На гости при Живота

Имаше един период от моя живот, в който изобщо не ми вървеше. Някои го наричат Сатурнова дупка, а други просто казват: Ами, такъв е Животът, низ от върхове и спадове. Да, но при мен спадовете доста се позадържаха. По принцип не се отчайвам лесно, но този път търпението ми се изчерпа. Затова един ден събрах кураж и реших да отида лично при Живота да си поговорим. Ей така, един най-обикновен разговор, в който да обсъдим нелепата и тежка ситуация, в която бях изпаднала. Не беше трудно да открия адреса му в Гугъл и се отправих към красива триетажна сграда, която се намираше на най-шумната и оживена улица в центъра на града.

Изкачих се на третия етаж и позвъних на тежка метална врата. Дори не прочетох какво пишеше на нея. Толкова много бях развълнувана от срещата си с Живота. Отвори ми най-красивата и стройна мулатка. Стоях като хипнотизирана пред бисерната ѝ усмивка и виолетовите ѝ очи.

– Заповядайте, госпожо! С какво мога да ви бъда полезна?

– Амии, търся Господин Живота, разбрах, че живее тук и исках да си поговоря малко с него...

– Има ли записан час за Вас, за кого да предам?

– Не, не съм се обаждала, просто минавах оттук и реших да се отбия.

Красив млад мъж, облечен в елегантен марков костюм, изневиделица се появи на вратата. Обърна се към мулатката и с началнически тон нареди:

– Едит, отмени полета ми за Марс, току-що се обадиха мои стари приятели, арабски шейхове. Искат да отскочим до Венера. Позвъни в клуба на Амазонките и спешно поръчай трийсетина момичета за полета.

– Веднага, Шефе! Ааа... – мулатката ми хвърли загрижен поглед, но от Шефа беше останал само ароматът на тузарски парфюм.

– Съжалявам, изглежда моментът не беше подходящ – започнах да се оправдавам.

– Не се притеснявайте, това си е ежедневие при нас, но така е, когато Шефът е Богатият Живот.

– Ъъъ, Богат Живот? Мислех, че Животът е един, надявах се, че ще си говоря само и единствено с Живота?

– Грешите, мила, вие сте в приемната на Богатия Живот. И все пак не ми казахте за какво искате да си говорите с него?

– Нищо особено. Във всички случаи не за богатство, пари или власт, просто за най-обикновени неща...

– Ами тогава отидете при Обикновения Живот, неговият кабинет е на втория етаж под нашия.

– Не знаех, още веднъж се извинявам, да, разбира се, че ще сляза на втория етаж... Довиждане, госпожице! Беше ми приятно да се запознаем...

Мулатката тръсна красивата си глава, без да ме погледне. Косата ѝ, сплетена на малки плитчици с втъкани платинени нишки, стигаше до голите ѝ рамене. Нямаше и помен от ослепителната усмивка, с която ме посрещна. Изцяло погълната от поставената ѝ задача, трескаво разлистваше златния си тефтер, който беше в тон с прилепналия по тялото ѝ леопардов гащеризон. Почувствах, че присъствието ми е нежелателно и без да продумам повече нищо, тихичко се измъкнах навън. Все пак бях доволна, че се видях лице в лице с Богатия Живот, нищо че той дори не ме погледна. Слязох с по-уверена стъпка на втория етаж и позвъних на единствената врата, боядисана с кафява блажна боя. Отвори ми едра, с приветливо лице жена, облечена в семпла басмяна рокля. Изглеждаше като работеща пенсионерка.

– Добър ден! Прощавайте, търся Господин Обикновен Живот, казаха ми, че ще го намеря тук...

– Да, заповядайте, седнете. Ей сега ще го уведомя, че има посещение.

След две-три секунди бях поканена да я последвам в съседна стая. Зад бюрото, отрупано с папки и бумаги, се надигна мъж на средна възраст в обикновен сив костюм и ми подаде сърдечно ръка. В погледа му прочетох заинтересованост и симпатия към моята личност.

– Приятно ми е! Аз съм Обикновеният Живот. С какво мога да ви бъда полезен?

– Здравейте, Обикновен Живот! Ах, така се радвам. Всъщност съм и малко объркана, очаквах среща с Живота по принцип, не знаех, че живеете на едно място няколко живота...

– Мдаа, видели сте малкия ми брат... Е, какво ще пиете? Имам превъзходен билков чай от мащерка и маточина, а и кафето не е лошо. Пенке – обърна се той към секретарката си, – направи на нашата гостенка... – погледна ме с въпросителен поглед.

– Петуния, Петуния Дива е името ми и предпочитам кафе – набързо отговорих. Не очаквах, че толкова топло ще ме посрещнат.

– И така, Петуния, за какво искате да си говорим?

– Амии, нали, казват, че Животът е виенско колело, днес си на върха, утре си долу, след лошото идвало хубаво, но при мен лошото доста се позадържа напоследък, та реших да ви попитам какво трябва да направя, за да стане пак хубаво? – на един дъх си казах това, което ме тормозеше толкова дълго време и заради което всъщност бях дошла.

– Хубаво какво? Всеки влага различен смисъл. Важното е да знаете какво точно искате?

– Знам много добре какво искам. Не искам много, а само едно лято като онова, когато бях щастлива. Тогава и всичко ми вървеше, или поне аз така си мислех...

– Сега също е лято, какво ви пречи да сте щастлива отново?

– Да, съгласна съм, че е лято, но не е същото, имам предвид, че не е моето лято... някак ми е чуждо. Липсва ми морето и точно определен бряг. Когато погледна събраните си розови камъчета и седефените мидички, нещо ме пробожда отляво и въздухът започва да не ми стига, липсват ми щастливите мигове, онзи шум на бистрата, при който въздухът е изпълнен с милиарди разговори, от които чуваш само един-единствен глас, дори онази изпотена зелена бутилка със сода и сламката в нея, и тя ми липсва, а също и...

– Извинете, Петуния, вие да не сте поетеса?

Замръзнах от изненада. Все едно ме удариха с гюле през устата. Господи, нима толкова много вече ми личи? А аз си мислех, че никой нищо не знае. Последва неловка пауза. Погледите ни с Обикновения Живот се кръстосаха.

– Обичам да чета, понякога се опитвам и да пиша, но така, за удоволствие – започнах да се оправдавам.

– Аз също пиша понякога – тихо промълви Обикновеният Живот.

– Вие, пишете? Не може да бъде!

– Защо? Какво ви учудва толкова?

– Ами, вие, вие сте толкова... ъъ... обикновен. По нищо не ви личи, че пишете...

– А трябва ли да ми личи? И според вас как трябва да изглеждам? Нима очаквате брат ми – Богатият Живот, да седне да пише, та той няма никакво време, или пък Щастливият...

– Имате и още един брат?

– Щастливият Живот е най-големият ни брат.

– Колко братя сте всъщност? – започна да ми става интересно.

– Четирима сме – Богатият, който е най-малък, моя милост, Щастливият... – тук Обикновеният Живот замълча.

– Казахте, че сте четирима? – плахо попитах аз.

– Е, като всяко семейство и ние си имаме черна овца – Лошият Живот, но него от време на време го вкарваме в някои по-специални заведения... Често бяга оттам, но не задълго, до следващата беля...

Реших да отклоня темата, защото разбрах, че се натъжи.

– Щастливият Живот! Наистина бих искала да се запозная и с този ви брат!

– Той е на меден месец, за съжаление. – все така замислен ми отговори Обикновеният Живот.

– Чудесно! Ще дойда другия месец и ще си поговоря с него...

– Не е сигурно, че ще си дойде точно след един месец, понякога си идва след една седмица, друг път го няма цяла година. Зависи от медения месец...

– Ще ви оставя телефонния си номер, когато дойде, ми се обадете, за да се срещна и с него.

– Разбира се, но вие не преставайте да пишете, няма нищо по-хубаво от това. Гарантирам ви, че можете да имате своето щастливо лято, когато си пожелаете, и да отидете, където си искате. Идвайте, ще ми бъде приятно да си говорим, Петуния. – Обикновеният Живот още веднъж сърдечно ми стисна ръката за довиждане.

Заслизах щастлива и окрилена по стълбите, когато някакви викове от първия етаж привлякоха вниманието ми. Спрях се и се заслушах в истеричния глас на млада жена, прекъсван от звука на чупещи се предмети:

– Простак, идиот! Обеща ми вечно щастие (невероятен трясък от чинии), а три дни не можахме да изкараме като хората...

– Няма нищо вечно, скъпа, а и нищо не съм ти обещавал, ти настояваше за всички...

Погледнах към табелката на вратата и прочетох „Щастлив Живот“. Поех си дълбоко въздух, прекръстих се и бързо излязох навън. Вече знаех какво искам.