Много добре си спомняше точната дата. И деня помнеше – понеделник. На тази дата и този ден тя трябваше да отиде в училище, за да получи дипломата си. Малка, елегантно подвързана книжка, която удостоверяваше усилията ѝ през целия учебен процес и края на този процес. Сега пред нея се отваряха нови врати. Предстоеше ѝ нов жи­вот. Чернокосата Кали знаеше как да започне този живот. Щеше да стане адвокат. Щеше да влезе в университета, да завърши и да стане известна и търсена. Искаше името ѝ да се чува, а голяма хубава табе­ла, изписана със златни букви, да краси вратата на кантората ѝ. Много от досегашните ѝ съученици се чудеха на избора ѝ. Всички смятаха, че е много красива и непременно трябва да бъде топ модел или во­деща на някоя програма по телевизията. Дори някои от момичетата казваха, че ако имаха нейната красота, нямаше да се успокоят, докато не завладеят сърцето на някой известен мъж с корона на главата. Но тя бе скромна в изискванията си. Усещаше, че е красива, но нямаше подобни амбиции. Дори си нямаше сериозен приятел. Беше стесни­телна, ученолюбива и непременно искаше да следва право.

Вървеше по улицата с документа в ръка, а до нея крачеше съуче­ничка, но от другия клас. Някак си се беше сприятелила с това моми­че. Може би, защото и двете бяха по-различни. Не обичаха шумни­те събирания, цигарите, дрогата, която понякога раздаваха гратис из скришни места на училището. Училището – да… Това училище, което само преди броени минути остана в миналото им.

И двете вървяха и се усмихваха. Беше толкова хубаво! Свършиха се ученическите години. Пред тях се извисяваше в цялата си бляскавост желаното бъдеще. Те вървяха без определена посока, безгрижни и щастливи, бърбореха, смееха се, коментираха идните дни. Чувстваха се на седмото небе.

Тъкмо се беше разделила с приятелката си, когато някой позвъни на телефона ѝ.

— С Катлин ли говоря, моля? – чу тя да я питат.

— Да, Кали съм. Катлин. А вие кой сте? – изненада се Кали, защото никой освен майка ѝ не я наричаше тъй.

— Инспектор Буков от четвърто районно – отдел криминален – рече мъжът.

— И какво общо имам аз с този отдел, инспектор Буков? – запита недоумяваща.

— Става дума за Вашите родители... – поясни предпазливо инспек­торът. — Бихте ли дошли на място?

— Какво се е случило с моите родители, инспекторе? Сутринта тръг­наха за работа, както обикновено. Какво...

— Бих искал да дойдете до районното, Катлин – отвърна сухо ин­спекторът.

Тя не зададе повече въпроси. Увери Буков, че тръгва веднага, и не след дълго вече хлипаше неудържимо пред погледите на цяла дузина униформени. В гърлото ѝ се появи буца, която я душеше, а хлиповете ѝ се обърнаха в хриптене.

— Изглежда нелеп случай! – рече един от тях.

— Нашите съболезнования, Катлин! – подаде ѝ ръка Буков. — Наисти­на много абсурдна катастрофа!

Тя спря насълзен поглед върху лицето на инспектора, понечи да каже нещо, но буцата си стоеше все там – дълбоко в гърлото ѝ.

— Трябва да отидем в моргата, за да идентифицирате родителите си... – рече някой от униформените.

— Да вървим! – каза изведнъж тя с твърд глас.

Главата ѝ се въртеше, мислите ѝ бяха объркани, сълзите премреж­ваха погледа ѝ, а краката ѝ тежаха като олово. Единствената ясна ми­съл, която се ширеше в съзнанието ѝ бе, че остава съвсем сама на този свят. И точно тази мисъл отказваше да приеме жестоката истина, която изплува с цялата си безсърдечност в приземния етаж на болни­цата. Неоспоримите факти бяха налице и на нея не ѝ оставаше нищо друго освен да се примири с безмилостната действителност. От този ден нататък трябваше сама да се справя с нещата от живота. Нямаше си абсолютно никого другиго. Откакто се помнеше, живееше само с родителите си, за чиято смърт току-що бе научила. Нямаха роднини, близки. Всъщност спомни си изведнъж, че от време на време се случ­ваше да ходят на гости при някаква далечна и много стара леля на майка ѝ. Сега се сети, че отдавна не бяха я посещавали. Сигурно и тя бе починала.

Страданието ѝ беше огромно. Останала преждевременно сама в живота, вече трябваше лично да се нагърби с отговорната задача за оцеляването си. А и мъката по любимите хора, които бе загубила, нямаше край. Но нейният живот продължаваше. Трябваше на всяка цена да измисли нещо, да се погрижи за себе си. Това, което нейните родители ѝ оставиха след смъртта си, едва ли би ѝ помогнало много. Те бяха добри, но бедни хорица. Затова искаше да учи, да завърши, да им бъде опора. Мечтите ѝ обаче бяха осуетени от непреклонната съдба. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да отложи следването и да си потърси подходяща работа. Мъката по загубата я задушаваше. Не искаше да остава в този град, в който бяха погребани родителите ѝ. Тя ги обичаше безгранично и не желаеше да ходи по гробищата, за да ги опява и да се самосъжалява. Реши да замине, като така щеше да живее с мисълта, че един ден ще се върне и отново ще ги прегърне. Запъти се към столицата. Смяташе, че там по-лесно ще се оправи. Че има по-голяма възможност да намери нещо подходящо, някаква работа, отговаряща както на възрастта ѝ, така и на познанията, които имаше.

С малкото пари, които бяха останали като наследство, Кали нае една стаичка в непознат за нея квартал. После дни наред кръстосва големия град, за да го опознае и потърси работа. Готовите средства се топяха като лоена свещ, мизерията и отчаянието тропаха на вратата, когато снизходителността на живота я срещна с русата.

— Ела, влез! – я повика тя един ден, виждайки как лакомо гледа през витрината към пресните закуски.

— Търся си работа. Ако имате нещо за мен... мога веднага да започ­на – изрече едва чуто Кали.

— Неволя значи – каза русата, като ѝ подаде един сандвич.

— Не мога да платя. Нямам пари. Затова си търся работа – рече мо­мичето, като гледаше с гладни очи към храната.

— Не ти искам парите. На, яж! – ѝ отвърна жената зад щанда. — Лошо е, когато човек е гладен! Хайде, дръж! Ще ми платиш сандвича, кога­то можеш.

— Както вървят нещата, скоро няма да мога. От сутрин до вечер оби­калям... искам да работя, но нищо не намирам... Сигурно изглеждам ужасно, щом не ме взимат. Ето и Вие нямате нищо за мен...

— Сега да не вземеш да се разплачеш! Не ги обичам аз такива! Дръж ти казвам и стига си хленчила.

Кали се поколеба още миг, после се пресегна и без да сваля поглед от жената, взе сандвича.

— Черпя те. От добро сърце го правя. А сега яж и повече не му ми­сли.

— Благодаря! – отвърна чернокосото и очите му плувнаха в сълзи.

— Изглежда яко си го закъсала? – запита русата.

— Така е, но се опитвам да се справя с положението – въздъхна мо­мичето и отхапа залък.

— И какво толкова ти се е случило? – полюбопитства жената. — Да не би някой гад да те е изнасилил и примерните ти родители да са те изхвърлили затова, че не си съумяла да запазиш непорочността си? Бас държа, че е така, като те гледам какво си ми хубавичко и възпита­но! – лукаво рече продавачката.

— Те вече не са между живите.

— Ей, Господ ми е свидетел, че затова не помислих! Ако е така, на­истина здравата си загазила. И как стана т’ва бе, малката? Уби ли ги някой тия хора, или к’во там... – кой знае защо русата се развълнува.

— Катастрофа. Нещастен случай! – отвърна чернокосото с разтре­перан глас.

— И нямаш никакви близки, роднини, познати дори?

— Нямам.

— Нямаш и пари? Не ти ли оставиха нещичко тия родители, бе, пре­ди да те сполети тая беда, а? – питаше жената.

— Оставиха ми, но... те не бяха много заможни... – въздъхна Кали, като преглътна на сухо.

— На това му се вика лош късмет – отсече русата. — Но горе главата! Все ще измислим нещо – и продавачката на закуски излезе иззад щан­да, и прегърна през рамо Кали.

— Слушай, сега си върви, защото след малко работниците ще по­чнат да се точат, а утре пак намини. Дотогава ще измислим нещо, ти казвам, ще видиш! Върви и пак да дойдеш!

Момичето поблагодари още веднъж и излезе навън. Зави старател­но с къс хартия останалото от сандвича и като го стисна здраво в две ръце, тръгна без посока.