1.

Есента се изниза лист по лист заедно с мъглата. В очакване на зимата, вече седмица, резливият въздух изглеждаше прозирен. Но от два дни отново заваля. Земята, растенията и червеите обичаха дъжда. Висшите същества го намразваха, щом прекаляваше със своето изобилие или им погаждаше лоши номера.

В продължение на хилядолетия хората са ръководели живота си по звездите и са се доверявали на врачки и знахари, затова пъпната връв с мистичното бе неимоверно здрава. Отвратителното време отприщи първата грипна вълна и пред здравния кабинет на Вотил Мрожек, в столичния квартал „Хладилника“, се изви опашка от кихащи, кашлящи и подсмърчащи хора. В билковия рай на народния лечител настана небивал подем.

Този ден поради наплива на клиенти Вотил почти нямаше никаква възможност да мисли как ще прекара вечерта. Единственото му желание бе да се прибере вкъщи, да вечеря и да се излегне на дивана пред телевизора. Днес върволицата нямаше край. Само двама болни не се явиха за записания час, но затова пък поне петима редовни пациенти доведоха извънредно свои родственици и познати. Едва ги вмести между протестиращите. Така се принуди да отложи прегледа на трима души за следващия ден. Сутринта щеше набързо да ги преслуша и да поеме към другия офис в Пловдив. Графикът се нарушаваше, но какво да се прави?! Искаше да не връща нуждаещите се, да помогне с каквото може на всеки. Пък и парите си бяха пари! Раздаването и прибирането го довеждаше до изнемога.

Когато приключиха, едва се държеше на краката си. Лена отчете приходите, взе лаптопа, за да архивира показанията, и тръгна. А той остана да заключи. Отново влезе в малката стаичка, която използваше за личен кабинет и почивка. Със задоволство започна да сортира банкнотите. В този момент, приведен над пачките, наподобяваше Дикенсов герой, един същински Скруч*, станал пословичен със своето сребролюбие. Прибра оборота в сейфа при останалите, невнесени още в банката пари, облече се и се насочи към антрето.

Един офис, особено в тези смутни времена, трябва да бъде надеждно защитен. Мрожек се беше погрижил за това. Намали до полуздрач осветлението в помещението и се приближи до панела на алармата. Точно когато се канеше да набере кода за включване на системата, външната врата с трясък се отвори, а гневен глас предупреди:

– Полиция! – и го призова да вдигне ръце.

Нашествениците незабелязано се бяха промъкнали зад гърба му. Изненадаха го. Имаше не повече от секунда да анализира ситуацията и да реши как да се държи, какво да предприеме, но неканените гости не му оставиха шанс за грешен ход. С периферното си зрение забеляза тъмни силуети с бронежилетки, маски и очила. Облечени в черно от горе до долу, натрапниците приличаха на водолази. И оръжия с насочени дула. А ако не бяха истински полицаи?

В очите му изригна ужас, вълна от истинска паника, която го сграбчи за гърлото. Втренчен в нападателите, той се опита да си обясни тяхната поява. Мощен лъч на фенерче го заслепи. Всичко това инстинктивно го накара да се свие и изкрещи, но силен удар в гърба осуети намеренията му за безсмислена отбрана. В помещението имаше три паник-бутона, единият от които се намираше на таблото пред него. Можеше да се протегне или да залитне и да се облегне върху клавишите на алармата, но се чувстваше скован, направо парализиран.

Бавно се завърна в действителността, в света на насилието и мъката, бруталността и безутешната болка. Бутнаха го назад и прекрачиха във фоайето от зелен мрамор, който фосфоресцираше в полумрака. Нашествениците изглеждаха гневни и зли. Подчини се овчедушно. Интериорът почерня от чернодрешковци, които плъпнаха като хлебарки в осветена стая. Дулата на оръжията метяха района пред тях. Бяха все млади мъже с превъзходна физика – яки, здрави, надъхани. Те изпълняваха всичко синхронно, като по команда. В своите черни облекла приличаха на грабливи нощни птици, само дето не можеха да летят. Вотил въобще не си падаше по униформени и унифицирани хора. Наподобяваха му микроби. Цял живот се беше борил срещу тях, уж с мисъл за здравето на околните, а ето че попадна под властта им.

Приемната бе твърде малка за пациенти. С появяването си бабаитите я направиха направо компресирана, сякаш изсмукаха въздуха между четирите стени. От стъпките им порталната врата, която водеше към вътрешността на офиса, започна да звънти.

– С какво съм заслужил тази чест? – попита с разтреперан глас.

– Млъкни! Върви! Обърни се! – къси, смразяващи команди.

Мрожек се взря в маската, покрила лицето, без да знае това, което скоро щеше да разбере. Само очи, зъби – криви, пожълтели, и венци… Потрепери.

Чертите под качулката бяха остри и дръзки. Това доказваше и гласът – рязък, властен. В поведението на силоваците имаше високомерие и предизвикателство. С всяка пестелива дума и жест те изтъкваха своето превъзходство. В демонстрираната бруталност имаше заплаха, а в заплахата – бруталност.

Вътре приятните и неприятни миризми се боричкаха, бяха се вплели ведно и наподобяваха прозрачна преграда, която внушаваше, че прекрачваш в някакъв мистичен свят на аромати и билки, които поглъщаха и замайваха.

– Гледай ни в очите!

Очите на старшия бяха толкова тъмни, че ирисите и зениците се сливаха. Те бяха това, което пронизваше и разтреперваше. Студени, безпощадни, пробождащи… Смразяваха.

– Затвори си устата и никакви въпроси повече, за да не получиш приклад в зъбите. И без необмислени, резки движения, защото ще ти се случи фатално изживяване!

Думите дращеха съзнанието, забиваха се надълбоко като пирони в чамова дъска. Кимна – знак, че е разбрал. Бе уплашен. Накрая се престраши и попита с някак гузен, приглушен глас:

– Какво е това недоразумение? Аз съм магистър по кигон, ученик на доктор Чоу, който е основател и президент на Академията за лечителски практики „Изток-запад“ в Сан Франциско.

Още през двехилядната година американският президент Бил Клинтън бе взел при себе си доктор Чоу в петнадесетчленната комисия към Белия дом за спомагателна и алтернативна медицина.

– Без обяснения! Става дума за полиция, а не за полюция! – провинциалният акцент разяждаше думите.

„Недоразумение“. Странен евфемизъм за бруталното нахлуване и възможните безчинства в неговата „светая светих“. Всичко представяха така, сякаш го бяха спипали с подкуп в ръцете.