Везиревият имот е в най-високата част на крайморския градец, кацнал на самите скали. Стръмната зашумена в смокини уличка се отваря ненадейно за морската шир, полита към хоризонта, аха да се блъсне във високата старинна порта, зад която се простира огромният двор. Трикатовата къща е в дъното, с дървена облицовка, побеляла от солените ветрове, с прозорци, край които се вият лозници и бръшлян. Тясна каменна стълба води надолу към морето, към малкия удобен пристан, където са лодката, рибарските мрежи, лятната кухничка на Везиреви, която постоянно ухае на пържена риба. Тясна ивица скали пред нея и ето ти го и царството на безбрежната вода, почти всякога бурна по причина на скалите. Вода, докъдето ти стига окото, ненаситно-менлива от хилядите сечения на сенките - страховита, дълбока, вечна вода...

Старият Везирев наследи това живописно място от майка си, от чистокръвната гъркиня Елефтерия Батиньоти, прочута с красотата си някога строга вдовица, мъжът й, морският капитан Йорго, един ден не се върна от морето. А след като го наследи, успя да го опази от всякакви административни набези на властта. С хитрина, с подмазване, с подкупи, ама успя. За това същото място влезе в партията и дори за известно време бе партиен секретар на Ремиза в градеца, сиреч на авторемонтната база, но не позволи на ни един големец с пръст да го докосне. Нещо повече - вдигна трикатата къща в двора и пръв взе да я дава под наем на курортисти. Лятото я даваше, а през останалото време благоустрояваше и подобряваше, та човек окото си да не може да откъсне от нея.

Голям мераклия бе старият Гого Везирев. И той, и жена му Венда бяха оправни люде от сой, постоянно нещо притуряха й преправяха, я по двора, я по стаите, я доле на пристана. Тая си работливост предадоха и на единствената си дъщеря Тесалоники - така я кръстиха по изричното желание на старата Батиньоти, да се пази гръцкото потекло, туй бе неписан закон за Везиреви. А след като един след друг се поминаха, Тесалоники, заедно с мъжа си, местния рибар Янаки, продължи укрепването и разкрасяването на къщата, щото тя носеше пари, всеки сезон много пари. И въобще се оказа златна.

Тесалоники и Янаки си мислеха, че покрай тая тяхна къща и безценен имот ще се завърти и единственият им син Павел Везирев. Ала той нехаеше. Теглеше го университетът. Това лято го приеха за компютърен инженер не къде да е, а в София, с пълно отличен. След около месец щеше да замине. Защо, от къде на къде? Майка му Тесалоники се тревожеше, а баща му все казваше - като е кьорледисал, да върви, ще последва, ще последва, па пак ще се върне тука, може да е за добро, така де, времената отдавна се смениха, осемдесет и девета сме сега...

Осемдесет и девета... Ако знаеше Янаки как щяха да се извъртят нещата баш през тая осемдесет и девета... Ама отде да знай? Янаки бе рибар, печен рибар. Работеше в бригадата нататък, на големия пристан, живееше в мир с тоя свят и най-вече с Тесалоники, с жена си, която бе всевластен господар на всичко в него и извън него и все още се чудеше на кого точно се бе пръкнал родният му син Павел по повод неговото инженерство...

Това бе в общи линии. Като подробност от пейзажа и всичко останало може да се каже, че стръмната, потънала в смокини уличка водеше от Везиревия дом право в центъра на морския градец, до самото пристанище, неслучайно я бяха кръстили някога „Капитанска“, а на разкрач от къщата се издигаше училището, стара сграда също надвиснала над морето, досущ като Везиревия дом...

И двете символ на спокойствието и ученолюбието на местните хора...

II

Нея вечер Везиреви вечеряха на терасата...

Беше ранна есен. Сезонът бе отшумял. Градецът ухаеше на печени чушки, на чесън и тъмно море.

- Още ли не са изстинали тия картофи? - посегна Павел към похлупеното блюдо.

- Не, изчакай салатата, е сега ще стане - предупреди го майка му.

- Закъде си се разбързал толкова? - почуди се и баща му.

- Мразя тъпи въпроси, баща ми...

Павел отхлупи наново блюдото, взе един картоф с пръсти, опита го, стори му се не чак толкова горещ, пъхна го в устата си. Сетне отвори широко очи, взе да подскача около масата като заклан петел.

- Ох, хо-хо, ох...

- Пийни вода - подаде баща му каната. - Аз веднъж така се изгорих. Лапнах картоф от огъня, а по него полепнала жар. Мале-е-е, насмалко не си пробих червата.

- Значи с тия твои картофи - дойде най-сетне на себе си Павел. - Знаеш, че са ми любимите, и все ги слагаш в последния момент. Защо? За да ме дразниш.

- Не говори глупости, ето салатата е готова - приключи майка му с рязането на сочните домати от градината. - Ето, слагам й зехтин.

- Нямам време, разбираш ли, че нямам никакво време...

Павел скочи, взе си с пръсти от салатата, веднага след това се избърса в чистата кърпа над мивката.

- Ето пак - смая се майка му. - Колко пъти ще ти казвам първо да си измиваш ръцете и след това. Омръзна ми да сменям през час чисти кърпи.

- Нямам време бе, мамо, разбираш ли го, или не го разбираш?

- Нямал бил време... Дискотеката може да почака.

- Не, не може.

Павел си изми чак сега ръцете, изхвръкна от терасата.

- Оставете ми яденето за нощес...

Тесалоники завъртя глава.

- К’во? Пак ли е с оная, с Биневата? - изгледа я въпросително мъжът й.

- Че с коя друга?

- Де да знам.

- Бино знае ли?

- Че то тука всичко се знай. Ако е с Биневата, значи се знай.

- Тебе само рибата те интересува, само рибата - тросна се жена му, наля му от анасонлийката, наля съвсем малко и на себе си, седна срещу него.

Чукнаха се. Захванаха да се хранят. Тесалоники хапна съвсем малко. Повечето задели за Павел. Покри яденето с вестник. Седна пред телевизора в хола. Скоро и мъжът й се курдиса до нея. След малко захърка. Тесалоники го сръга да си ляга. Янаки се измете в спалнята, а тя продължи да гледа. Така беше винаги когато Павел го нямаше, не скланяше очи, докато не се прибере...