасва, на мен още повече ми олеква, зъбите й изчезват и остава само тънката нервна линия на устните й.
Тя придърпва стола и сяда, сяда така, че перфолентата остава зад гърба й. За миг забравям всичко друго и гледам зад гърба й, в стъклото перфолентата се върти, върти се и скоро ще има резултат! „О‘кей“ или „сори“. Кое от двете? В тези няколко минути, които остават, ще разбера. И Братинов ще разбере.
Изведнъж чувам името му.
— ...всяка вечер оставахте, винаги работехте само двамата, да продължавам ли? Той те обича, човек сляп да е, пак ще…
Глупости! Тя не знае какво говори! Съвсем се е побъркала от завист. А е рано да завижда, още го няма това „о’кей“, което ще реши всичко.
И все пак…
Още когато дойде в изчислителния център, всичко се промени. Не само за мен. Помня добре. Висок, слаб, някак вътрешно изострен, Братинов още в началото разкритикува спокойния темп на работата ни, прегледа внимателно методиките, една по една, откри, че в практиката сме решавали само „проблемчета“. Няколко дни мълча. И изведнъж постави пред всички ни голяма научна задача. А срокът? Срокът направо беше смешен. Но никой не се засмя.
— Къде си? — пита Саша и спира поглед на лицето ми, после го смъква надолу до върха на обувките ми. Имам чувството, че по мен пълзи охлюв и оставя дълга лепкава следа.
— По-рано ти беше приятелка на всички — казва Саша, — а сега си само дясна ръка на Братинов.
— По-рано — отговарям й бавно — имах малко работа и много време, а сега и работното време не ми стига.
Това е самата истина.
— А може би просто си влюбена в него, а?
Мълча. И я поглеждам стресната. Не съм мислила никога за това. Най-трудните програми той остави за нас. Но това любов ли е? Ние работихме заедно над тях, дълго и упорито, дни и вечери в продължение на месеци. Случвало се е да не разберем кога е осем, десет, единадесет часа, само болката в слепоочията ни е предупреждавала и ние сме тръгвали забързани след едно кратко довиждане по две различни улици към своите домове. А това любов ли е? Никога преди не бях работила така. Никой преди Братинов не бе ми разкрил забравата от труда. Това беше нещо ново за мен, неповторимо и излючително хубаво. Гледам Саша и се питам, и ми се иска да я запитам и нея, ако човек в работата си не умее да забрави всичко, би ли стигнал до това съвършенство, до това познание и овладяване на света?
Но Саша чака признания. И мълчи.
Защо той избра тебе, пита погледът й, по-умна ли си, или какво? Може би си по-хубава?
Не, отговаря й моят поглед, не съм и по-умна. Между нас гении няма. Но ти работиш и през цялото време се вслушваш в разговорите на другите или съдиш постъпките им, ти познаваш в детайли миналото им, ти тичаш от стая в стая да научаваш новини и да ги предаваш. Ти си особен вид информация, а работата си вършиш ей така, между другото.
О, изправя се Саша и ми обръща гръб, гърбът й е много хубав, от нея би излязла чудесна кинозвезда, която да се съблича царствено на екрана. А теб работата те поглъща, нали, ти й се отдаваш, не чакаш звънеца, за да скочиш на половината цифра, не мърдаш от бюрото си и работиш най-много, но това е защото си кариеристка.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.