Стефания П. се събуди една сутрин и разбра, че животът трябва да се живее. Полека и бавно. С неохота. С болка и плач. Не, плачът е домашно животно. Плаче се у дома, тайно, тихо, никой да не разбере. После се приготвяш за другите. Винаги за другите се приготвяш. Бавно, с неохота.

Навън беше още тъмно. Тя се заслуша да чуе тракането на трамвая, но беше тихо. Значи е рано, сигурно е по средата на нощта. Беше се наспала, наспиваше се бързо и после лежеше и мислеше. Често пъти се хващаше, че дори не мисли, ако може така да се определи състоянието ѝ. Ако може човек въобще да не мисли.

Седна и се облегна на възглавницата. Три часът, обичайното време. Трепереше. Имаше нещо около нея... Нещо във въздуха... в дантелените пердета на прозореца. Той беше затворен, но бялото перде се полюшваше сякаш от невидим ветрец. Спомни си, че е сама. Няма друг, сама е, съвсем сама. И котето.

Бяло видение я гледаше с бели, всевиждащи, слепи очи. Откъм бялото перде. Трябва да смени пердетата, да ги боядиса, огненоалени или кафяви. Има ли такива пердета, дантелени и кафяви? Видението ще стане кафяво, скрито в гънките на пердето като сега. Ще стане ли? Има ли го? Какво беше това? Нейната самота? Страхът пролази по познатите си пътища и се опита да я вцепени. Няма да се остави! Не и сега!

Напоследък често се будеше нощем от някакъв неразбираем шепот. Нещо или някой ходеше, шушнеше, шепнеше, влачеше крак, проскърцваше по паркета. Но щом се заслушваше и тайнствените шумове изчезваха, само в ушите ѝ туптеше... кръвно може би.

Огледа се стреснато. Бавно стана от кревата и тогава го видя!

Лаптоп? На масичката срещу нея грееше с екрана си новичък лаптоп.

Изтръпна, изпъшка болезнено и котето настръхна в леглото.

– Лаптоп! Чий е този лаптоп? Аз нямам лаптоп, Цапка-лапка! Кой е влизал у дома? Какво се е случило? Чакай, чакай, може би съм го намерила сред вещите на Професора!

Спомни си, че вчера отвори вратата на кабинета му. Сигурно тогава е открила и лаптопа...

– Човек не бива да губи връзките си със света. Кое обвързва свободните духом с другите? Кои въжета не могат да се разкъсат? Благодарността към земята, която ни е откърмила, благодарността към ръката, която те е водила, и връзките със света, в който живеем. Само една крачка в свободата на волеизявление и свободният дух вече отново се доближава до живота, но ти... ти си от обвързаните духом, те не са свободни, те са хора на света, живей и ти в него!

Чу гласа на Професора сякаш говореше до нея, даже се подсмихваше. Стефания се ядоса, чуваше гласа му напоследък, но не можеше да я уплаши вече, не!

– Говори си, говори си, не те чувам, не ми пука, теб те няма, не можеш да ме достигнеш, не можеш, не можеш!

Седна пред лаптопа и натисна прозорчето, за да се отвори. Той тихо звънна и показа иконки. Тя отново натисна и документите се появиха, не знаеше какви са те и дали са на Професора или нещо нейно... нещо непознато...

3 март 1968 година

3 март 1968 година?! Преди повече от 40 години?!

Прилоша ѝ. Доповръща ѝ се. Обля я ледена пот. Приседна на стола до тоалетката и продължи да чете, треперейки...

Никога не съм могла да си представя начина, по който ще протече животът ми. Винаги съм мислила, че имам някаква особена дарба, която ще се прояви в даден момент. Моите съученици и учители ми внушиха, че съм надарена с поетичен талант. Аз повярвах и се излъгах. Сега обикалям коридорите на Университета като загубена, съвсем не на мястото си, скучая, скучая до смърт и чакам мига на освобождението. Изпитите не ме вълнуват. Колегите са ми чужди. Смешна ми се вижда амбицията им да правят кариера на всяка цена – чрез Комсомола или чрез поезията. А дори и чрез науката. Физиономиите им са провинциални и жалки. Фигурите им са дребни, невзрачни и смешни. Мъчат се да прикрият миризливо-нечистоплътния си, еснафски манталитет чрез скучни спорове и показна бохемщина. Очите им жадно и алчно следят появата на всяко ново име в литературата, за да го сдъвчат разярено, тържествуващо, дребнаво с разядените си зъби. Те са духовни уроди, натъпкани с криворазбрано философстване и смешни възгледи за живота, който изобщо не познават.

Някой или нещо пишеше там, вътре в другия ѝ живот. Кой?

Огледа се. Поиска ѝ се да изтича в кабинета и да попита Професора.

– Май това е дневник? Моят дневник...

Внезапно го видя!

Черна тетрадка с твърди корици, вътре нейната ръка беше писала своите тогавашни вълнения, преди повече от... 40 години, Боже мой!

Спомни си как бързаше рано сутрин през парка за лекции­те в Университета. Най-много харесваше тези по естетика. Тогавашният ѝ преподавател, странен и необичаен мъж, обсебващ, интересен, с пронизващ, насмешлив поглед, с изящни, деликатни черти и суха фигура, дълго я изпитва за екзистенциалистите. Тя много харесваше Жан-Пол Сартр, четеше го на френски.

– Махай се, махай се, махай се! Да не си стъпнала повече тук!

Стоеше гол на вратата на кабинета си и крещеше. Беше чудовищно отслабнал, бял като изкормена риба, жалък, вонящ, покрит с бели косми, ужасяващ.

По времето, когато е писала този дневник, тя е била свободна!

– Не бива да свързваме свободата на духа само със свободната воля. Човекът е обществено животно, често прибягва до тълпата, за да съхрани чувството си за цялостност. Колкото и да е странно, обграждащите ни себеподобни ни осигуряват усещането за лична свобода. Дългото откъсване от тях води до изкривяване, било то психическо, било религиозно, силата на човека е в обществената му значимост. Усамотяването на монаха с неговия Бог изкривява дори и свободната воля. Защото няма такава там, където царят страх и безпрекословно подчинение – каза Професора. – Макар вярващите да ни убеждават, че вярата им е израз именно на свободна воля.

– Свободна! Кога съм била свободна? Не помня, целият ми живот беше... беше... Сама ли си говоря, коте?

Усещането за провал, за дълъг и непоносим провал пролази по нервите ѝ, настръхна, готова да заплаче.

Принципът им: „Мълчи и рови!“ И те ровят. Думите им са мръсни и мазни като дрехите и косите им. Онова, което природата им е отнела, те се мъчат да наваксат с някаква отчаяна полова разюзданост. Силните им преживявания са изцапаните чаршафи и разхвърляното бельо. Все им се привиждат голи, разкрачени тела. Те не могат да бъдат себе си, защото нямат живот. А нямат живот, защото са наказани с безброй дребнавички, еснафски амбицийки. Те не могат докрай да се наслаждават на удоволствието, защото, самовлюбени и уверени в необикновеното си призвание, се опияняват само от себе си. Извратените им умове, повече сковани, отколкото ограничени, са безплодни и едва ли някога ще родят нещо ново и свежо, и красиво, защото техните тела и души са преждевременно опустошени.

И аз трябва да бъда непрекъснато с тях. Трябва да дишам зловонието на гадните им, безсмислени умувания. Не ги мразя. Просто ги презирам и нищо не ме свързва с тях. Аз нямам път. Не зная какво ме очаква. Лудата ми любов към книгите се разпалва с всеки нов ден. Не, аз не живея ден за ден. Просто се уча да живея, чакайки моя ден. Стигнах до най-долното, най-калното стъпало. Но това не ме омърси. Аз съм си аз.

Стефания затвори лаптопа, покри го с тетрадката дневник.

Аз съм си аз!